В “Мулето”, десет години след “Гран Торино”, Клинт Истууд застава едновременно пред и зад камерата. Дори и новият му филм да прилича на завещание, 88-годишният актьор няма намерение да спира дори за миг.

 

 

 

Лос Анджелис

Беше 10 декември, в “Риджънси Вилидж”, киносалон от 30-те г. на ХХ век в квартал Уестууд, западно от Лос Анджелис. Световна предпремиера на “Мулето”, последният филм на Клинт Истууд, който, точно десет години след “Гран Торино”, бележи завръщането му от двете страни на камерата. На червения килим, на фона на врявата, той отговаряше кратко на въпросите. “Причината, която ме кара да продължавам, е да научавам това, което ми се струва интересно на този етап от живота ми. Защото, ако сте убедени, че знаете всичко, тогава жалко за вас!”.

 

На 88-годишна възраст, Клинт Истууд прави 37-ия си режисьорски филм. Смяна на регистъра след трите предишни, “Американски снайперист”, “Съли: Чудото на Хъдсън” и “15:17 до Париж”, които не пробиха в бокс офиса и оставиха повечето критици безразлични. Но той упражнява тази професия от това дълго време, за да се разстройва от рисковете на бизнеса. Придържа се към едно фаталистичното и прозорливо предубеждение, което доста често е споменавал през последните години: 

 

“Никога не съм обичал да се повтарям и намирам това все още за стимулиращо. Имам късмет, че рядко съм бил ограничаван от някакви икономически и комерсиални случайности. Бюджетите ми винаги са били реалистични, без превишаване, и филмите ми никога не са губили пари. Това ми позволи напълно независимо да избирам сюжети, които ми харесват, и най-вече без да ме е грижа за моментната мода. Някои от филмите ми вървяха добре, други по-малко. Това е така, защото вкусовете на публиката са непредвидими и аз нищо не мога да направя”.

 

В “Мулето” той играе Ърл Стоун, осемдесетгодишен човек, останал без пари, който започва да пренася дрога за един наркокартел. Лесни пари, за да се измъкне от финансовото си затруднение, преди агент на ДЕА (в ролята Брадли Купър) да тръгне по петите му. Това е и портрет на един мъж в неговия залез, който прави равносметка на грешките и личните рани в живота си, опитва се да оправи разклатените семейни отношения, да излекува някои рани от миналото, преди да е станало твърде късно. 

 

Роля точно за Клинт Истууд. Ърл Стоун е суров човек, каквито той харесва, и който напомня за Стийв Евърет от “Истинско престъпление”, Франки Дън от “Момиче за милиони”, Уолт Ковалски от “Гран Торино” или пък Гъс Лобел в “Обратно в играта”. Самотни хора в края на пътя си, които трудно изразяват чувствата си, търсещи изкупление, често загубили илюзиите си, принадлежащи към едно друго поколение, чувстващи се твърде остарели в днешното общество и модерния свят, който ги е изпреварил.

 

Откъде идва афинитетът му към този тип герои? “Намирам ги за интересни, защото не представляват прости архетипи и са малко маргинални, далеч не са политически коректни или съвършени. Често упорити и инатливи, те казват какво мислят, без да ги е грижа дали това ще се хареса или не. В живота си е трябвало да преодоляват немалко препятствия и това ги прави привлекателни за мен. А освен това винаги е забавно да играеш малко странни и нестандартни герои”.

 

Без съмнение последната му роля

 

“Мулето” предвещава финансов успех, след като приходите от него вече надхвърлиха двукратно първоначалния бюджет от 50 млн. долара. Чудесен резултат за филма, разпространяван от “Уорнър Брос” с минимална маркетингова кампания, тъй като компанията изглежда е концентрирала всичките си усилия за лансирането на другите си продукции, като “Лудо богати азиатци”, “Роди се звезда” и “Аквамен”. 

 

За “Мулето” имаше само няколко интервюта за американската преса и някои японски журналисти, дошли специално в Лос Анджелис, за да се срещнат с Клинт Истууд. Никаква корица на списание и никакво участие в популярните телевизионни токшоута с голяма аудитория. И, за разочарование на “Уорнър”, филмът не получи никаква номинация за Златните глобуси, смятани за барометър за Оскарите.  Тази несправедливост е още по-голяма, защото той го заслужаваше за трогателното си изпълнение в “Мулето”, което може да се окаже последната му роля.

 

Във време, когато Холивуд съществува според строго установени правила, Клинт Истууд продължава да не се съобразява с тях, да върви срещу течението, какъвто е бил от самото начало на кариерата си. Независим човек, който поема рискове, с безукорна етика и строга самодисциплина, успял да оцелее в “студийната система”, на чийто промени е свидетел от половин век насам. 

 

“Преди всичко слушах инстинкта си и мога да се похваля, че контролирах съдбата си. Винаги съм се смятал за независим. Днес повечето филми са предназначени за младите, което означава, че това е царството на продълженията, франчайзи, адаптациите на комикси и специални ефекти, които не ме интересуват”. Режисьорският метод “Истууд” винаги е бил да избягва отлагането, което често го е карало да започне снимките на един филм, само няколко седмици, след като е решил да го направи.

 

Първата му творба датира от 1970 г.

 

Така че не е учудващо, че е бил толкова плодовит през почти половинвековната си кариера, за разлика от друга двама прочути свои съвременници и легендарни звезди като него. На 82 г., Робърт Редфорд има само девет филма като режисьор в актива си, а 81-годишният Уорън Бийти - пет.

 

През 1970 г. Клинт Истууд решава за първи път да застане зад камерата с “Пусни ми “Мисти”. “Започнах да се интересувам от творческия процес в началото на кариерата ми. Имах шанса да работя с много добри режисьори. Тей Гарнет, Ласло Бенедек, Тед Пост и, разбира се, Дон Сийгъл и Серджо Леоне. От всеки един научих по малко. Включително и от не толкова добрите. Когато исках да направя първия си филм, шефът на студиото даде зелена светлина при едно условие: да не ми плащат за режисьорската ми работа. Съгласих се, въпреки мнението на моя агент. Снимах с минимален бюджет, за пет седмици, у дома, в Кармел, далеч от Холивуд, което беше благословия”. Този филм го е гледал отново много години по-късно. Присъдата? Лаконична: “Да кажем, че беше интересно да се видя с толкова много коса, бакенбарди и тези ужасни панталони с широки крачоли”.

 

Оправдавайки се, че е носталгичен човек, Клинт Истууд обича да говори за миналото. И често с весела прозорливост, подправена с леко подигравателен хумор. 

 

“Когато премислям дебюта си, си спомням за всички понесени отхвърляния и за едни проби в “Юнивърсъл” през 1953 година. Бях се вцепенил като прът, без никаква естественост. Трябваше ми време, за да се отпусна пред камерата. Въпреки това, когато ми тряснаха вратата под носа, чух едно малко гласче в мен, което ми казваше да се стегна и да не се отказвам. Това съветвам всички кандидат актьори, които искат да се впуснат в тази професия. При условие, че преди всичко са сигурни, че ще й се отдадат със страст, а не просто, за да станат известни. Това е странна професия. Понякога имаш успех, понякога не става. Дори с цената на усилия и упорита работа, независимо от таланта, който притежаваш, успехът и неуспехът никога не са гарантирани. Каквото и да говорят, факторът “късмет” си остава решаващият елемент в уравнението. Аз самият имах голям късмет, може би повече от други, които са работили също толкова здраво като мен и са имали талант”. 

 

Клинт и Алисън Истууд, баща и дъщеря на екрана и в живота

 

 

Легенда, обвита в мистерия

 

В началото амбицията му била главно “ да се задържи и да си изкарва прехраната като актьор. Знаех, че това е рискована професия, но бях много запален. В началото не бях особено добър. Целта ми беше да работя възможно най-често с надеждата да се подобря и да получавам все по-съдържателни роли”.

 

От 33 г. насам сме чували много подобни анекдоти на снимачните площадки, на които ни е канил, или когато е давал интервюта. В Кармел, Лос Анджелис, Остин, Ню Йорк, Атланта, Бостън, Кейптаун, Токио… Толкова паметни моменти, които са ни помогнали да разберем по-добре легендата, без да успеем никога да стигнем до дъното на мистерията. Което, в крайна сметка, го прави още по-интересен с неговия темперамент и маниера му да продължава да изненадва. А понякога и да провокира. Не сме забравили монолога му на конвенцията на републиканците през август 2012 г., когато се обърна към празен стол. И той, който в продължение на години пазеше ожесточено личния си живот, вече не се колебае да се показва със семейството си, както на предпремиерата на “Мулето”, където позираше с три от осемте си деца, новата си приятелка, Кристина Сандера, както и с бившата си първа съпруга Маги. Като алюзия за една от темите във филма:  конфликтните отношения в семейството един ден могат да бъдат изгладени, дори и късно. Както той признава, че е направил, след като през по-голяма част от кариерата си е привилегировал професионалния си живот за сметка на ролята си на баща, твърде често отсъстващ за първите си две по-големи деца, Кайл и Алисън (която играе дъщеря му във филма).

 

Що се отнася до статута му на жива легенда, той продължава да говори за него с усмивка: “Никога не мисля в зависимост от подобен статут. Някои блестят в началото на кариерата си, а накрая изчезват от радарите. При мен е донякъде обратното. Да кажем, че напреднах по-бавно. Несъмнено беше нужно повече време, за да ме оценят и да ме вземат насериозно. Вижте Уелс и Брандо, чиито кариери имаха забележително начало, а краят им не беше толкова славен и дори бе малко плачевен. И двамата се занемариха физически, бяха затлъстели. Орсън се задоволяваше с проекти за храна, а Марлон вече дори не си правеше труда да научи диалозите си”.

 

Невъзможната пенсия

 

Като се има предвид възрастта му, въпреки че е съхранил жизнената си енергия, невъзможно е да не го попитаме кога ще удари часът за пенсиониране. Отговорът винаги е един и същ: “Тази дума на съществува в речника ми. Нищо подобно не е планирано в дневния ми ред! Може би ще дойде ден, в който това вече няма да е така. Ще съобщя своевременно. Тогава ще си кажа: хайде, стига толкова. Адиос! Междувременно, и тъй като обичам да работя, не виждам причина да спирам. Надявам се да съм способен, докато не ми попречи състояние на напреднала сенилност!”.

 

Той дава за пример Джон Хюстън, който страдал от емфизем и режисирал последния си филм в инвалидна количка, снабдена с кислородна бутилка, или Маноел де Оливейра, който режисирал последния си опус на 106-годишна възраст. 

 

Преди шест години, при излизането на “Обратно в играта”, на режисьора Робърт Лоренц, го попитахме какво ще бъде последното изречение в автобиографията му, ако напише такава. “Казвам се Клинт. Ездата беше чудесна и имах страхотен кон. И той все още е оседлан…”

 

Превод от френски: Галя Дачкова

 

 

 

 

Още от категорията

Драмата на Европа*

Драмата на Европа*

Драмата на Европа е духовна драма, драмата на Европа е драма на духа....

2 коментар/a

зрител на 22.01.2019 в 14:34
Голям! Емблематичен актьор и уникален режисьор. Един от последните "динозаври" способни да създадат разтърсващ филм с класическите способи на филмовото изкуство. Без анимации, комютъризации и подобна модерна плява.
oteivivuq на 19.03.2019 в 08:57
http://theprettyguineapig.com/prednisone-20-mg/ - Prednisone Without Dr Prescription <a href="http://theprettyguineapig.com/prednisone-20-mg/">Prednisone</a> http://theprettyguineapig.com/prednisone-20-mg/

Напиши коментар