В началото на XIX век Батюшков измисли думата „човешкост“ и аз се надявах, че опознаването на един много по-открит и предразположен към общуване свят ще ни донесе повече „човешкост“ – поетесата Олга Седакова за впечатленията си от Франция, Англия, Италия и за това как трябва да се обича родината и да се разлюби Сталин.

 

Какво значи да се гордееш с родината?

 

Днес се водят много дискусии за това що е истински патриотизъм и национална гордост...

 

– Аверинцев казваше: „Мисля, че любовта към родината, както и към ближния, се изразява в загрижеността и внимателното отношение. А не в това да ходиш и да се биеш в гърдите: „Жена ми е страхотна, няма друга като нея, най-голямата красавица“. Това не е любов, а нещо друго. Мисля, че истинското патриотично служение се извършва от доброволците, които помагат там, където никой друг не го прави.

 

Смятам, че нормалното отношение към родината е отговорното, което значи понякога да изпитваш срам.

 

Срам ме е за новите руснаци, които безчинстват в Италия, въпреки че не ги познавам и не са част от моето обкръжение. Какво значи да се гордееш? Да, чудесно е, че у нас се е родил необикновен писател като Лев Николаевич Толстой. Но каква е твоята заслуга за това?

 

Честъртън казва: „Как мога да се гордея с Шекспир, при положение, че не съм сторил нищо за него, с нищо не съм му помогнал. Напротив, като прочета някъде за непристойно поведение на англичани, това ме засяга, чувствам лична отговорност“. Човек не бива да се гордее със страната си, не бива да марширува и да пее военни песни.

 

Аз категорично не харесвам тази нова идеология. Преди беше марксистка, сега измислиха някаква патриотична. Обикновено идеологията обслужва най-бездарните – карат децата да учат някакви бездарни стихчета, песни – да те е срам да ги слушаш, това опошлява вкуса. Няма как да е иначе, защото един талантлив поет не би участвал в натрапването на идеология.

 

Харесва ми хуманният подход в педагогиката – когато те учат да се отнасяш човешки към околните, към слабите и особено към децата. На Запад, например, приобщават децата с увреждания в нормалните училища. Когато го видях за първи път, тази  практика ми се стори странна и попитах: „Как така?“. Самата аз, като дете, се боях ужасно от всякакви болести, не можех да гледам сакати и мисля, че у нас това е преобладаващото отношение. А там още от детството свикват, че има и такива членве на обществото.

 

Започнах да превеждам „Божествена комедия“ на Данте с мисълта, че го правя за самата Русия, за руския език, за да имаме свой Данте. Забелязвам някои празноти в руската словесност – ние нямаме добър Данте, липсват ни определени понятия. Тези празноти трябва да се запълват.

 

 

Китайска стена около Русия

 

Силно ме огорчава и озадачава това, което се случва с нашите сънародници. Защо се чувстват абсолютно изолирани по света? Защо хората от другите европейски страни ги  възприемат като напълно различни? Наблюдавала съм го даже при образовани хора, израсли с европейска закваска, четящи и превеждащи.

 

Даже Бибихин (Владимир Вениаминович руски преводач, филолог, философ, бел. ред.), който е превъзходен преводач, веднъж дойде при мен на село с френски философи, прекарахме чудесно, а после ми писа: „При вас ще дойдат чужденци. С тях, разбира се, е леко“. И за него това сякаш беше особено приключение – да поговори с французи, макар че за него френският не беше проблем, той го владееше прекрасно. Но сякаш чувстваше, че при това общуване му се открива съвсем друг свят.

 

Сергей Сергеевич Аверинцев в това отношение беше абсолютно изключение, той не правеше такова разграничение: този е немец, онзи французин, а това сме ние. Събеседниците и приятелите му бяха въпрос на личен избор. Така се случи и при мен.

 

Сигурно могат да се намерят множество исторически причини за този феномен. Вероятно склонността към изолация, представата, че сме обградени от принципно различен свят, започва от Иван Грозни. По време на неговото управление възниква своего рода китайска стена, с която се обгражда Русия, което не е съществувало изначално – Киевска Рус е една от многото страни. В съветско време противопоставянето беше много просто: между нас има класова разлика, ние сме прогресивна пролетарска държава, а всички останали са буржоазни.

 

Самото общуване с чужденци се считаше за отчасти криминално. В младостта ми имаше специално постановление, че ако чужденец пренощува у вас, ти си длъжен предварително да съобщиш за това, иначе носиш съдебна отговорност. Хората се страхуваха да говорят и да се запознават с малобройните чужденци, които се нахождаха по това време в Москва.

 

Целият ми живот премина зад желязната завеса, в Европа се озовах едва след четиредесетата си година. За мен тази завеса не беше съвсем плътна, тъй като имах приятели чужденци. Няколко години дружах с една италианка, дошла да преподава италиански език и литература в МГУ. Впоследствие Франческа Кесса стана героиня в романа ми „Opus incertum“. Тя е родом от Сардиния. От общуването ми с нея успях да опозная Италия по-добре, отколкото ако бях ходила там, защото ние опознаваме света чрез човека.

 

Общуването с човек от друга култура ти помага да видиш у себе си това, което по-рано не си забелязвал. Особено ме удиви, че Франческа, както и повечето италианци, мислят за другите по начин, който е неразбираем за нас. По онова време чужденците не можеха да пътуват извън Москва, за това им трябваше специално разрешение. Предложих й, по нашенски, да заобиколим правилата: „Ако се качиш в колата и отпрашим към Азаровка в Тулска област, никой няма да те види“. А тя ми отвърна: „Не, заради това ще пострадат други италианци“. Спомням си, че това разсъждение много ме учуди. После разбрах, че тя не се възприема като отделен човек, който може да се възползва от случая и да наруши правилата, а като част от италианската общност, и тя се съобразява с това.

 

Франческа за мен беше нещо като Вергилий – първият чужденец, с който имах възможност да общувам и много да разбера. Тя ми преподаваше, заедно четяхме „Божествена комедия“ – не напреднахме кой знае колко, но прочетохме няколко песни за ада. Когато по-късно се озовах в Италия, много неща ми се струваха познати. Не се чувствах като напълно чужд човек, който е попаднал в друг свят и нищо не знае, както обикновено се случва у нас.

 

През 90-те ме канеха в западни университети. Прекарах половин година в Англия като poet-in-residence. Във Франция живях два месеца в Арл, в колежа за преводачи на френска литература на чужди езици. Преведох Клодел. Колежът се помещаваше в сградата на бивш манастир, превърнат в болница по времето на Ван Гог. Живеехме там, където той е прекарал последните си дни.

 

По време на задграничните си пътувания общувах, а не разглеждах само забележителности. В Италия срещнах много хора, които станаха част от живота ми, по-късно продължихме да си пишем и те станаха мои приятели. Сред тях имаше литератори и църковни люде – католици и англикани. Но нищо не ми пречеше да общувам с тях – ядосвах се единствено на себе си, че не можех да изразя мислите си на английски или на италиански толкова добре, колкото на руски. Не чувствах никакви прегради, затова не разбирам как така руснаците, още повече владеещите чужди езици, възприемат чужденците като съвършено различни същества.

 

Англиканският епископ и неговата жена

 

Спомням си англиканския епископ Кит Личфийлд. Той беше изумителен човек, наскоро почина. Запознахме се на една манделщамова вечеринка.

 

В университета в Кил бяха организирали вечер, посветена на Манделщам, и там преподаваха руските композитори Елена Фирсова и Дмитрий Смирнов. Те бяха написали музика по стиховете на Манделщам, а аз произнесох слово за поета. Всичко беше много помпозно, тъй като присъстваше местното началство. По онова време Манделщам беше сред най-четените поети в Англия, вестниците печатаха стиховете му.

 

На масата ме сложиха до епископа, който прочете молитва преди хранене със свои думи – там обикновено не четат готови текстове. Той измоли от Бога помощ за всички хора, които учат, преподават, пишат музика или поезия. Беше много сърдечно и просто. Разговорихме се с него по различни теми, и изведнъж той ме попита: „Вие сигурно сте вярваща?“. Аз отговорих утвърдително. Той беше особено щастлив. Каза ми: „В тази стая никой не е такъв, уверявам ви“.

 

Градските началници и професорите ходят на църква само на големи празници, на Великден и Рождество, но това нищо не значи. После ми разказа, че има голям разкол между интелектуалците и Църквата. Интелктуалците не обичат Църквата, не я познават, не ги интересува какво се върши там.

 

Каза ми: „Веднага ми направи впечатление: вие с нищо не показахте, че ви е неприятно да седите на една маса с мен“. Учудих се: „Тъкмо напротив, за мен е чест“. А той ми отвърна: „Уверявам ви, мнозина биха се подсмихнали и биха се оправдали: тук са ме сложили, но аз нямам нищо общо с това“. Общуването със свещенослужители и кларикалните настроения не се възприемали добре. Той ми каза: „Знам, че университетът не е най-подходящото място за мен, но дойдох, защото много обичам Манделщам“.

 

После продължихме да се виждаме, да разговаряме за руската литература и той ми сподели: „На руската литература дължа това, че станах свещеник. Докато четях Чехов и Тургенев в ученическите си години осъзнах, че искам да стана свещеник“. Казах му: „Ама как? Чехов и Тургенев не са кой знае какви проповедници на вярата“. А той отвърна: „Да, но знаете ли, „Записките на ловеца“ на Тургенев ме впечетлиха много, защото в тях повествователят рязказва някак си отстранено и зад тази отстраненост се долавя океанът на народната вяра. И аз го почувствах.“

 

От Чехов беше чел „Свята нощ“ или нещо такова. Не знаеше руски, беше ги чел в превод, но в дома си имаше преводите на цялата руска литература.

 

Тогава излезе първата ми книжка на английски, той я прочете и все ме питаше дали правилно е разбрал прочетеното. По време на една такава беседа се обърна към мен: „Моля ви само да не се притесните, ако се появи жена ми. Тя не чува добре“. Тя не се появи, но до нас долитаха някакви странни звуци.

 

После ми разказаха, че на младини той бил мисионер в Африка, когато жена му трябвало да роди. А там между населените места нямало никаква връзка. Раждането протекло зле, оттогава тя загубила разсъдък и сега бродеше из дома като призрак. Представяте ли си – женен англикански епископ...Но с каква любов само ми казваше: „Скъпата ми жена може да се появи“! Беше преживял с нея целия си живот.

 

Когато дойде време да се разделим, ми каза: „Молете се за нас, тукашните християни, защото минаваме през големи трудности. Когато четяхме за вашите гонения, ние в известен смисъл ви завиждахме: всичко е толкова открито, толкова директно. Докато при нас няма гонения, но има неуважение, отстраненост на обществото, която е много трудна за преодоляване“. Сега у нас, колкото и да е странно, постепенно се установяват подобни отношения, но чак такъв разкол между образовано общество и клерикали няма.

 

 

Трудности в интерпретацията

 

Помня как една колега британка ми разказваше, че й е много трудно да се оправя в Русия. Така например, британският маниер да поканиш някого на рожден ден е като му кажеш: „Вижте, ако няма какво да правите довечера и нямате нищо против, заповядайте у дома, ще се радваме да ви видим“. Докато при руснаците това звучи така: „Абе, не ща да те каня, но няма как“.

 

– Когато посетих за първи път Великобритания, бях в Шотландия, на някакъв фестивал на руското изкуство, на който бяха поканени шестима руски поети. Организаторът на фестивала произнесе предълга и не особено съдържателна реч и накрая добави: „Ако утре сте в добро разположение, ще се радвам много да ви видя в шест часа на същото място“.

 

Когато отидох в шест вечерта, там нямаше никой. Той се почуди: „Къде са останалите?“. А аз му казвам: „Те няма да дойдат. Сигурно не са разбрали, че е задължително, а не само репетиция преди официалната изява“. А той: „Не може да бъде!“. Обяснявам му: „Ще видите, че съм права, пробвайте“. Той захвана да им звъни по телефона и моето предположение изцяло се потвърди.

 

Разбира се, дели ни огромна разлика във възпитанието, но мен, например, това не ме затрудни. Тъкмо напротив, английският маниер в отношенията и поведението ми беше много по-приятен и понятен, отколкото нашенският. Тукашната припряност и грубост страшно ме уморяват, така че техните недомлъвки и предпазливост много ми допаднаха. Когато британските колеги тръгнаха да ме изпращат, ми казаха: „Вие сте първият човек, на който тук му харесва“.

 

Отвърнах им: „Това, което ми хареса най-много е, че най-сетне се почувтвах сред толерантно и хуманно общество“. А те разправят: „Вие сте първият човек, който не смята, че етикетът и поведението ни са безчовечни и неразбиареми като китайски йероглиф. Това е много интересно, тъй като обикновено хората от Русия възприемат всичко по различен начин“.

 

После се замислиха и казаха: „Сигурно защото сте shy (скромен, срамежлив. – Ред.). Нашето общество е изградено върху това - „shyness“ (скромност, срамежливост).

 

Италианците, например, смятат англичаните за високомерни, а те в действителност се стесняват – онова дълбоко чувство на стеснителност и нежелание да притесняваш другия човек.

 

Ако самият вие сте с подобна нагласа, такъв човек ще ви хареса.

 

Египетски пустинници във Франции

 

Сега по-различно ли е?

 

– За първи път се озовах в тези страни по времето на т.нар. меден месец между съвсем младата Русия, вече престанала да бъде Съветски съюз, и Европа. Това беше краят на „горбоманията“ и началото на новите времена, всички чакаха руснаците с отворени обятия и в Европа предразположението към нас беше огромно. На срещите с мен идваха не само слависти.

 

Във вестниците изобилстваха заглавия от рода на „Светлина от Изток“ – там очакваха, че ще срещнат новоосвободени хора, които има какво да кажат след годините, прекарани в толкова страдания и мъки. Много надежди се възлагаха на православието. В английските православни кръгове се появи израза „православен ерос“, защото всички, като се стигне до папа Йоан Павел II, се увличаха по православието.

 

Западният човек скучаеше без Изтока, без неговата мистика и съзерцателност. Те търсеха утеха в индийските учения, докато не видяха, че има християнско учение, което съдържа в себе си всичко това и което им е много по-близко. Аз, например, за първи път прочетох книгите на египетските пустинници във френския им превод – у нас май още не са издадени. Книгите на отците-пустинници можеха да се намерят във всеки светски дом, по онова време бяха на мода. Мислеха, че щом някой идва от Русия и заявява, че е православен, то той непременно е поне Исаак Сирин и тутакси ще тръгне да реди велемъдри откровения.

 

При реалните си контакти обаче виждаха съвсем други хора. Първо, самите писатели идваха и разправяха: „О, това вече го няма, класическата руска литература отдавна е в небитието, ние сега сме такива“. Тези нови хора бяха с постмодернистки уклон и на западните зрители и слушатели не им оставаше друго, освен да вярват, че днес цялата руска култура е такава. Ако преди е имало Лев Толстой, сега има Сорокин.

 

Около 2000-та година се активизираха деловите отношения. Във всеки град, на най-неочаквани места, можеше да се чуе руска реч, защото хората изпитваха огромен глад и желание да видят най-после Париж или Сорбоната. В преобладаващата си част този туризъм оставаше предимно музеен, хората не влизаха в контакт с местните жители.

 

Моя близка, която живее в Рим – замина там още в съветско време, от дисидентските среди –  работи като туристически гид и развежда групи с английски и руски език. Та тя ми разказа, че руските групи въобще не могат и не желаят да общуват. Движат се като стадо и се боят да загледнат отвъд пределите на собствения си свят.

 

В основни линии целите на подобни пътувания бяха културни – посещения на историческите забележителности  в Европа. Плюс пазаруване и магазини, разбира се. Човешкото общуване просто не влизаше в програмата. Но, въпреки това, ми се струваше, че самото пътуване на толкова хора, които виждат как е устроен животът зад граница, някак си ще им въздейства, ще доведе до облагородяване на нравите.

 

В началото на XIX век Батюшков измисли думата „човешкост“ и на мен ми се струваше, че опознаването на един несравнимо по-отворен и удобен за общуване свят ще ни донесе „човешкост“ – особено след вторичното подивяване на съветската педагогика.

 

 

Просто да направиш добро

 

Едно от първите неща, които ме поразиха, когато се озовах зад граница, беше доброволчеството. У нас никой не знаеше и не мислеше за това, а там всеки, още от дете, се занимава с някаква благотворителна кауза. Помня, че докато пътувахме с англичанката, която ме караше, видяхме благотворителна мивка за коли по пътя и тя каза: „Отиваме там“.

 

Отидохме, отпред имаше дълга опашка от коли, и едно семейство с четири-пет деца в юношеска възраст миеше колите безплатно. Докато чакахме, ги попитах защо го правят: „Да не сте християни?“. А те ми отвърнаха: „Не, не сме религиозни. Просто се опитваме да правим добро“. Това им е нещо като семейна почивка – да мият безплатно коли в почивните дни.

 

Порази ме, че хората могат да се държат така и колко е разпространено. Тогава не можех да си представя, че подобно нещо може да се случи при нашите условия. Сега виждаме, че, слава Богу, и у нас се появява това, което другаде отдавна съществува.

 

Нещо повече, у нас през това време се създаде граждански сектор, който практически напълно покрива празнотите, оставени от държавата. Помня, че обсъждахме въпроса с колеги от Германия и те ми казаха: „У нас полето за благотворителност е ограничено, тъй като държавата е поела почти изцяло грижите за бездомните. Ако човек е на улицата, значи сам е избрал да води този начин на живот“. А у нас действително има цял ред дейности, които до голяма степен се поемат от благовотвортиелните организации.

 

– Това, с което се занимават тамошните благотворители, няма нищо общо с нашите кървящи рани. Извинявай, но тяхната благотворителност е насочена не толкова към местните, те помагат на гладуващите в Африка, в страни, в които положението е наистина тежко. Те със сираци не се занимават, тъй като там няма домове за сираци.

 

Порази ме колко много хора се занимават с благотворителност и каква необходимост имат от това. Там никой не ги задължава да се занимават с благотворителност, но от деца са научени, че това е дълг на всеки пълноценен член на обществото. В същото време у нас хората не знаеха, че може да се постъпва така – още повече заедно. Този контраст много ме натъжи.

 

Как да обичаме родината си

 

В Италия днес често ми се случва да се червя от срам, защото страната се напълни с руски новобогаташи, които парадират с богатството си, купуват скъпи вили и изкупуват цели плажове. Италианците вече са си изградили определена представа за новите руснаци, а други те почти не виждат, и затова са мнителни към нас . В Италия са ми казвали: „Никога не бихме предположили, че сте рускиня“, просто защото аз не се държа като останалите.

 

Европейците са критични – което не е така у нас. Там да се хвалиш и да парадираш е абсолютно неприлично. Никъде няма да чуеш приказки от рода на „Нашата Англия е велика! Нашата Италия е велика!“. Напротив, отнасят се критично към собственото си правителство и към себе си: „У нас нещата не вървят, ние самите не струваме, станахме студени и безразлични“ – не спират да го повтарят. Те сякаш са очаквали, че от изстрадалата Русия ще дойдат едни хора, които да ги научат на по-голяма духовна дълбочина, на доброта, защото, казват, „ние закърняхме от охолен живот“ – това беше общият тон. За жалост надеждите им не се сбъднаха.

 

Мисля, че ние имаме различно отношение към този въпрос вследствие на съвсем умишлената политика, която се провежда чрез образователната система и масмедиите. Това е пропагандата на обсадената крепост - отвсякъде сме заобиколени от врагове, появяват се такива типично сталински определения като „чуждестранен агент“. Смята се, че ако хората не са съгласни с официалната политика – това не е защото така мислят, а защото някой им влияе отвън. Тази политика на изолацията се провежда съзнателно отгоре и мисля, че с това много трудно ще се справим.

 

В училищата се поставя акцент върху изучаването на историята на Русия, като че ли не съществува световна история. Русия би трябвало да се изучава като част от историята, а не като някакъв изваден от пространството континент.

 

Когато учиш пиано, свириш и Глинка, и сонатината на Клементи, когато четеш, четеш и Дикенс, и Лев Толстой. Душата на човека винаги подбира най-доброто, а не избраното по географски признак.  

 

Както казва Жорж Нива, с когото дълго сме разговаряли, Русия забравя, че не живее за себе и, а за света, както всички страни. Ако се хвалим само с военните си победи, това не радва никой по света. 

 

Заслужава си да се хвалим, че имаме Толстой и Достоевски, които се четат по цял свят. Срещала съм много европейци, влюбени в руската класическа култура – ето това е важно, а не безкрайните войни и победи, тази милитаристка история, която сега се култивира. Военно-патриотичната подготовка от съветско време си остана и е невъзможно от нея да се отстрани военната съставка.

 

По мои впечатления, в Европа хората боравят с много по-малки единици. Човек възприема за своя родина родния си град, например, и го обича. Няма смисъл да учиш човек да обича реалната си родина – не някаква необятност от море да море, а мястото, където е израсъл и където всичко му е близко. У нас навремето правехме разлика между голямата Родина и малката родина, но сега за малката родина вече никой не говори. Човек се докосва директно до историята чрез своя град и всеки човек обича мястото, в което е израсъл.

 

В западните, особено в скандинавските страни, е силно застъпено екологичното възпитание. Още от първи клас учат децата да се отнасят внимателно и грижливо към света. И резултатът, според мен, е налице: младежите не късат цветя безцелно, не се карат, защото разбират колко крехък и същевременно хубав е този свят.

 

Научават се на внимателно отношение към непосредственото обкръжение?

 

– А чрез него – и към общопланетарното, защото разбират, че то е част от планетата и ако някъде се е образувала пустиня на мястото на някогашните тучни поля, то може да се случи отново. Ето това много ми харесва. Присъствала съм на католически уроци по катехизис за деца и там също имаше екологични занятия. Даваха им такива задачи: да посадят грахово зърно, а после да наблюдават и да си записват как расте. Или да наблюдават бръмбар или муха цял ден и да си водят записки.

 

Това се прави, за да почувстват децата сложността, уязвимостта и красотата на света. А оттам вече преминаваха към темата за сътворението. Това при нас катастрофално липсва.

 

„Вие не вярвате, че нещо може да се промени“

 

– В Европа с учудване се спомнях за славянофилите, според които западният свят е индивидуалистичен, а руският - съборен. Забелязах тъкмо обратното. Индивидуализмът, когато човек е сам срещу всички, бори се да оцелее и затова няма време да отвърне поглед встрани, е чисто руски феномен. На Запад чувството за общност е дълбоко вкоренено в бита.

 

В Италия хората като се местят в нов дом, веднага организират забавачница за всички деца. Устройват си нещо като детска градина по график – един ден едната майка гледа децата, на другия – друга. Не им трябва организатор отвън, някой отгоре, всичко се случва от само себе си. Даже им е странно, че може да не е така.

 

В Англия са по-сдържани, но и там всеки се чувства член на реална общност и не прави нещо, което се смята за лошо в тази общност. Не бих го нарекла съборност, а по-скоро солидарност на принципа „щом сме заедно, значи нещо ни свързва“.

 

– Различават ли се отношенията между хората в разните страни?

 

– Да, разбира се. Дори сред жителите на една страна, като италианците, да речем, се срещат всякакви хора. Те самите не употребяват понятието „италианец“. Делят се на флорентинци и венецианци, имат си свои отношения. Изглежда, че общото се вижда само отстрани – както само отстрани може да се забележи общото у руснаците, докато самите ние виждаме само различията.

 

Когато отидох за първи път в Италия по покана на римския университет „Сапиенца“, се настаних на квартира у една съвсем обикновена жена, която работеше като чистачка. Тогава още не познавах добре италианските нрави. Тогава тя ми каза: „Знаете ли с какво се отличаваме ние, италианците? Ние сме добри. И даже когато вършим гадости, го правим от добро сърце“. Сега, когато вече опознах страната, мога да го потвърдя. Те вършат какви ли не глупости: забравят обещанията си, закъсняват – но у тях няма стаена злоба, даже в знаменитите им италиански скандали. Може да видиш хора, които си крещят, горещят се, а след малко се прегръщат, сякаш нищо не е било.

 

Това, което ми каза онази обикновена женица, не можеш да го чуеш от никой професор. И още нещо ми каза: „Ние не сме толкова високомерни като англичаните. Не сме притворни като французите. Не сме глупави като немците“. А аз й викам: „Нима немците са глупави? По-скоро минават за умни“. - „Не, те са принципни. А умният човек разбира, че не всичко се свежда до принципи“.

 

Попитах я: „А какво мислите за руснаците?“ – „Малко съм общувала с тях, но бих казала, че вие въобще не вярвате, че нещо може да се промени“. Това съм го чувала и в други страни, наричат го руски фатализъм – отнапред знаем, че нищо няма да излезе и затова въобще не опитваме. Мисля, че това мислене е плод на историческия опит, когато от поколение на поколение хората са се убеждавали, че нищо не се получава. Европейците много ни се чудят.

 

У нас всичко става много по-трудно, отколкото другаде. Ако решиш да се захванеш с нещо, то всичко е срещу теб, просто всичко.

 

В Европа всичко е така устроено, че ако, да речем, реша да съставя речник, веднага се намират помощници, попътен вятър, а тук просто всичко е срещу теб. Ние някак си сме свикнали с тази съпротива. Затова си казваме, добре, ако толкова трябва, ще се напъна, но иначе по-добре да зарежа. Както по-рано говореха за загадъчната руска душа, така сега говорят за фатализма и нихилизма като наши общи черти.

 

Когато на нашия човек му кажат нещо хубаво, той веднага започва да търси задни мисли. Това е много тъжно и когато човек го осъзнае, започва сам да открива у себе си проявленията на този фатализъм и нихилизъм.

 

Синдромът на портиера

 

Какво от съветския човек живее и в съвременния руснак и как се проявава? По какъв начин ни се е отразил този 70-годишен период?

 

– Много съм размишлявала що за експеримент над човека бе това, какво целеше, какъв тип нов човек искаха да възпитат и какво остана от всичко това. Дореволюционните руснаци, които нашето поколение завари, се отличаваха много от нашите баби и дядовци. Въпреки че революцията ги бе застигнала съвсем млади, в тях имаше нещо, което не изчезна през годините.

 

Бих казал, че у съветския човек имаше много по-малко лично достойнство, отколкото у дореволюционния, отколкото у най-обикновения английски градинар или италиански обущар. Човекът беше унижен, принуден да се откаже от своите възгледи. А когато лъжеш или се преструваш, това унижава твоето достойнство.

 

Бродски беше писал, че зад граница изведнъж се озовал в своего рода дореволюционно общество. Първо се учудих, но после разбрах: въпреки, че Германия също бе преживяла своята страшна история, там човекът не е бил до такава степен сломен и осакатен.

 

Като им отидеш на гости, по стените висят портрети на техните предци от XIX век, от XVIII век – и виждаш, че лицата от портретите са същите като тези на на съвременните хора. Облеклото, маниерите са се променили, но същността се е запазила. А у нас често, като гледаш стари снимки, си мислиш: „Къде са тези хора, защо ги няма?“. Докато там не е така.

 

Е, нали на първите поколения съветски хора им обещавах светло бъдеще, господство над света!

 

– Тези, с които съм имала възможността да общувам, никога не са вярвали в тези обещания. Те разбраха, че ги е споплетяло нещастие и никакви програми за бъдещето не можеха да ги увлекат. В какво да вярваш, когато виждаш суматоха по етажите, обиски, граби награбеното, закриване на църкви – какво ти светло бъдеще?

 

Не знаех, че това се нарича „синдром на портиера“, но си спомням, че в съветско време, повече и от КГБ, се страхувах от чистачките и охранителите, защото те можеха да те овикат и нагрубят.

 

Хората възприемаха властта не като служение, а като възможност да се разпореждат, да капризничат, да предявяват разни дивашки претенции. Италианският портиер, например, никога няма да ти повиши тон. Вярно, че бюрокрацията навсякъде е лоша, но на Запад тя не заема главно място в живота.

 

В никоя европейска страна няма глупави забрани, затова на човек не му се налага да лъже и да мисли на всяка крачка как да заобиколи тези забрани. Наскоро с една възрастна французойка поискахме да навестим нейна роднина в Москва, но ни казаха, че времето за посещения е изтекло. Тя им се примоли: “Знаете ли, аз утре отлитам и няма да имам друга възможност“. Тогава я пуснаха.

 

На връщане тя мълчеше гузно, а после ми каза: „Знаете ли, за първи път излъгах. Самолетът ми е вдругиден“. Беше огорчена от себе си, обвиняваше се: как можах да го кажа? А на мен, която съм израсла тук, това ми е станало навик.

 

Вярно, че в Европа човек, и без да притежава кой знае какви добродетели, може спокойно да си живее, тъй като не му се налага да лъже – пускат го и край. Какво толкова страшно? Можеш да посетиш болния си роднина по всяко време.

 

Сега, разбира се, всичко се промени заради тероризма. Отначало Европа ме порази със своята откритост: никъде не ти проверяват документите, можеш да отседнеш в хотел без паспорт. Това много ме учудваше, особено в сравнение с нашия режим. У нас даже в университета не можеш да влезеш просто така, а там градските бибилиотеки са отворени, не се налага нищо да показваш – отиваш, сядаш, четеш. Буквално пред очите ми всичко това се промени, постепенно се сви зоната на доверие, тъй като по неволя вече навсякъде се въвеждат проверки. В известен смисъл терористите победиха до голяма степен свободното общество.

 

Може би коренът на нашите проблеми не е в съветските времена, а в дългата епоха на крепостничеството? Никъде не имало такова нещо - един англичанин да продаде друг англичанин заедно със семейството му. Да, вярно, имало е пленници, роби, чужденци.

 

– Разбира се, много е трудно да различиш кое е от по-ранната ни история и кое – от съветския период. Съветските отношения също почиваха на този исторически опит – навикът да не се съпротивляваш със сила. Когато веднъж разговарях с италианци за времето на италианския фашизъм, ги попитах дали тогава са работели кафенетата. А те ми отговориха: „Разбира се. Как ще ги закрият? Кой ще им позволи?“. Италианците нямаше да разберат и нямаше да позволят съветския погром над публичния живот. Те са свикнали, че който и да е на власт, те могат да си пият кафето на спокойствие.

 

А нашите хора живеят непрекъснато с очакването, че нещо могат да им вземат, нещо могат да им направят. Докато италианците го възприемали като карнавал. Живеели си живота, политиката не се намесвала в личния им живот, не са възпитавали хората във вярност към дучето. Имало, разбира се, някакви детски организации, но като цяло италианците не го приемали много насериозно.

 

 

Страх от живота

 

Кои други страни бихте искали да посетите?

 

– Аз не си избирам страните. Като преведат някъде моя книга, обикновено ме канят. Където не ме превеждат, не съм била. Във всички скандинавски страни, например, съм била, но в Испания – не съм. Надявам се някой ден да ме поканят в Гърция. В съветско време, когато бе ясно, че няма как да видиш Париж и Рим, от което не страдах особено, ми се искаше да видя Гърция. Представяте ли си, била съм даже в Южна Африка, но не и в Гърция.  

 

Беше ли ви страх да летите със самолет за първи път?

 

– Не, тъй като не изпитвам страх от самолети. В Англия разбрах колко ме е страх от живота. Тук не го забелязвах, дори ми се струваше, че в сравнение с другите съм небоязлив човек. Там моята приятелка Франческа ми определи среща в едно кафене в Единбург и ми каза: „Седни и ме изчакай“. Аз седнах, появи се сервитьор и ме пита: „Какво ще обичате?“. „Сега ще ме изгони“, бе първата ми мисъл, понеже не исках нищо да поръчам, докато не дойде Франческа. Казвам му: „Чакам една приятелка“. Той си тръгна. А Франческа, за беда, по италиански обичай закъснява. След десет минути той отнова се появи и пак ме пита: „Ще желаете ли нещо?“. И аз пак отговарям: „Чакам една приятелка“. Викам си, този сигурно ще извика полиция и ще ме изгонят. Накрая, вече за трети път, той пристига с един поднос, на подноса – чайник и чашки, и ми казва: „Мисля, че така ще ви е по-приятно, докато чакате приятелката си“.

 

Разказах на Франческа какъв страх съм брала. Тя ме пита: „От какво те е страх?“. Отвръщам й: „Да не ме изгонят и да извикат полиция“. Тя се почуди: „Що за кошмар? Кой ще тръгне да те гони и да вика полиция?“.

 

Беше ме страх от всички. Идва кондукторът на влака – а мене ме е страх, въпреки че имам билет. Тогава осъзнах колко съм наплашена от нашия обслужващ персонал.

 

Имаше и друг смешен случай. Докато пътувахме във влака с Франческа, ни дадоха да попълним анкети за качеството на обслужването. Трябваше да оценим вежливостта на персонала, скоростта на движение и други неща, като оценките бяха от „отличен“ до „среден“. Навсякъде отбелязах максимална оценка. Гледам, че Франческа слага ту „задоволителен“, ту „добър“, но никога „отличен“. Предаваме листовките и аз я питам: „Какво не ти харесва? Защо ги посече така?“. А тя ми отвръща: „Нали трябва да се развиват!“. След малко тържествено се появява началникът на влака, едва ли не с маршова стъпка, подава ми огромен шоколад и казва: „Синьора, никой друг не оцени толкова високо нашата работа!“. А Франческа ми вика: „Ти май не си толкова глупава“.

 

При първите си пътувания все очаквах някое наказание или забрана. Когато бяхме в Килския университет, една нощ падна дъб и разби прозореца на стаята ми. Първата ми мисъл беше – ами сега, какво ли ще ми поискат.

 

Веднага отърчах при Валентина Полухина, която работеше там, и й казвам: „Валентина, счупи се стъклото на стаята, но аз нищо не съм направила, просто падна един дъб“. Тя каза: „Сега ще им се обадим“. Обадиха се на някакви работници, запътихме се към университета и до вечерта стъклото беше сменено, а падналият дъб – нарязан и изнесен. Непознати хора, които живееха в кампуса, идваха при мен и се извиняваха: „Прощавайте, при нас не всеки ден падат дървета“. Това беше уникален урок по себепознание! Разбрах как живея с непрекъснат страх, че ще ми сторят нещо лошо.

 

Как да разлюбим Сталин

 

Мнозина твърдят, че в Русия живеят два народа – едните обичат едно, другите – друго. Някои обичат Сталин и тъгуват по силната ръка.

 

С какво може да се обясни тази национална любов към Сталин?

 

– Знаете, ли даже ме е страх да си помисля за нея, камо ли да я обяснявам. За мен това е такъв ужас, все едно да искаш да се поклониш на дявола.

 

Казват, че тогава страната била силна, победили сме във войната.

 

– Колкото и да им се обяснява, че страната не само не е била силна, а дори ужасна за живота на отделния човек – нищо не помага. Любовта към Сталин е ирационална, някаква латентна страст.

 

Как мислите, това ще се промени ли някога?

 

– Много би ми се искало! Но мисля, че без инициатива отгоре трудно ще стане. Прекрасно си спомням как в началото на горбачовските години хората много бързо се промениха. След година-две тези, които дотогава не смееха да кажат и дума, страхувайки се от доноси, изведнъж разбраха, че старата опасност вече я няма и се разприказваха. Краят на 80-те бяха удивителни времена! Никога повече не видях такава дружелюбност в страната. Хората разговаряха помежду си във влака, на улицата, бяха откровени. Свърши се гнетът на този страх и заповедта отгоре.

 

Какво стана през 80-те? Защо всички започнаха да говорят различно, дори за собствения си живот? Многократно чувах от разни хора: „Не казвам, че не съм знаел, напротив, знаех“. И започват да си спомнят за случаи, които не е трябвало да знаят. Тогава се промени, бих казала, средностатистическият човек, не само авангардът на интелигенцията. Копнеехме за човешка откритост. А сега хората пак искат да откриват лагери.

 

Струва ми се, че през последните години, особено през последния президентски мандат се наблюдава ожесточаване на забраните, опити да се изнамери и внедри отгоре нова идеология, непрекъснато нещо забраняват, унищожават се разни организации. От друга страна, никога не е имало такъв разцвет на  доброволчеството.  

 

Това е много важно и надеждите ми са, че хората рано или късно ще изпитат потребност да бъдат добри и ще се спре с това „Сталин за вас“.

 

Надявам се, че ще се натрупа критична маса. Както казваше Лотман, не всички имат историческо поведение, не всички живеят в историята, някои си имат собствен дом. Но тези, които имат чувство за история, усещат, че вече е настъпила друга епоха – епохата на планетарната цивилизация.

 

Превод: "Гласове"

 

Снимки: Анна Данилова

 

Източник: https://www.pravmir.ru/olga-sedakova-o-patriotizme-i-o-tom-kak-razlyubit-stalina/

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Още от категорията

На извора

На извора

Има нещо магическо в това място. Когато вечер иззад смълчаните борове...

17 коментар/a

висок на 24.06.2018 в 18:13
Хм, браво на редакцията! Рядко, много рядко казвам браво на Гласове. Браво за този материал. Каката малко прилича на нашата Юлия Кръстева..... Прочетох материала два пъти!
observer на 24.06.2018 в 18:47
Поздравления.
Пета колона на 24.06.2018 в 19:39
Интересно, и Гласове започнаха да публикуват материали от хора, които са си чисто и просто ПЕТА КОЛОНА на Запада в Русия. Още преди да започна четенето на тази статия имах едно наум. И моите съмнения се оказаха отново верни. Това си е чисто и просто личност отдадена на Запада. Тук виждаме изцяло преклонение към същия този Запад, който чисто и просто на няколко пъти в историята се е опитвал да унищожи Русия по един или друг начин. Сега е поредния опит, разбира се. Историята има навика да се повтаря или по скоро имат навика да я повтарят! Нека и тукашните "очаровали се" от това интервю да се замислят малко!!!
Няма по-лигаво нещо на този свят... на 24.06.2018 в 20:28
...от руския либерал. Тъжна и нелепа картинка, като всички същества без чуство за семейственост и без чуство за национална принадлежност!
Но тези, които имат чувство за история, усещат, че вече е настъпила друга епоха – епохата на планетарната цивилизация. на 24.06.2018 в 20:30
Милата женичка, явно я гонят неосъществени планетарни амбиции!
една тетка на 25.06.2018 в 10:51
Седакова е активистка на сектата на о. Георгий Кочетков.
Как така на 25.06.2018 в 12:35
Днес от Москва и всички градове на Русия, където се играят мачове от световното по футбол, идва друга информация от туристите чужденци, които са там, т.е. ТЕ се ВЪЗМУЩАВАТ как ги лъжат в тяхните страни за Русия. Женицата може да си мечтае, да си пише, да се възмущава, колкото си иска. От публикацията лъха на отвличане на вниманието от днешна Русия и мнението на пребиваващите чужденци там. Управлението на която и да било държава, няма нищо общи с теоретическите и хуманитарни възгледи на тези писачи. Объркването е максимално! "За всеки се съди по делата му!"
моля да не ме триете повече! на 26.06.2018 в 08:43
Изразените мисли в интервюто са типична ХУЦПА. Така токсично, и следователно медийно-клиширано, мислят само ю..ите и техните производни сукинсони. И това ни се предлага като "връх на човешкия хуманитарен интелект" от хилядолетия. Ницше се обръща в гроба, при вида как това може да минава за важно, че даже и с претенции за мнение на уж артист/художник.
сенсей на 26.06.2018 в 11:19
Огледално същите скудоумни заклинания и на Улицкая тука. Като по калъп изкарани съобразно "доводите" и в това интервю. Западната демаркация неслучайно е измислил копи-пейста като едно от най-плодоносните завоевания на масовизираното западащо общество: https://vz.ru/politics/2018/6/25/929471.html
ММН на 26.06.2018 в 14:47
Тъжното е че тези хора не виждат ролята на Запада във всичко това. Окупирана крепост, а не е ли? А агресивната риторика на Прибалтика и Полша. А целенасоченото изкривяване или скриване на информация за Русия в западните медии, така че да се поддържа разделението и чуждостта м/у народите. Целият мит за "неразбираемата руска душа" , кой го измисли и с каква цел.
Бай Иван на 26.06.2018 в 16:39
Нямах нерви да прочета целия този пасквилен материал, но и от малкото което прочетох ми стана ясно, че въпросната дама е ярък представител на Петата колона в Русия, на лигавия либерализъм, който се мисли за богоизбран, прогресивен и най-умен от всички! И за кой ли път и тук се бие по Сталин! Явно много им е пречил на Запада точно Сталин! Дори и Чърчил след смъртта му е признал неговото величие и заслугите му към оцеляването на Русия! Чърчил казва, че той (Сталин) пое Русия с ралото и коня и я остави с ядрено оръжие! Да именно възможностите на съветската и руска наука и промишленост и безкрайния талант на руските хора-тези истински патриоти спасиха страната си от унищожение със създаването на ядрено оръжие в противовес на американското такова! Това госпожо либералке са истинските патриоти и слава богу и днес Русия притежава такива хора за ужас на враговете си!
Окупирана крепост, да бе! на 26.06.2018 в 18:15
Русия не е окупирана крепост. И по времето на великите си царе не е била. Дори при Сталин не е била, при всичката яростна идеологическа борба. Хем комунистическият елит не е имал имоти на запад и сметки в офшорни зони. Но на малкия човек зад стените на Кремъл много му се иска да е така, Русия да изглежда обсадена, вокруг враги, а той единствен като Мойсей да води народа си 40 години насам-натам. Опитва се, подчинените му медии и пропагандисти се стараят, измислиха си дори някаква нова идентичност, никъде несрещаната Велика имперска славянска православност, директно от великата Византия. Подбира си слаби противници и ги побеждава, скъса не само с идеите на комунизма, в който се е клел, но и със социалната справедливост, търси съюзници сред фашизоиди, националисти и ислямисти. И пак няма да успее. Русия е много по-голяма от него. И няма нужда да се качва на високи токчета.
скука на 27.06.2018 в 08:27
И тази е като нашата интелигенция. Обсъждат я ,и я критикуват от 3 дни в Русия. Не разбраха подобни хора като тази,че това,за което критикува руснаците и Русия,етова,което прави Русия Русия,уникална. Това важи и за нас. Това поколение от,което е тя израстнало затворено в СССР още боледува от някакво преклонение към запада. И да,в Русия има преклонение към Сталин, дали е добро и лошо това няма значение,защото народа така анализира негоия период на управление .
Ницше е като лекар за същността на болестния симптом при "богоизбраните" на 27.06.2018 в 13:13
Ето в какво е същността на грешката им - хоризонтът, когато предварително е "внедрен" във възпевачите на тълпите като уравниловъчен, икономически еднотипен, изведнъж започва да мрази случайното и уникалното и навсякъде да му търси кусурите и пороците, така както само икономическото изначално може да мрази художественото, защото на второто му липсвало "прагматизъм", отдалечаване от оня живот на общото, който ще ни позволи за кой ли път да преброим, да измерим декласантите в името на контраста с общоделците, сиреч радетелите на нормата, в чиито инвентарни каталози и рейтинги талантът чрез художественост, способността да бъдеш себе си, без нуждата предваритлно да се съизмеряваш, просто са отказани: (ДА СЕ ЧЕТЕ МНГО ВНИМАТЕЛНО ТАЗИ ЮДОСИМПТОМОЛОГИЯ, вж. източника в "Залезът на боговете"): "В преживяното не трябва да се оглеждаш, всяко подобно оглеждане накрая води до гледане на нещата „с лошо око“. Един роден психолог инстинктивно се предпазва от гледане заради самото него — същото се отнася и за родения художник. Той не работи според природата, а се оставя на своите инстинкти, на своята camera obscura, като по този начин изразява „случай“, „природа“, „преживяно“… И чак тогава осъзнава общото, края, отговора — той не познава съзнателното абстрахиране от конкретния случай. Какво би станало, ако това се извърши по друг начин? Например както парижките романисти, които създават булевардна, амбулантна психология? Те непрекъснато дебнат действителността и вечер се завръщат с пълна шепа странности и куриози. Но погледнете крайния резултат — купчина лекета, в най-добрия случай някаква мозайка, но винаги нещо сглобено, неспокойно, крещящо шарено".
IЕD на 28.06.2018 в 17:32
Четейки коментарите под статията, на човек му става ясно що за аудитория има "Гласове".

Напиши коментар