Дълги години митрополит Антоний носи православното свидетелство за Христа на Запад, проповядвайки в различни църковни общини, университетски аудитории, радио и телевизия в много страни по света, без да прекъсва връзката си с Руската църква. От 1969 г., в продължение на десетилетия чете радиобеседи в руските предавания на Би Би Си. Неговите посещения в Русия по време на комунистическото управление се превръщат в радостно и обнадеждаващо събитие за руското православие. Заслугите му са отбелязани с почетна докторска степен от няколко богословски факултета. Абърдийнският университет му присъжда тази титла („почетен доктор на богословието") „за проповедта на Словото Божие и за обновяването на духовния живот в страната"; Кеймбриджкият университет и Московската духовна академия - за съвкупността от неговите научно-богословски, пастирски и проповеднически трудове.

 

 

 

Започвайки беседите си с хора, които са в началото на своя път към молитвата, бих искал недвусмислено да поясня, че нямам за цел да оправдая или обясня теоретично молитвата. С тези беседи искам да кажа с какво трябва да е наясно и какво може да направи онзи, който иска да се моли. Тъй като самият аз съм начинаещ, приемам, че вие също сте начинаещи и ще се опитаме да започнем заедно. Не се обръщам към онези, които се стремят към мистическата молитва или пък към най-високите стъпала на съвършенството - „молитвата сама ще си проправи пътечката" към тях (св. Теофан Затворник).

 

Когато Бог достигне нас или ние Него при някакви изключителни обстоятелства, когато нещата от ежедневието внезапно се разкрият пред нас в дълбочина, каквато по-рано не сме

 

забелязвали, или когато в самите нас открием дълбочината, където живее молитвата и откъдето тя може да бликне като извор - тогава няма трудности. Когато усещаме Бога, ние стоим лице в лице с Него, покланяме Му се и говорим с Него.

 

Един от най-важните първоначални проблеми е положението на човека, когато му се струва, че Бог отсъства. И точно на този проблем искам да се спра сега. Става дума не за някакво обективно отсъствие на Бога - Той всъщност никога не отсъства - а за чувството, че Го няма, което ни обхваща понякога. Стоим пред Бога и викаме в празното небе, откъдето няма отговор; обръщаме се във всички посоки, но Него Го няма. Какво да правим тогава?

 

Преди всичко трябва да помним - и това е много важно - че молитвата е среща, взаимоотношения, двустранни дълбоки отношения, към които не можем да принудим насила нито себе си, нито Бога. И фактът, че Бог може да направи Своето присъствие явно за нас или да ни остави с усещането за отсъствието Си, вече е част от тези живи, реални отношения. Ако можехме да извикаме Бога на среща чисто технически, иначе казано - да Го принудим на такава среща, само защото сме определили точно този момент за среща с Него, то не би имало нито среща, нито отношения. Така можем да се срещнем с измислица, с въображаем образ, с различни идоли, които да поставим пред себе си вместо Бога; но това не може да се случи в отношенията с Живия Бог, също както в отношенията с жив човек. Взаимоотношенията трябва да се зародят и развиват във взаимна свобода. Ако трябва да бъдем справедливи и разгледаме тези отношения като взаимни, става ясно, че Бог има значително повече основания да е недоволен от нас, отколкото ние от Него.

 

Оплакваме се, че Той не прави явно Своето присъствие в онези няколко минути, които отделяме за Него в рамките на целия си ден. Но какво да кажем за останалите двадесет и три и половина часа, през които Бог може да чука на нашата врата, а нашият отговор да е: „Извинявай, зает съм!"; или въобще да не отговаряме, защото дори не чуваме чукането по вратата на нашето сърце, ум, съзнание или съвест, на вратата на нашия живот. Следователно нямаме право да се оплакваме, че Бог отсъства, защото ние отсъстваме много по-често.

 

Второто важно обстоятелство е, че срещата лице в лице с Бога винаги е сьд за нас. Срещайки Бога в молитва, в богомислие или съзерцание, ние можем да бъдем или оправдани, или осъдени. Не искам да кажа, че в този момент получаваме крайната си присъда за вечно осъждане или вечно спасение, но срещата с Бога винаги е критичен момент, кризис. „Кризис" е гръцка дума, която означава „съд". Срещата с Бога лице в лице в молитва е критичен момент и, слава Богу, Той невинаги ни явява Себе Си, когато ние безотговорно и безгрижно искаме да се срещнем с Него, защото такава среща може да се окаже непосилна за нас. Спомнете си колко пъти Свещеното Писание говори за опасността да се изправиш с лице пред Бога, защото Бог е сила, Бог е истина, Бог е чистота. Когато не усещаме, не изживяваме осезаемо Божието присъствие, първата ни реакция трябва да бъде благодарност. Бог е милостив; до един определен момент Той не идва, дава ни възможност да преценим себе си, да проумеем и да не се явяваме пред Него, когато това би било съд и осъждане за нас.

 

Ще ви дам един пример. Преди много години при мен дойде един човек и ме помоли да му покажа Бога. Казах му, че не мога да го направя и добавих, че дори и да бих могъл, той не би Го видял. Защото смятах - и все още смятам - че за да срещнеш, да видиш Бога, трябва да имаш нещо общо с Него, нещо, което ще ти даде очи да Го видиш, възможност да Го почувстваш, да Го усетиш. Тогава този човек ме попита защо мисля така. Аз му предложих да поразмисли и да каже кое място в Евангелията го вълнува най- много, за да мога да уловя в какво се състои неговата връзка с Бога. Той каза: „Да, има такова място: в осма глава от Евангелието на св. ап. Иоан, разказът за жената, заловена в прелюбодеяние." Отговорих: „Добре, това е един от най- прекрасните и трогателни разкази.

 

А сега помислете кой сте вие в тази сцена? Дали сте на страната на Господа и сте изпълнен с милосърдие, разбиране и вяра, че тази жена е способна да се покае и да стане нов човек? Или вие сте жената, изобличена в прелюбодеяние? Или пък вие сте един от старейшините, които си тръгнаха един след друг, защото знаеха греховете си? Или сте един от младежите, които все още се колебаят и изчакват?" Той поразмисли и каза: „Не, аз съм единственият от иудеите, който не си тръгна и започна да хвърля камъни по тази жена, за да я убие." Тогава му казах: „Благодарете на Бога, че не ви дава да Го срещнете лице в лице сега!"

 

Навярно това е краен пример, но колко често бихме могли да открием себе си в подобно положение? Не че директно отхвърляме Божиите слова или Неговия пример, но постъпваме почти както войниците по време на Христовите страдания: бихме искали да закрием очите на Христа, за да Го ударим, без Той да ни вижда. Нима правим нещо по-различно, когато пренебрегваме Божието присъствие и действаме според волята си, настроенията и капризите си пряко Божията воля? Опитваме се да Го заблудим, но заблуждаваме единствено себе си. Как в подобни мигове да се явим пред Него? Можем да направим това с покаяние, със съкрушено сърце, но не и с убеждението, че трябва да бъдем приети незабавно - с любов, като Негови приятели.

 

Припомнете си различните места в Евангелието: значително по- велики и много по-силни духом от нас хора не са се осмелявали да приемат Христа. Спомнете си стотника, който молел Христос да излекува слугата му. Христос казал: „Ще дойда", но стотникът отговорил: „Не е нужно - кажи една дума и моят слуга ще оздравее." Така ли постъпваме ние? Обръщаме ли се към Бога с думите: „Не ми показвай осезаемо Своето присъствие; стига ми да кажеш думата Си и ще бъда изцерен. Стига ми да кажеш думата Си, ще стане онова, което е необходимо. Засега друго не ми трябва..."? Или спомнете си Петър в лодката след големия улов.

 

Той паднал на колене и казал: „Иди си от мене, Господи, понеже аз съм грешен човек." Той молел Господа да напусне лодката му, защото може би за първи път изпитал смирение; а преживял това чувство на смирение, защото внезапно прозрял величието на Христа. Постьпваме ли някога и ние така? Когато четем Евангелието и се изправяме пред неотразимата красота и слава на Христовия образ, когато се молим и ни обхваща чувство за величието и святостта Божия, казваме ли някога: „Аз съм недостоен да дойдеш при мен"? А какво да кажем за случаите, когато трябва да си даваме сметка, че Той не би могъл да дойде при нас, защото нас самите ни няма, за да Го приемем? Искаме да получим нещо от Него, а не Него Самия. Може ли това да се нарече „взаимоотношения"? Така ли се отнасяме с приятелите си? Дали целта ни е това, което приятелството би могло да ни даде, или обичаме самия приятел? И в каква степен това е вярно по отношение на Господа?

 

Сега да помислим за молитвите си, вашите и моята; да си спомним колко силна, гореща и дълбока бива молитвата, когато се молиш за някого, когото обичаш, или за нещо важно за теб.

 

Сърцето е отворено, цялото същество е събрано и съсредоточено в молитва. Означава ли това, че Бог е от огромно значение за теб? Не, това значи единствено, че за теб е важен предметът на твоята молитва. Ако след такава гореща, дълбока, енергична молитва за любимия човек или по повод на тревожни обстоятелства, преминавайки кьм следващата тема, която не те вълнува толкова, охладнееш, тогава какво се е променило? Бог ли охладня и Се отдръпна настрани?

 

Не, това само значи, че вдъхновението и дълбочината на молитвата са породени не от Божието присъствие, не от твоята вяра в Бога, от твоята тъга по Него; не от чувствителността към Него, а единствено от това, че сърцето те боли за някого, за нещо, но не за Бога. Защо тогава да се чудим, че не усещаме Божието присъствие? Не Той отсъства, а нас ни няма при такава „среща". Не Той, а ние охладняваме в мига, когато не сме заети повече с Него. Защо? Защото Той няма толкова голямо значение за нас.

 

Понякога Бог „отсъства" по друг начин. Когато сме истински, когато стоим пред Бога такива, каквито сме, Бог може да присъства на срещата и може да направи нещо с нас. Но когато се напрягаме да бъдем нещо, което всъщност не сме, тогава за нас нищо не може да се направи, нито да се каже; ние ставаме фиктивно, подставено лице, а Бог не може да достигне до тази несъществуваща личност.

 

За да можем да се молим, трябва да сме в ситуация, определяна като Царство Божие. Трябва да осъзнаваме, да разбираме, че Той е Бог, че Той е Цар, и да Му предадем себе си. Трябва поне да се интересуваме от Неговата воля, дори засега да сме неспособни да я изпълним. Иначе, ако се отнасяме към Бога както богатия юноша, който не можел да следва Христа, защото бил прекалено богат, как тогава можем да се срещнем с Него? Колко често чрез молитвата, чрез дълбокото общуване с Бога, по което копнеем, ние просто искаме да получим още щастливи дни; не сме готови да продадем всичко, което притежаваме, за да купим в замяна скъпоценен бисер.

 

Как тогава можем да се сдобием с този бисер? И него ли търсим?... Същото се случва и в човешките взаимоотношения. Когато един мъж или жена обикне някого, за него или за нея всички други хора изгубват предишното си значение. Казано с думите на една древна мъдрост: „ Когато мъжът има годеница, той е обкръжен вече не от мъже и жени, а просто от хора."

 

Не може ли, не трябва ли именно това да се случи с всичките ни богатства, когато се обърнем към Бога? Несъмнено те трябва да избледнеят, да се превърнат в общ фон, върху който с цялата си релефност да изпъкне единствената значителна Личност. Бихме се задоволили само с един щрих от небесния лазур в общата картина на нашия живот, където има толкова тъмни страни. Но Бог е готов или да остане извън нашия живот или да го вземе в пълнотата му, като кръст, но не и да бъде само едно от обстоятелствата в живота ни.

 

Стигнахме до извода, че Бог отсъства. Не трябва ли сега да си зададем въпроса кого виним за това? Винаги обвиняваме Бога - или директно в лицето Му, или се оплакваме на другите, че Той отсъства, че никога Го няма, когато ни е нужен, че не отговаря, когато се обръщаме към Него. Понякога сме по-„благочестиви" (именно в кавички!) и казваме: „Бог изпитва търпението ми, вярата ми, смирението ми". И си намираме множество начини да обърнем Божия съд над нас в нова възможност да се

 

превъзнасяме. Толкова сме търпеливи, че можем да търпим дори Самия Бог!

 

Не е ли така? Помня, когато бях млад свещеник, веднъж изнесох проповед, една от многото в енорийския ни храм. След службата при мен дойде една девойка и каза: „Отец Антоний, Вие трябва да сте много лош човек." Аз отговорих: „О, да. Но как разбрахте това?" Тя обясни: „Вие толкова добре описахте греховете ни, че очевидно и Вие самият сте ги вършили." Разбира се, лошите мисли и състояния, чието описание ви представям тук, вероятно са мои собствени, но може би все пак поне донякъде са и ваши.

 

Ако искаме да се молим, първо трябва да сме убедени, че сме грешници, които се нуждаят от спасение, че сме отделени от Бога, че не можем да живеем без Него и единственото, което можем да Му предложим, това е нашият отчаян копнеж да станем такива, каквито Бог в нашето покаяние би ни приел с милосърдие и любов. И молитвата от самото и начало е нашето смирено възкачване към Бога, моментът, когато се обръщаме към Бога, без да смеем да се приближим, знаейки, че ако Го срещнем прекалено рано, преди Неговата благодат да е имала време да ни помогне да дораснем до тази среща, тя ще бъде осъждане.

 

Всичко, което можем да направим, е да се обърнем към Него с цялото благоговение, трепетно преклонение, почитание и страх Божи, на които сме способни, с възможно най-голямото внимание и искреност, и да Го молим да направи нещо с нас, което ще ни даде способността да Го срещнем лице в лице, "не за съд или осъждане", но за живот вечен.

 

Искам да ви припомня притчата за митаря и фарисея. Митарят дошъл в храма и стоял по-назад, до входа. Той знаел, че стои там осъден, знаел, че по мерките за справедливост за него няма надежда, защото не е причастен на Царството Божие; Той бил извън царството на правдата и праведността или царството на Любовта, защото не принадлежал нито на първото, нито на второто. Но в жестокия, уродлив живот на насилие, какъвто бил неговият, той бил научил нещо, за което праведният фарисей нямал и представа.

 

Митарят разбрал, че в света на съперничеството и хищническите взаимоотношения, на жестокостта и безсърдечността единственото нещо, на което човек може да се надява, е милосърдието, състраданието; неочакваната и невероятна проява на човечност, която не се корени нито в изпълнението на дълг, нито в естествения ред на отношенията и която би спряла за малко закономерностите на жестокост, насилие и безсърдечност в ежедневния живот. Митарят, бидейки изнудвач, лихвар, хищник и какво ли не, от личен опит знаел, че има моменти, когато без никаква причина - защото това изобщо не се вписва в светския мироглед - той изведнъж ще опрости нечий дълг, защото сърцето му е трепнало и е станало уязвимо; или пък няма да прати някого в затвора, защото лицето на онзи човек му е напомнило нещо, или пък звукът на гласа е докоснал сърцето му.

 

В това няма логика; то не се вписва нито в светския начин на мислене, нито в обичайния му начин на действие. Намесва се нещо, на което той не може да се възпротиви. И сигурно митарят е знаел колко често самият той е бил спасяван от окончателна катастрофа, благодарение на тази намеса на неочакваното и невероятното - на милостта, състраданието, прошката. И ето, той стои в църковния притвор, знаейки, че вътрешността на храма е място, където обитават праведността и любовта Божия, към които той не принадлежи и където не може да пристъпи. Но също така знае от опит, че невероятни неща се случват и затова казва: „Помилуй! Наруши законите на справедливостта, наруши законите на религията, слез милостиво при нас, които нямаме право нито да бъдем простени, нито да бъдем пуснати да влезем." Мисля, че това е отправната точка, от която неизменно трябва да започваме нашата молитва.

 

Вероятно помните двата откъса от апостол Павел (1 Кор. 15:43; 2 Кор. 12:9), където той казва: „Силата Ми се в немощ проявява." Тази немощ няма нищо общо със слабостта, която показваме, когато грешим и забравяме Бога. Това е такава слабост, която означава да бъдем напълно прозрачни, да се предадем изцяло в ръцете Божии и да се оставим да бъдем като глина в тях. Само че ние обикновено се опитваме да бъдем силни и пречим на Бога да прояви Своята сила.

 

Спомнете си как са ви учили да пишете като малки. Майка ви е хващала ръката ви, слагала е молив в нея и е започвала да я движи. Тъй като изобщо не сте знаели какво смята да прави, вие сте отпускали напълно ръката си в нейната. Когато детето си въобрази, че е разбрало и се стреми „да помага", всичко тръгва наопаки. Ето какво имам предвид, когато казвам, че силата Божия се проявява в немощ. Или вземете корабното платно: то може да улови вятъра така, че да понесе целия кораб, само защото е податливо.

 

Ако вместо платно поставите здрава дъска, нищо няма да стане - слабостта на платното го прави чувствително към вятъра. Желязната ръкавица е здрава, но колко малко може да се направи с нея, а хирургическата ръкавица е едва забележима, не се усеща, къса се без усилие, но благодарение на нея „умната" ръка на хирурга прави чудеса... И това е едно от нещата, на които Бог постоянно се стреми да ни научи: да заменим въображаемата и нищожна, анархична наша „сила" с крехкост, гъвкавост и пълно себеотдаване в Божиите ръце.

 

Ще ви дам пример. Преди двадесет и пет години един мой приятел, който имаше две деца, загина при освобождението на Париж. Неговите деца не ме обичаха, ревнуваха, че баща им има такъв приятел, но когато той загина, те се привързаха към мен, защото бях приятел на баща им. Веднъж неговата дъщеря, момиче на около петнадесет години, дойде при мен в кабинета (преди да стана свещеник, бях лекар) и видя, че редом с медицинските принадлежности на бюрото ми лежи Евангелие.

 

С присъща на младостта самоувереност тя заяви: „Не разбирам как е възможно образован човек да вярва на такива глупости."Тогава я попитах: „А ти чела ли си тази книга?" Тя отговори: „Не." „Запомни! Само много глупави хора съдят за неща, които не познават." След това тя прочете Евангелието и то така я покори, че целият и живот се промени, защото тя започна да се моли. Бог и даде да изпита Неговото присъствие и известно време тя живя с това.

 

По-късно се разболя от неизлечима болест и когато аз вече бях свещеник в Англия, получих писмо, в което тя пишеше: „Откакто тялото ми започна да слабее и отмира, духът ми е по- жив от всякога и усещам Божието присъствие необикновено леко и с особена радост." Аз и отговорих: „Не очаквай дълго да продължи така. Когато силите ти намалеят още повече, вече няма да можеш да се обръщаш и да се устремяваш към Бога; ще дойде момент, когато ще ти се стори, че нямаш достъп до Бога." След известно време тя ми писа отново: „Да, Вие бяхте прав, сега съм толкова слаба, че не мога да събера сили да се обърна към Него или даже да тъгувам за Него и сякаш няма Бог." Тогава и отговорих да се опита да постъпи другояче: да се научи на смирение в истинския дълбок смисъл на тази дума.

 

На латински humilitas - смирение произлиза от humus - „плодородна земя''. Смирението не е, както ние често го разбираме, да „скромничиш", да се опитваш да си представиш, че си най-лош от всички и да убеждаваш другите, че тези превзети маниери са признак на смирение. Смирението е състоянието на земята: тя винаги е под краката ни, възприемаме я като даденост, не се сещаме за нея, тя е забравена; всеки я тъпче; в нея изхвърляме боклука си, всичко, което не ни е необходимо. Тя е там, безмълвна и приемаща всичко: самите отпадъци приема творчески и ги превръща в живо и животворно богатство; самото разложение претворява в нова жизнена сила; отворена за слънчевите лъчи, за дъжда, готова да приеме всяко посято семе и да принесе плод тройно, петдесеткратно, стократно.

 

Аз посъветвах тази жена: „Учи се да бъдеш такава пред Бога - отдаваща себе си без съпротива, готова да приемеш от хората и от Бога всичко, каквото и да ти дават." И наистина, тя изтърпя много от хората. След шестия месец на нейното заболяване мъжът и се умори от това, че жена му умира, и я изостави. Тя позна отхвърлянето, но и Бог я осия със Своята светлина и и изпрати освежаващ дъжд. Малко по-късно тя ми писа: „Съвсем съм изтощена. Нямам сили да се устремя към Бога, но сега Бог Сам слиза при мен."

 

Този разказ не е само илюстрация, той подчертава основната мисъл: ето я тази немощ, в която Бог може да яви силата Си, и тази е ситуацията, в която Божието отсъствие се превръща в Негово присъствие. Не можем със сила да завладеем Бога, но ако стоим като митаря или като тази жена - извън границите на „правото", но в пределите на милосърдието, тогава можем да срещнем Бога.

 

Постарайте се да премислите „отсъствието" на Бога и да разберете с цялото си същество, че преди да почукате на вратата (И това не е само вратата на Царството в общия смисъл; Христос действително казва: Аз съм вратата.), трябва да осъзнаете, че се намирате отвън, от външната страна. Ако в нашето безумие си мислим, че вече сме в Царството Божие, то безспорно няма смисъл да чукаме на никаква врата, за да ни отворят. Очевидно трябва да се огледаме за ангелите и светиите, и приготвените за нас обители. И когато не видим нищо, освен тъмнина или стени, то съвсем закономерно е да се зачудим колко непривлекателно място е раят. Трябва да осъзнаваме, че все още сме не в рая, а извън Царството Божие. И тогава да се запитаме къде е вратата и как да почукаме на нея.

 

В следващата глава ще се спрем по-задълбочено на въпроса какво означава да хлопаш на вратата и опита да влезеш навътре, да станеш обитател на Рая - мястото, където е възможна молитвата.

 

Превод: Олга Иванова и София Ангелова

Издателска къща ОМОФОР, София, 2004

Източник: http://www.hristiqni.com/knigi/SUROGSKI.pdf

 

----------------------------

Пред читателите е първата книга на български език на Сурожки митрополит Антоний (Антъни Блум). В поместеното в началото и интервю с Негово Високопреосвещенство могат да се намерят най-важните сведения за живота му, или поне за тези събития от него, на които той самият отдава най-съществено значение. Към тях би трябвало да се добави, че след ръкоположението си в йеромонашески сан през 1948 г., бъдещият архиерей е изпратен на пастирско служение във Великобритания; следва епископска хиротония (1957 г.); архиепископ е на Руската православна църква за Великобритания и Ирландия (1962 г.). От 1963 г. е Патриаршески екзарх на Западна Европа, а от 1966 г. - митрополит към Московския патриархат. Митрополит Антоний е освободен от тази длъжност по собствено желание през 1974 г., за да се посвети изцяло на пастирска дейност.

 

Митрополит Антоний често поставя в проповедите си акцент върху връзката между активния живот в света и индивидуалното молитвено общение с Бога. Значението на тази тема продиктува до голяма степен избора на текста за първото българско издание на негови беседи.

 

Като обяснение за някои стилистични особености на книгата би трябвало да се спомене, че в съгласие с Евангелската заръка (Мат.10:18-20; Лука12:11), като се уповава на Божията помощ и на незаменимото значение на откритата лична обърнатост при благовестното свидетелство, митр. Антоний никога не подготвя писмено своите проповеди, беседи, публични изказвания и лекции. Най-известните му книги представляват записки на негови слушатели.

 

С изключение на малки авторски корекции, основният текст на настоящото издание е съставен от проповеди произнесени от стълбите на една от университетските сгради в Оксфорд. Митрополит Антоний описва обстоятелствата, при които е станало това, така:

„... Помолиха ме да проповядвам на улиците на Оксфорд и определиха място на стъпалата на библиотеката; събра се малък кръг от хора, който после започна да се разраства. Случи се в края на януари; беше, меко казано, „кучешки студ", духаше вятър. Хората - англичани, които не се познаваха предварително - стояха приблизително на метър разстояние един от друг, така че вятърът продухваше всеки от тях и те мръзнеха - всеки сам за себе си. Погледнах ги и реших да поизчакам да дойде подходящият момент; отначало те бяха розови, после започнаха да посиняват. И когато посиняха достатъчно, им казах: „Знаете ли, вие стоите на голямо разстояние; ако се приближите плътно един до друг, бихте могли да се стоплите от телесната температура.

 

Не се познавате, но за сметка на това поне ще ви е по-топло." Те застанаха по-плътно. Мина известно време, първите редици порозовяха, стана им уютно, а тези, които стояха отзад, изложени на вятъра, замръзнаха окончателно. Казах им: „Ето, научихте се вече за кратко време да се сгрявате един друг; а какво ще кажете да се научим да си разменяме и християнска топлина?

 

Тези, които стоите отпред, научете се да отстъпвате назад и да стопляте гърбовете на тези, които замръзват; застанете плътно зад тях, така че вашата топлина да сгрее гърбовете им." И в продължение на тази седмица всяка сутрин ставаше така: хората идваха, заставаха плътно един до друг, после предните редици минаваха назад и топлеха другите... Тези наши проповеди минаваха по следния начин: аз говорех около час, после час и половина отговарях на въпроси, така че всеки можеше да се намръзне. Аз също замръзвах, защото стоях отделно. Но за кратко време, за една седмица, хората се научиха да си разменят и телесна, и човешка топлина..."

От редактора на книгата

 

 

Още от категорията

Драмата на Европа*

Драмата на Европа*

Драмата на Европа е духовна драма, драмата на Европа е драма на духа....

Напиши коментар