Разглеждайки стари вестници от една друга България, тази от началото на ХХ век, откривам толкова много прилики с днешните злободневни теми, че няма как да не направя тъжната констатация, че нищо не се е променило…
Пресата преди сто години: Как бих могъл да продам България?


Как бих могъл да продам България?

            (политически фейлетон)

     Разбира се, че това бих могъл да сторя ако Негово Величество ми даде премиерския министерски портфейл. Тогава аз ще си дотътрам в Камарата едно болшинство, което да знае само утвърднейше да дига ръка и да казва „Да!”. Всеки жест на свободомислие аз ще убивам със заплашването, че ще поднеса оставката на кабинета…

     Вдруг, аз ще свикам министерски съвет и ний ще решим сключването на един голем държавен заем, един заем, който никога никой не го е сънувал… милиарден! ….. И тогава, еееех майка му стара! - тогава залагай  на чуждите банки железници, пощи, телеграфи, пристанища, фарове, митници и прочия. И ако не стигне всичко това за реални гаранции на грамадния заем, ще дадем на монопол солта, кибрита, цигарите, кюмюра, дървата, кариерите, мините и….. всичко, всичко, - дори и хлеба, и въздуха, и водата. Тогава, тогава, г-да, остава да изчислим повърхността на България в квадрати и да я продадем или заложим, все едно е, - само  милиони да паднат. Колкото за жителите туземци - тех ще изселим в Арабия, Афганистан или Парагвай… 

     Малко ли места има по земното кълбо, господа, които си лежат безлюдни и необработени, само защото нема там достатъчно работни ръце!

     Тогава с препълнени джобове с милиони ще заминем ний за „живот” в Париж и Ница, Неапол и Венеция!...

     Но… ах, веднъж властта, властта да ми падне в ръцете… еех! зная аз тогава…..

                                                                                         сп. "Остен", ноември 1910 г.



Когато бех министър

по Вазов


Когато бех министър

В министерско кресло,

Бех много благодарен,

Без никакво тегло…

За кражби мислех само, 

Богатство да си дам…

Народът клет че пъшка

Не исках и да знам…

Кога чиновник дойде

За службица при мен,

Тъй некак дяволито

Изгледвах го засмен…

Па тихо му пошъпна:

„Дай нещичко рушвет,

Да доде ако искаш

По-скоро твоя ред”…

Добре си аз живеех,

Кога министър бех

Където и да идех,

Навсекъде крадех…

Но времето бе кратко,

Напуснах сладка власт;

Завинаги угасна

В мене буйна страст…

Сега, когато срещна

Министерско лице,

Не знам защо завиждам

И охкам от сърце…

                          Червен-Лиляк (Никола Иванов Костов)

                          сп. "Барабан", август, 1911 г.

Още от категорията

1 коментар/a

Интервю на Илия Бешков с катъра на 22.11.2013 в 19:04
Интервю на Илия Бешков с катъра -Моля Ви за някои биографични данни. -Аз съм първият и последният – катърът! -Баща ви, майка ви? -Всичко е в мен. Аз съм се осъществил сам. Бащата, жената, децата, родът, расата – това е моето аз. -Всеки случай за вас се говори много – даже има и вицове... -Да, аз съм последовател на Ницше – по-право, аз го предхождам. -Не го познавам, но ви вярвам. Изглеждате ми силна личност. Въобще – заякнал индивид. Обичате ли цветята? -Плутократски естетизъм, разврат! Витамини има само в бодилите. Всички трябва да ядат бодил! Необходим е един здрав свят!... -Вие се отнасяте с такава любов към света! -Той лежи изцяло в моето аз. -Извинете, вие с какво се занимавате? -Аз мисля съсредоточено и се изказвам упорито! -Да ми кажете нещо по животрептущите въпроси? -Казах: „Яжте бодил!“ „Стършел“ - 21 февруари 1941

Напиши коментар