"Животът е получен, за да бъде даден, това е очевидно, но тази очевидност е помрачена от злото и от доброто. Любопитното е, че няма нищо по-естествено от това да имаш дете, и същевременно, защото ние не даваме живот по инстинкт, няма нищо по-свръхестествено, защото това изисква вяра."

 

 

Писател, философ, а отскоро и музикант, Фабрис Аджадж е и баща на седем деца. Истинско свещенство, което подхранва неговото творчество и мисъл. За католическия интелектуалец, автор на книгата “Какво е семейство?” (Qu'est-ce qu'une famille?), изчезването на бащата е едно от следствията на “демографското самоубийство” на Запада.

 

- В една неотдавна публикувана хроника в италианския всекидневник “Авенире” вие отбелязвате, че от Меркел до Макрон, като се мине през Тереза Мей или Юнкер, повечето европейски лидери нямат деца. В това виждате белег на времето…

 

- Тереза Мей засвидетелства страданието си, че не е майка, Еманюел Макрон каза, че това е било избор (но той прескача бодро това лишение, за да стигне до “изкуството да бъде дядо” - чред децата на съпругата си, които са почти на същата възраст като него). Въпреки това, когато виждаме, че в списъка влизат и премиерите на Италия, на Холандия, на Швеция, на Шотландия, както и президентката на Конфедерация Швейцария, си казваме, че това не е просто случайност, а особеност. Ето защо аз не говоря за съзнателно желание, а за белег на времето. В нашите времена, в които царстват технологията и пазарът, е напълно нормално образът на бащата да бъде заменен от този на експерта, а образът на утешителя от този на потребителя…

Но има и нещо друго. Мишел Рокар го отбеляза през 1989 г.: “Повечето държави в Западна Европа са на път да се самоубият чрез демографията, без дори да го осъзнават”. За едно население, чиито нива на раждаемост вървят към пълно изчезване около 2250 г. (датата, посочена от един бивш директор на Националния институт за демографски проучвания), е напълно нормално гражданите да избират достатъчно представителни представители… С известна несъзнателност обаче. Защото те си мислят, че проблемът е най-напред в имиграцията, докато той е всъщност в раждаемостта в една страна, достатъчно силна, за да дава живот, преди да дава уроци. 

 

- Казвате, че образът на бащата е бил заменен от този на експерта. Какво имате предвид?

 

- Тази замяна се случва в общество, в което доминират специалистите - специализацията, включваща потреблението, тъй като със специалистите ние купуваме онова, което някога правехме сами, с тази вече рядка поливалентност на бащите и майките, които умееха да построят дом, да отгледат градина, да благословят храната, да разказват приказки близо до огъня, да водят танците с цигулка (ще разпознаете Чарлз Ингълс от “Малка къща в прерията”). Някога семейството съсредоточаваше всички основни практики, без виртуозност, както и без търговски обмен. Това не минаваше без драми, нито ограничения, особено за здравето или социалната мобилност. 

С консуматорската революция, единствената практика, която остана на семейството, е делегирането: делегиране на производството на предприятията и на търговията в супер- и хипермаркетите, делегиране на образованието на училищните институции и сега делегиране на самото създаване на потомство на биотехнологични компании. Експертът ще докаже, че е най-добре да се направи едно генетично съвършено дете, възпитано от най-добрите педагози, наблюдавано от добри психолози и ядящо храна, съобразена с диетични и хигиенни норми. Как би могъл да устои на това бащата? Всичко е за доброто на детето, дори и това да го превръща не толкова в дете, колкото в обект на научен експеримент. Родителите бързо са съблазнени от експерта, още повече че работата на наемни работници отдалечава и двамата от дома и тяхната задача от самото начало е да печелят достатъчно пари, за да плащат на детегледачка…

 

- Не е ли изчезването на бащата следствие и от битката, водена от феминистките срещу “патриархата”? Не бяха ли основателни някои аспекти на тази битка?

 

- Няма съмнение, и то повече, отколкото феминистките са си представяли. Патриархатът разруши бащинството. Добрият баща е най-напред добър съпруг. Ако се превърне в деспотичен идол, пред когото трябва да си кротуват, той разрушава бащинската връзка, за да я сведе до нейната ефективност: да му се подчиняват безпрекословно, за да съхрани наследството дори с цената на смазване на съпругата и децата. Впрочем, когато става дума за раздаване на заповеди без обсъждане или съпротива, по-добре е да се откажем от бащинството за сметка на експертната система: в нея всичко е изцяло подчинено на непогрешимо дистанционно управление. Бащата не е домашен тиран: ако властта на тирана и на експерта е да подчинят живота на своя възглед за нещата, властта на бащата е на първо място да придружава дара на живота, живот, който му се изплъзва - откъдето и неизбежната авантюра, драматична, но жива…

 

- Проучванията показват, че французите искат силна държава и повече авторитет. Свързано ли е това със загубата на авторитет на бащите?

 

- Определено има връзка между тези две явления, но е трудно да се разбере кое е причината и кое следствието. Дали изчезването на бащата тласка към търсене на силна държава, която да въплъти авторитета? Не е ли точно обратното, централизмът на социалната държава или на капитала отнемат постепенно властта от бащите? Но има и объркване между власт и компетентност, което е в самия принцип на систематичното делегиране, за което говорих. Често се смята, че тези две понятия са едни и същи или че авторитетът се основава на компетентността, както е в техническата област и както това се превърна в норма в технократското общество. 

Бащинството обаче винаги започва с този жив парадокс: власт без компетентност. Изведнъж, докато се чувстваме все още хлапета - в действителност ние сме на първо място синове - и понеже сме спали с жена, напълно, без предпазване, ето че сме бащи, с бебе на ръце, с което още не знаем много какво да правим. С какво тази прегръдка - бих казал “почти като животно” - ни дава някаква възпитателна компетентност?

Разбира се, бащата ще се опита впоследствие да бъде компетентен, но неговият авторитет не се дължи на това. Той се дължи на факта, че е дал живот. Пак казвам, експертът предава това, което е научил в живота - в това е неговата компетентност - докато бащата предава живота като такъв, дори и това, което е неразбираемо за него. Това, което изгражда авторитета му - да бъде заедно с жена си “автор на живота” - произтича от това, че той приема този живот, който се предава чрез него. Той не казва на детето си най-напред: “Хубаво е, че си такъв или онакъв”; той му засвидетелства: “Хубаво е, че те има, че си се родил”. Без това първо свидетелство, едновременно физическо и метафизично, което се случва заедно с приемането на бащинство, без тази вяра в живота, придобиването на компетентност е напразно. Защо да ставаш по-добър, ако самият живот е лош? Това вече няма никакъв смисъл, освен за да спечелиш с какво да си платиш развлеченията, които ни карат да забравим присъщото си отчаяние. 

 

- В градовете, в които има взрив на престъпността, семействата с един родител са свръхпредставени в нея. Главатарите на банди в предградията често преиграват с мъжествеността. Какво разкрива това?

 

- Че образите на мъжествеността заменят истинската мъжественост. Мъжествен е човекът, който е обърнат към една жена и деца, който ги храни и защитава - неговият войнствен или смел характер е второстепенен, той произтича от бащинството му. Когато нуждата от мъжественост загуби тази връзка, вече има само мъжествени клишета - агресивност или културизъм, главатарите на банди или Village People

 

- Вие самият сте баща на седем деца. Какво искате да им предадете?

 

- По-скоро живот, отново и отново, отколкото “ценности”. Аз не съм като онзи герой на Уди Алън, който изпада в депресия, защото тригодишният му син не е приет в най-добрата детска градина в Манхатън. За мен това означава най-напред да бъда до жена ми и децата ми, да прекарвам време с тях, да играя, да говоря, да живеем заедно. След това, защото не съм само баща, а преди да бъда баща, съм син, аз трябва да предам наследство и да не се страхувам да призная собствените си блуждания - плесницата, която не бих могъл да ударя: нищо не е по-велико за един баща от това да коленичи и да поиска прошка от своя син и да се обърне с него към Бащата на милосърдието…

Накрая, животът е получен, за да бъде даден, това е очевидно, но тази очевидност е помрачена от злото и от доброто. Любопитното е, че няма нищо по-естествено от това да имаш дете и същевременно, защото ние не даваме живот по инстинкт, няма нищо по-свръхестествено, защото това изисква вяра. Така че аз съм и свидетел на тази “малка вяра”, за която говореше Пеги. Въпреки че нейният образ е образът на малко момиченце, той е изцяло свързан с бащата, защото с него той може да участва в най-радикалното приключение, това, което се отваря към бъдещето. 

 

 

Фабрис Аджадж

 

Превод от френски: Галя Дачкова

 

Още от категорията

2 коментар/a

Ребе на 04.06.2017 в 08:03
Клети гои...
Атанас Ванев на 04.06.2017 в 10:05
Планетата е пренаселена и да се раждат по повече от две деца е престъпление.

Напиши коментар