“Политическата коректност се превърна в инструмент на “господстващите класи”, водени от идеята за подходящо поведение, за да маскират по-добре своето “социално господство” и да си придадат добросъвестност. Постепенно политическата коректност стана маркер на това “господство” и инструмент за социален контрол, начин да се разграничиш от “селяните” и да ги цензурираш, да делегитимираш тяхното виждане за света в името на морала”. В интервю за “Фигаро Магазин” нюйоркският Балзак изследва Америка при Тръмп и Харви Уайнстийн. На 86 г. изобретателят на “новата журналистика” не е загубил нищо от своя плам и продължава да изпраща на “кладата на суетата” конформизма на своето време.

 

 

Снимка: "Фигаро Магазин" 

 

Той е един от най-значимите живи писатели. Може би най-великият съвременен “френски писател”, защото неговото творчество толкова много е повлияно от Зола и Балзак. Авторът на “Изгубените илюзии” има за цел да идентифицира “социалните видове” на епохата, така както Бюфон е идентифицирал животинските видове. Той иска “да напише забравената от толкова много историци история, тази на нравите”. Така като Балзак е “секретар на обществото”, Том Улф, изобретателят на “новата журналистика”, е секретар на своето време, етнолог на постмодерните племена: психиделиците (Acid Test, 1968), левичарите от Парк Авеню (Radical Chic, 1970), астронавтите (The Cloth of Heroes, 1979), златните момчета от Уолстрийт (“Кладата на суетата”, 1987), имигрантите латиноси във Флорида (Bloody Miami, 2013) …

Белият костюм, с който никога не се разделя, е инструмент за диверсия. Начин за отклоняване на вниманието, за да не говори прекалено много за себе си или за творчеството си. Том Улф винаги е предпочитал фактите и дългите описания пред психологията и текстовите обяснения. Но на 86 г. този денди реакционер вече няма какво да губи и не пропуска нито един въпрос.

По телефона, с умишлено дистанциран и хитър тон, той се забавлява с нравите на прогресивна Америка и  разобличава нейното лицемерие. Според него явлението “Издай твоята свиня” (#Balance ton porc) и последиците от него могат да се окажат “най-големият фарс на ХХI век”. В последното си есе Том Улф изглежда, че прави крачка встрани. В него той анализира еволюционистките тези на Дарвин. Въпреки това “Царството на езика” (The Reign of Language) няма нищо общо с научен трактат. Чрез образа на Дарвин Улф продължава да наблюдава “човешката комедия”.

 

- В последната ви книга, “Царството на езика”, обяснявате, че езикът е това, което създава спецификата на човешкото същество. С какво?

 

- Между човешкото същество и животното съществува една важна разлика, демаркационна линия, която е също толкова стръмна и несменяема, като геоложкия разлом: словото! Езикът е дал на “човешкия звяр” много повече от изкусен инструмент за комуникация. Всъщност това е иновация с мащаба на атомната бомба! Словото е било първото изобретение, първият артефакт, първият път, в който земното творение, човекът, е взел елементи от природата, в случая звуците, за да ги превърне в нещо съвсем ново и оформено от него, последователност от звуци, които образували кодове и получили името “думи”.

Не само, че езикът е инструмент, но той е първият от всички, този, който е направил възможни всички останали инструменти, от най-малката кирка до първия боздуган, колелото и дори космическата ракета. Без него няма танц, няма музика, няма дори тананикане на припев, биене на барабани, няма никакъв ритъм, никакво темпо за пляскане с ръце.

Накратко, езикът и единствено той е дал на “човешкия звяр” силата да завладее всеки инч земя на тази планета и да изяде половината от хранителните ресурси на океана. Това периодично изсичане на земното кълбо обаче е само малък резултат от силата на думите: тяхното главно постижение е, че са създали егото, самосъзнанието. Единствено речта позволява на човека да поставя под въпрос своето съществуване, да го продължава или да се откаже от него.

Нито едно животно не мисли да се самоубива, нито да избива себеподобните си в голям мащаб. Единствено словото ни позволява да се самоизследваме и да направим планетата необитаема в рамките на тридесет или четиридесет ядрени минути. Само то позволява на човека да си фантазира религии и богове, за да им придаде тяло. До нашата епоха - и още повече днес - думите, произлезли от устата на Мохамед през VII век, продължават да разпалват и контролират живота на 35 процента от световното население. В продължение на едно хилядолетие и половина думите на Иисус са упражнявали същото влияние върху подобна част от човечеството, преди да поизгубят отзвука си в Европа през втората половина на ХХ век.

 

- Вашата книга анализира Дарвин…

 

- В “Царството на езика” противопоставям фигурата на Чарлз Дарвин и тази на Алфред Уолъс. Първият е съвършен джентълмен от британското висше общество през ХIХ век. Обратното, вторият е земен човек, произлязъл от скромна среда. Типът самоук човек, когото аристокрацията по онова време наричала “ловец на мухи”. Уолъс обаче е бил първият, преди Дарвин, който защитава теорията за естествения подбор. Но тъй като не се е родил на подходящото място, бащинството на това откритие никога не е приписано на него, а на автора на “Произходът на видовете”.

Ако Уолъс е първият, който дефинира една еволюционна теория, той е бил също така и първият, който поставя под въпрос тази теза. Той пита как човекът е могъл да измисли цифрите, аритметиката, геометричните форми, но също така морален кодекс, етическо изискване, да изпитва удоволствие от музиката или визуалното изкуство. В края на живота си той заключава, че нито едно от тези възвишени и единосъщни свойства на човечеството няма връзка с естествения подбор. 

 

- По какво се различава виждането ви за света от това на креационистите?

 

- Креационистите отхвърлят всяка идея за геоложка или биологична еволюция, защото виждат в Бог единствения творец на живота. Моят случай не е такъв. Аз само показвам границите на теорията за еволюцията и потвърждавам неспособността на изследователите да определят произхода на езика. Единственото ми заключение е, че само езикът разделя човешкото същесто от звяра. За останалото нямам отговор и не предлагам разказ или заместваща идеология. Никой не може да претендира, че разказва истинската история на сътворението. “Произходът на видовете” на Дарвин е само една наукоподобна версия на “Битие”. Дарвин попада в капана на космогонията, тази непреодолима нужда от разработването на недостижима “теория на Всичко”, понятие или повествование, които организират по чудодеен начин всеки елемент от вселената в ясна и точна система.

 

- От една от първите ви книги, “Радикален шик” (Radical Chic), критикувате политическата коректност, културното левичарство, тиранията на малцинствата. Избирането на Доналд Тръмп резултат от тази политическа коректност ли е?

 

- В този репортаж, публикуван първо през юни 1970 г. в “Ню Йорк Мегъзин”, описах една вечеря, организирана на 14 януари същата година, от композитора Ленърд Бърнстейн в нюйоркския му апартамент на два етажа с 13 стаи и тераса. Партито имаше за цел да набере средства за “Черните пантери”… Домакините се бяха погрижили да наемат бяла прислуга, за да не оскърбят чувствителността на Пантерите. 

Политическата коректност, която аз наричам ПК, като “гражданска полиция”, се роди от марксистката идея, че всичко, което разделя социално човешките същества, трябва да бъде забранено, за да се избегне господството на една социална група над друга. Впоследствие, иронично, политическата коректност се превърна в инструмент на “господстващите класи”, водени от идеята за подходящо поведение, за да маскират по-добре своето “социално господство” и да си придадат добросъвестност. 

Постепенно политическата коректност стана маркер на това “господство” и инструмент за социален контрол, начин да се разграничиш от “селяните” и да ги цензурираш, да делегитимираш тяхното виждане за света в името на морала. Хората вече трябва да внимават какво казват. Става все по-лошо, особено в университетите. Силата на Тръмп несъмнено е, че разби този оловен похлупак. Например, много богатите хора обикновено се снишават, докато той се хвали. Предполагам, че част от електората предпочита това пред лицемерието на политиците конформисти. 

 

- В творчестото ви социалният статус е основният ключ за разбиране на света. Вотът за Тръмп вот на онези, които вече нямат статус или чийто социален статус е бил презрян ли е?

 

- Чрез “Радикален шик” аз описвах появата на това, което днес наричат “хайверената левица” или “лимузиненият прогресизъм”, т.е. една левица, която до голяма степен се освободи от всякаква съпричастност към американската работническа класа. Левица, която обожава съвременното изкуство, идентифицира се с екзотичните каузи и страданието на малцинствата, но презира “селяндурите” (rednecks) от Охайо.

Американците имат чувството, че Демократическата партия е направила толкова много, за да съблазни различните малцинства, че пренебрегва значителна част от населението. А именно тази трудолюбива част от населението, исторически винаги е била гръбначният мозък на Демократическата партия. По време на тези избори аристокрацията на демократите реши да фаворизира коалиция от малцинства и да изключи от своите грижи бялата работническа класа. А Доналд Тръмп просто трябваше да се наведе, за да събере всички тези избиратели и да ги обедини зад своята кандидатура.

 

- Какво мислите за аферата “Уайнстийн” и полемиката “Издай твоята свиня”?

 

- Никой не си прави труда да определи точно понятието сексуално насилие. Това е всеобхватна категория, която обхваща от изнасилването до обикновеното привличане. От това объркване се пораждат всички тези крайности. Аз съм разделен между ужаса, като гражданин, и забавлението, като писател, пред тази прекрасна човешка комедия. Ако продължава така, това може да се превърне в най-големият фарс на ХХI век. В местната преса и днес тези случаи са на първа страница с главни букви в “Ню Йорк Пост” и “Ню Йорк Таймс”. Днес всеки мъж, който отдели каквото и да е внимание на която и да е жена, например на работното й място, се превръща в “хищник”.

Откакто започна тази афера, навсякъде около себе си чувам мъже да казват на младите жени, с които излизат, “не трябва да ме виждат с теб тук или там”, “работим в една и съща фирма, аз съм на по-висок пост и всичко това може да прозвучи много зле”. Мъжете вече се тревожат, че намират някои жени за привлекателни. Оказва се, че се противопоставяме на естествените закони на привличането, които вече трябва да пренебрегваме.

Никой не говори за жените, а те все пак са многобройни, които наистина се радват да срещнат на работното си място колега мъж, когото смятат за привлекателен. Мъж, когото не биха имали шанса да срещнат другаде. Мисля, че светът не се е променил толкова много, че днес да обявим, че жените изведнъж вече не желаят да привличат вниманието на мъжете.

Всъщност нищо не се е променило, освен факта, че жените разполагат с мощен инструмент за сплашване, който нямаха преди. Сега те могат да поставят на мястото им мъжете, чието внимание е крайно или които смятат за твърде вулгарни, да отстранят съперник в професионален план или да отмъстят на “твърде груб” любовник. За да обвиниш някого в сексуално насилие, изглежда, че вече е достатъчна само думата на жените, а някои искат да се преобърне закона и да задължи заподозреният мъж да доказва своята невинност.

 

- Вие измислихте “новата журналистика”. Журналистика, която се доближава до литературата по форма, но която почива също на старателни разследвания и точност на съобщаваните факти. Мъртва ли е тази журналистика във времето на дигиталността и непосредствеността?

 

- По онова време редакцията на “Хералд” се намираше на Таймс Скуеър. Беше достатъчно да слезеш на улицата, за да зададеш въпроси на хората. Аз използвах това, което наричам техниката на човека от Марс. Отивах и казвах: “Изглежда интересно това, което правите! Аз идвам от Марс, не знам нищо, какво е това?”. Днес някои журналисти никога не излизат от офиса си. Пишат статиите си, сърфирайки в интернет. Въпреки това няма алтернатива: трябва да се излезе! Когато млади писатели или журналисти ме питат за съвет, което е рядкост, винаги им казвам: “Излез!”.

В крайна сметка, какво беше новата журналистика? Винаги съм мислел, че това беше просто техника на писане по не-измислена тема с всички методи, които нормално се използват за фикцията. За мен един от принципите на новата журналистика е да се пише сцена по сцена, като сценарий. Бъдещето на този жанр зависи от младите хора, които сега започват. Но те вече четат всичко онлайн. А, когато четеш онлайн, само поради простата причина, че четеш на много ярък фон, ти е трудно да четеш дълги формати.

Когато надхвърлиш 800 думи, започваш да се изморяваш. И всичко това кара журналистите да съкратят писането си. Четенето е все по-бързо и това принуждава автора да се откаже от куп техники, които могат да придадат на една статия несравнима сила. Става по-трудно да се говори вече за детайли, декор, начина, по който хората се обличат, всичко това заема огромно място. Вече няма да има много автори или журналисти, които биха могли да се нарекат “перо”.

Стилът изисква упорита работа. Днес наблягат на всичко онова, което е ефективно. На това са обучени журналистите. Още по мое време ни караха да пишем кратко, защото вестниците се страхуваха от конкуренцията на телевизията. Това не попречи на новата журналистика да постигне успех. Мисля, че това би могло да проработи, дори и в цифровите формати. Знаете ли, че всички книги на Зола все още могат да се намерят на английски навсякъде в Съединените щати? Постоянно ги препечатват.

 

Превод от френски: Галя Дачкова

 

 

 

Още от категорията

Напиши коментар