„Емоционалното хранене маскира проблемите ни. Защо да дълбая, след като мога да си доставя удоволствие? Дълбаенето ни е големият проблем. Ние се страхуваме от емоциите, които има в нас. Живеем в общество, в което не сме поставени в позиция да изразяваме емоциите си още от деца. Такъв е моделът и това води до решаване на емоционални ситуации през храната“, казва психотерапевтът Детелина Стаменова. „Неслучайно избуяха толкова кулинарни предавания. Как стана така? Храненето дава усещане за комфорт – не е като да си купиш скъп часовник, а пак се чувстваш специален“, допълва тя.

 

 

- Какво представлява емоционалното хранене?

 

- Емоциите ни карат да ядем не защото сме гладни, а защото се чудим как да се справим с тях и тяхната сила. Затова и емоциите, които ни карат да ядем, рядко са в позитивната гама. Понякога е страх от изоставяне, липса на доверие към другия, стрес. Трябва да уточним, че има два вида стрес – лош и добър. Добрият ни кара да го преодоляваме и да вървим напред. Лошия не можем да преодолеем – нямаме сили да се справим с него или не знаем към дадения момент как да постъпим. Затова търсим първия най-лесен начин да потиснем това, което се случва с нас, и най-лесният начин е чрез храната. Храната е свързана с майчината милувка, прегръдката и топлината. След поемането на дъх, второто, което правим на този свят, е да засучем. Последното, което правим, е да се храним. И спираме да дишаме.

 

- Защо храната води до успокоение?

 

- Храната действа на много нива. Биохимично също например – миналата година излезе една очарователна книга, където е написано много по въпроса, озаглавена „Черво с чар“ на Джулия Ендерс. Има обаче и психологичен процес, който върви по линията бебето/мляко. Споменът от топлината на майчината прегръдка ни кара да предпочитаме сладкото, защото такова е майчиното мляко (адаптираното също). Да, има и поведенчески навици – на баба баничките и други тестени, но преди всичко е споменът от гърдата, сладостта и топлината, сигурността на прегръдката. Вероятно и затова много малко хора прибягват към лютото, когато решават да прекалят с храненето по емоционални причини. В храната има и много голяма утеха. Храната дава усещане, че си жив, присъстваш и участваш в нещо. Храната е доказателство за истинското ти съществуване! Проблемът идва, когато само това е доказателството за съществуването ти. От друга страна, не-яденето също носи удоволствие – с това, че можеш да контролираш тялото си, да го победиш, да го надмогнеш.

 

Храненето е в пряка връзка с тялото ни – то носи физическо усещане, участват мускули и нерви. Вярата в себе си идва и от това как се чувстваш в собственото си тяло, а в днешно време рядко можеш да срещнеш хора, които не са в едната от двете крайности – или тренират като за олимпийски медали, или не се грижат за телата си изобщо. Изобщо умението да слушаме тялото си (Гладен ли съм? Спи ли ми се? Жаден ли съм?) е основно за поддържането да добър живот. Удивително е, че на много хора понякога им е трудно да направят разликата дори между глад и жажда. Причината вероятно донякъде е в това, че е трудно да се научиш да се доверяваш на тялото си, ако като дете са ти казвали дали си се нахранил, а не си бил оставен сам да усетиш това; ако ти казват как се чувстваш или дори като ти обясняват дали ти е студено или топло! Дори в момента родителите награждават децата си с храна, което в бъдеще се превръща в един отработен механизъм на „добър съм, значи заслужавам нещо сладко“ – и това заради „щом си послушен...“. Удивява ме, че има родители, които продължават и да наказват децата си, ако не са „си изяли всичко“.

 

Специално по отношение на емоциите и храненето има една любопитна подробност – използваме много изрази, които свързват двете. Това са описания като „под лъжичката”, когато не се чувстваме добре, „повръща ми се” – за някого, който не ни харесва. Когато ни кажат лоша новина, казваме „удари ме в корема” – не казваме: удари ме в ръката. Дори влюбването е свързано с „пеперуди“ – в стомаха.

 

- Заместването на едно удоволствие с друго не е нещо лошо, нали?

 

- Ако не чувстваш вина и не ти пречи на здравето, вероятно не е лошо. Но ако не се харесваш, тогава има проблем. В нашето общество успешните модели са илюстрирани със слаби хора и това води до едно тягостно чувство при срещата с огледалото за тези, които не постигат собствените си критерии за хубаво тяло. В същото време много хора са установили, че изяждането на шоколад или едно тирамису лесно оправя настроението след произволни проблеми. Но въпросът е какво се случва с тялото ти след това, а след като тялото ни не изглежда както „трябва“, започва самообвинението, откъдето идва лошото настроение, което се превръща в следващото прегрешение. Понякога хората успяват да се спрат за няколко дни, понякога дори месец или година, но ако имат нерешени модели на емоционална основа, рано или късно отново започва процес на преяждане, самообвинение и така докато свят светува. Иначе с храненето, опростено, всичко е математика за начинаещи и ние го знаем – ако изразходваме толкова калории, колкото приемаме – всичко е наред.

 

- Кои емоции най-често водят до храненето?

 

- Миналото, което не можем да сдъвчем, но предъвкваме с храната. Чувството за изоставяне от близки и приятели, семейните проблеми, нехаресването на самия себе си – не нехаресването в смисъл „аз не съм успешен”. Можеш да си много добър в това, което правиш или си постигнал, но да имаш нужда да компенсираш. Защото, когато си успешен, ти даваш нещо от себе си. Тогава имаш нужда да намериш начин да си починеш – „мога да хапна, да пуша и да пия кафе“. Може да си много успешен, но да искаш да си дадеш пространство, да намериш пролука, „да скъсаш лентата” . Въпросът е хората да се научат да се самонаблюдават и да търсят връзката между емоциите си и желанието да компенсират с храна, за да могат да намерят своите отговори какво предизвиква този „емоционален глад“. В ежедневието и на мен ми се случва да изпадна в такава ситуация, при която веднага да искам „необяснимо“ нещо гигакалорично – и тогава се спирам и се питам – кой беше моментът, който ме притесни през последния един час? Кое ме докосна? Кое ме накара да се чувствам толкова в нужда да правя това? Когато осмисля емоцията, моята реакция към нея и какво се е случило, не посягам към храната – освен ако наистина не ми се яде.

 

- Искаш да кажеш, че понякога храненето спестява мисленето върху проблеми, които не са ни приятни за изясняване?

 

- Маскира ги. Защо да дълбаем в неща, които и без това са били тежки като преживявания. Ние се страхуваме от емоциите, които стоят в нас. Нека кажа, че невинаги емоционалното хранене е болестно преяждане, но зад болестното преяждане със сигурност има нерешени емоционални проблеми. Големият страх в много хора е страхът от бушуващите емоции. Страхът да покажем какво чувстваме, защото не сме научени често пъти как да го правим още в детството и сме намерили начин да го потискаме. През дъвченето например може да успокоим блокажа в челюстите, че не сме изказали на глас нещо важно за нас.

 

Живеем в общество, в което често хората не са поставени в позиция да изразяват емоциите си още от деца. „Добрите деца не правят така. Нормалните деца не правят така“, казват родителите и спират децата си да споделят как се чувстват. Моята любима френска психоаналитичка Франсоаз Долто още през миналия век написа: „Оставете децата да говорят. Да говорят не е като да го направят. Ако ви мразят, оставете ги да ви го кажат”. Здравите хора могат да изпитват емоции в целия им диапазон, не само „правилни“.

 

- Говоренето спестява действието, така ли? Имаш чувството за свършеност, без да си направил поразия?

 

- Това означава, че някой признава правото на чувствата ти. Големият проблем на нас като хора е усещането, че никой не признава чувствата ни, не ги приема за достатъчно значими и все трябва да се „стегнем“. Вижте какво научихме тези дни за принц Хари и принц Уилям, които след толкова години започнаха да говорят, че не са имали възможност да преработят психически смъртта на майка си и са преминали през периоди, в които са се чувствали зле, отричали са чувствата си и са изразявали емоциите си по много начини, които прикривали истинската причина . Това са богати и възпитани момчета, но са имали проблем да минат през чувствата си. Преминали през своя жесток личен път, през който е трябвало да се научат да овладеят и изразят емоциите си. Никому не е спестено.

 

- Четох някъде, че душевният глад води до физически глад – има ли такава връзка? Какво означава душевен глад – често употребяваме израза в ежедневието, но психолозите как го формулират?

 

- Имаме и една алтернативна на Маслоу пирамида, където потребностите са пет: храна, секс, принадлежност, сензитивност, потребност от утвърждаване. Ако нямаме достатъчно от тях в живота си, ние не се чувстваме добре в кожата си. Има един много лесен опит, който не изисква особени усилия, но може да ви ориентира за общата картина в живота ви: вземете един лист и напишете според вас всяка от тези потребности, които са изброени, до каква степен е задоволена към този момент в живота ви – в проценти от 1 до 100. Не „по принцип“, а към днешния момент, тук и сега, като сте максимално честни към себе си. Съберете процентите и ги разделете на 5 (броя на потребностите). Полученият резултат е добра стартова точка за това да видите в кои области да подобрите живота си, така че в бъдеще числото да е по-голямо.

 

Повечето от потребностите са свързани с околните – принадлежността към група например. Храната (духовна и физическа) е единственото нещо, при което нямаш нужда от други хора. Това я прави толкова удобна за компенсация на другите потребности.

 

- Можем ли да приравним храната към сериозните зависимости като алкохол, цигари, дрога, хазарт, или е по-безобидна?

- В класификациите на болестите хранителните разстройства и нарушения са при зависимостите, т.е. отговорът ми е категорично да. Обаче зависимостта от храна е най-социално приемливата. Няма поведението на алкохолната зависимост, не включва проблеми по Наказателния кодекс, няма агресия и т.н. Но страданието е голямо и често се подценява. Анорексията например, при която има парадоксалното отказване от храна и зависимост от това да не ядеш, съвсем не е безобидна. При нея смъртността е между 20 и 30%, което я прави психичната болест с най-висока смъртност. При булимията (предизвикано повръщане), болестно преяждане (изяждане на огромно количество храна, понякога започвайки от сутринта като алкохолиците), анорексия (неядене, за да се поддържа неестествено ниско тегло). От тези болести се страда по-тайно, по-тихичко и не са така забележими. Но нарушават сериозно качеството на живот. Искам да допълня и следната любопитна подробност – хранителните разстройства, макар и ясно класифицирани и описани, съдържат и една секция – „неуточнени“, където се поставят случаите на хора, които не отговарят на критериите на някоя от болестите, но далеч не са доволни от отношенията си с храната и злоупотребяват с нея. Любопитно също е, че „неуточнени“ са огромна част от хората.

 

- Как можем да различим физическия глад от емоционалния глад?

 

- Отговорът ми е въпрос: „Кога за последен път бяхте наистина гладни?“. Говоря за усещането на глад, при което изпитвате дълбоко чувство на желание да ядете, а не когнитивното: „обяд е, значи ще се яде“. Човечеството сравнително наскоро започва да се храни обилно – до средата на миналия век храната е била ограничена – както като количество, така и като време за хранене – и затова може да попитате 70-годишните. Един от многото проблеми на съвременните хора е, че рядко остават истински физически гладни. Храната е бързо достъпна. Човек може да усети тази разлика например, когато е бил в планината или е плувал. Тогава може да усети физически глад. Усещането в тялото е различно, когато трябва да ям, защото съм гладен от това, когато ми се иска да ям. Но съвременните хора сме забравили да слушаме тялото си.

 

- Това болести на градските хора ли са?

 

- На невротичните хора. На лудото ни състезание със себе си – това, че не можем да се провалим, че трябва да сме идеални. Стресирани сме от собствените си очаквания или тези, които са били предявявани към нас от хората около нас. Често от проблеми с храненето страдат перфекционистите – на тях им пука как ще ги възприемат, как ще ги разберат. Кого надбягваш? „Никога не съм достатъчно добър за себе си.“

 

- Може ли беден човек също да страда от това заболяване?

 

- Ако човек компенсира своите душевни проблеми с храната, вече не се открива ясна връзка между социалния статус и нарушенията в храненето. Ако трябва, само хляб ще яде, но ще се преяде. Има обособени специфични групи, които по-често страдат, напр. танцьори и спортисти; жени, които са жертва на сексуално насилие. В гей общността има много хранителни разстройства, защото тези хора се чувстват зле приети или отхвърлени от обществото. Но заради стреса и трудностите вече имаме доста фактори, които могат да предизвикат този начин на реакция. А и всички тези заболявания съществуват, откакто свят светува. Да си спомним древен Рим с преяждането. В народните песни момите, които линеят и залък не слагат в уста. Християнската традиция с всички мъченици, които всъщност се лишават от храна. Отношенията с храната като израз на нашия емоционален живот винаги са били и винаги ще съществуват.

 

С навлизането на манията за здравословно хранене като мантра има видоизменение на хранителните разстройства. Говоря за орторексията конкретно, при която залитането към ограничено в био и органик хранене е вид свръхконтрол на храната.

 

- Как може човек да се избави от тези болести?

 

- Независимо дали става дума за свръхслаби, свръхпълни или свръхнормални на тегло хора, които обаче не могат да спрат да са в своята крайност, лично аз мисля, че човек би могъл да провери дали няма някаква физиологична причина и да започне да поправя нанесените вече вреди. Ако отношенията с храната остават трудни, идва личната работа при психотерапевта, където човек може да направи дисекция на собствения си живот, да се опита да разбере себе си, да намери своите причини за залитането в една или друга крайност. Защото тези заболявания се получават от усещането за огромно разминаване между това, което сме, и изискванията на средата. Това е много голямо – да поемеш собственото си участие в собствения си живот. Не да се оправдаваш с родителите, учителката в трети клас, която ти е писала двойка, с Бойко Борисов, с държавата.... Затова много малко хора отиват на терапия или се отказват по средата, защото е много гадно, защото това те лишава от всички оправдания.

 

- Кои известни личности са подвластни на храната?

 

- Преди малко споменах английските принцове – тяхната майка, принцеса Даяна, беше от първите хора, които споделиха публично, че са болни от булимия. Известната журналистка Опра Уинфри, която говори много по въпроса за преживяното физическо и сексуално насилие като дете и влиянието върху нея. Никол Шерцингер също е била в плен на булимията. Селена Гомес страда от панически атаки и обща тревожност. Лейди Гага е страдала от анорексия. Проблемите с храната не са рядкост, просто не се говори за тях.

 

- Защо насред кризата имаме толкова заболявания, свързани с храненето?

 

- Храненето дава усещане за комфорт – не е като да си купиш скъп часовник, а пак се чувстваш специален. Въпросът е все пак аз какво искам. Не мъжът ми, шефът, децата ми, родителите... Погледни телевизиите – неслучайно избуяха толкова кулинарни предавания! Не всеки може да отиде в Перу, но всеки може да сготви авокадо...

 

 

 

 

Още от категорията

5 коментар/a

Ужас! на 06.06.2017 в 09:44
Тук става съвсем като във в. Дневник?!
И все пак храната е тази, която спасява човечеството от гладна смърт. на 06.06.2017 в 10:22
Ние ядем дори когато реално въобще не ние се яде, защото на подсъзнателно ниво искаме още веднъж да докажем пред себе си, че все още не сме застрашени от гладна смърт. Сред вестникарските сюрпризи през последните 30 години най-много са ме впечатлявали известията за клошари, намерени мъртви от глад през някоя ледена зимна нощ до някой бидон за отпадъци, където те са търсили нещо за ядене. Тези хора са завършили земния си път по такъв безславен начин не защото на света няма храна, а защото никой не им позволява да имат достъп до нея. А в същото време «излишна храна» все пак има и тя се озовава много често в бидона за отпадъци. Струва ми се, че хората имат безумно отношение към храната заради разкъсващото ги чувство на несигурност, каквото не са имали преди, когато са били ДОМИНИРАЩО СЕЛСКО НАСЕЛЕНИЕ. На село някога е можело да се живее някак си — примитивно, но с увереността, че ако не те мързи и посееш, все ще има какво да ожънеш. От много време насам обаче селото е само един «литературен спомен» — обстоятелствата ни принудиха да бъдем градски жители, напълно откъснати от земята с нейните възможности за независимо съществуване. И не защото няма земя, а защото бяхме изгонени от нея, а тя бе превърната отначало в «окрупнено средство за селскостопанско производство» (което не означава нищо!), а сетне — в пустеещи земи, които могат да ни бъдат «от полза» само ако намерим начин ДА ГИ ПРОДАДЕМ НА ЧУЖДЕНЦИ (а получените суми от тях да прахосаме по курорти, преди да приключи напълно безсъдържателното ни съществование).
"И не защото няма земя, а защото бяхме изгонени от нея..." на 06.06.2017 в 10:44
Около 1% от българите владят около 95% от обработваемата земя в РБ...
Един процент от така наречените «българи», на 06.06.2017 в 16:45
които владеят 95 процента от обработваемата земя — това е днешният «елит», което ще рече — донеотдавнашната ТОТАЛИТАРНА НОМЕНКЛАТУРА (за които е твърде пресилено да ги наричаме «българи», защото — с риск да ни уличат в антисемитизъм — ще трябва да кажем, че добре знаем за кого става дума). Деветдесет и петте процента от българската обработваема земя са всъщност цялата блокирана (от фарисейската клика) КОЛЕКТИВИЗИРАНА територия — почти цялата исконна същност на славянските обитатели на региона между Дунав и Южните Родопи: следствие от един много успешен акт на узаконена кражба на собствеността на балканското славянство (защото славяните бяха всъщност земеделците на тая земя). Кражба, извършена от ПРИШЪЛЦИ с неясни етнически и вероизповедни характеристики. Те ликвидираха едноличното земеделие на Следосвобожденска България, за да си осигурят послушно стадо, над което да властвуват. Защото всеки народ, лишен от екзистенциалната му собственост, е вече мъртъв. Това е причината и за главоломното редуциране днес на българското население: изнасяме се от страната, единствено защото очакваме, че някъде — на другия край на света — ще бъдем погребани по-почтително. Без насмешки и «елитарно поругаване»…
кривата краставица на 06.06.2017 в 17:42
А-а-а, мерси, мерси за съвета! Психотерапевтът е експерт по усвояване на средства. Той може още при първия разговор с пациента да му даде общи насоки за справяне с проблема. В някои случаи това е напълно достатъчно, особено ако пациентът е грамотно и мислещо същество, НО Е КРАЙНО НЕИЗГОДНО за самия психотерапевт. Нали трябва да има дълга поредица от консултации, всяка от които източва или здравната каса, или вашия джоб.

Напиши коментар