"В началото бе Словото… и Словото е божествено, а изображението не е!" - казвал Илия Бешков, когато хвалели рисунките му. Намирал карикатурите си за недостойни, а за Словото смятал себе си за недостоен. Според него бил еднакво нереализиран и като художник, и като писател. Но всички били запленени и от рисунките, и от думите, а най-вече от самия него. Рисувал, пеел, свирел, импровизирал, умеел с обикновени думи да превръща световния философски диспут в ясна и проста притча, а сред постоянно съпровождащата го тълпа студенти, мнозина го оприличавали на Христос сред учениците Му.

 

Илия Бешков

 

„Добре, че не е станал писател, защото всички щяхме да станем излишни“, казва за него Емилиян Станев, а гражданинът на света Коста Тодоров му изпраща документи с покана за Америка. Коста Тодоров, заедно със Стамболийски и бащата на Илия Бешков, е сред основателите на Земеделския съюз. Той е Кавалер на Почетния легион, но връща ордена на самия Клемансо -„Тигъра“, в знак на протест срещу репарациите, наложени на България след войната. След време той настоятелно ще кани Илия в Америка: само в тази страна, с качествата, които има, Илия Бешков можел да се реализира напълно: комикси, журналистика, рисуване, дори с уан-мен-шоу да се захване, би постигнал чудеса! „Ти можеш всичко“, убеждава го Коста, но Илия отказва, „не от патриотизъм, а от чист егоизъм“ - извън България не би могъл!

 

Можем само да гадаем какво би се случило с него в Америка, но навярно едва ли би живял само 57 години, самоубивайки се с глад, уж щадейки болното си сърце, нито би цензурирал автобиографията си, за да не споменава баща си - народен представител, или брат си, убит от Народния съд, като един от министрите от правителството на Божилов - поредното правителство за „национално спасение“, което нищо не могло да спаси, а най-малко своите членове.

 

Илия Бешков е роден през 1901 г. в Долни Дъбник в къщата на дядо си Бешко. Домът е богат на имоти и на хора. Живеят патриархално, баща му е модерен стопанин, въвел първите земеделски машини. От рода на майка си наследява музикалността и артистизма. Илия е последното, пето дете в семейството и е насъбрал толкова дарби, че взима по два класа наведнъж. След време, когато стане баща, ще се притеснява за дъщеря си, изключителната пианистка Павлина Бешкова: „Толкова талант на едно място, не е на добро!“.

 

 

Малкият Илия пасе говедата с другите пастирчета, учи се на срам от воловете - „От вола се засрами“, карал се дядо му, на доброта - от кучето Миланчо, на труд - от ратаите. Баща му е отстъпил на ратаите и „възпитателния“ бой на децата. Веднъж се загубва в мъглата, започва да свири със самоделно направена свирка, за да го намерят, и открива музиката: „Който не просвири на село, става или високомерен чорбаджия, или зъл чирак, или несръчен занаятчия“. Това свое детство Бешков ще опише в няколко кратки есета - най-чистите и трогателни изречения в българската литература изобщо.

 

На село се сблъсква и със страшната сила на думите: сестра му, изоставена преди годежа си булка, излизала нощем да разтриса стобора и да сипе гневни заклинания към неверния жених. Малкия Илия мислел, че това е игра, но след време сестра му казала: „Той умре, тоя човек“. Бешков потресен ще напише: "Почти цялото слово на българина е клетвено, убийствено, загробващо човека. Кълнем всичко, даже гробовете. Народът чумосва и прокобва, с думи кълне близки и далечни, градоносния облак, водите, които отвличат имоти, слънцето, което жари, кълне даже моминската хубост, когато е пагубна“.

 

В Плевенската гимназия отново е първенец: „Учех от селски срам“. Бешков, подобно на близкия си приятел Иван Хаджийски, ще разсъждава върху българския бит и душевност, само че като художник: “Копнеят селяните да си изяснят света. Тая божествена душа, затворена в това онемяло тяло, търси своята яснота, блъска се в тезгяха, в плетищата, разнася чайници с греяна ракия, напира в надебелелите езици и отмаляла застива в тъжното и безпомощно лице“.

 

Избира да следва в Художествената академия, един изненадващ избор, защото талантът му за рисуване не бил най-силно  проявен. Баща му е против, Илия ще се разбунтува, живее известно време на гарата при свой приятел, но все пак се записва в Юридическия факултет. В семейството се примиряват с „художествения“ му избор, още повече, че само след няколко урока по солфеж, той е поканен да следва в Консерваторията. 

 

Илия Бешков зад лявото рамо на проф. Никола Маринов със състудентите си от курса по живопис

 

В Художествената Академия попада в класа на Никола Маринов: “Събрахме се от всички краища на България. След 18-та България бе победена, обидена и ограбена. С угнетени души и наскърбени сърца влязохме в Академията с неясното съзнание за някакво спасение…" и скоро разбира какво е спасението: „Само в Изкуството нещата живеят и никога не умират". Никола Маринов е учител, откривател, а също и покровител на най-ярките ни художници след 20-те, на практика почти всички известни имена са негови ученици. Образован в Торино, Флоренция и Париж, той не въвежда студентите само в академизма, а помага на всеки да открие своята индивидуалност и сила. Илия рисува непрекъснато, по-късно ще изисква от студентите си същото: „Рисувайте, рисувайте, докато самите вие не се превърнете в рисунка, както Моцарт в музика, Шекспир в пиеса, Пушкин в стих“…  

 

Дели квартира с Иван Милев - вече напълно осъзнат и завършен „сецесионов“ художник. Бешков плаче умилен и трогнат от рисунките му, Иван се радва на таланта му, и двамата изповядват, че "изкуството е нова реалност, то започва оттам, откъдето свършва животът". Животът на Иван Милев, уви, свършва твърде рано от нелепа инфлуенца, точно когато е намерил щастието с оперната певица Катя и най-сетне е получил признание. Илия вярва, че "най-същественото е това, което човек вижда със сърцето“. Сърцето на Илия ще види и преживее фатални раздели, вероятна причина за слабост и декомпенсация. 

 

От ляво надясно: Илия Бешков, Иван Милев и Пенчо Георгиев като студенти в художествената академия. София, около 1923г.

 

Професор Никола Маринов на раздяла със студентите трябва да посочи кой е първенецът на класа, говори се, че всички очаквали да е Илия Бешков, но професорът посочил друг Илия - Илия Петров. В резултат Бешков захвърлил четките, за да започне да рисува само карикатури. За този факт той никъде нищо не споменава и няма безспорни доказателства за това. Истината е, че е участвал в създаването на толкова много вестници, че се представя не като художник, а като журналист.

 

Карикатурите му все повече се търсят, от начинаещ, вече е смятан за най-яркият млад художник, безкомпромисен в критиките към властта. Земеделци, негови съпартийци го упрекват, че рисува Стамболийски като Нерон, с вампирски зъби. Бешков е готов да напусне партийния вестник „Див Дядо“, но да не загуби независимостта си. След преврата и последвалото го въстание, неговите карикатури легално и нелегално са навсякъде, въпреки цензурата.

 

 

1925 година е една от най-страшните в живота му. В навечерието на атентата в църквата, случайно среща на Лъвов мост един неприятен съселянин. На въпроса каква е хавата, Илия бърза да се отърве от него: "Тя каква е, ама каква има да става!“. След взрива в Св. Неделя, тези думи се оказват достатъчни, за да го приберат в Плевенския затвор и да попадне в списъка за разстрел при опит за бягство. Обвинението е, че е знаел за атентата, но нищо не е направил, а истинската причина са всъщност карикатурите му. 

 

Илия лежи пребит на цимента, в подземие пълно с мъже, които избягват да се гледат, защото не могат да си помогнат един на друг. За времето на „гробарите“ Бешков ще напише: "Родината от болка не разпознаваше децата си. Главата ѝ се люшкаше насам, натам като на безпаметна родилка“. Съдбата този път е милостива към него: офицер Иван Шапкарев, съпругът на Багряна, вижда познатото име на Илия и го задрасква от „смъртниците“, а брат му Иван чрез лекарката Диамандиева се домогва до помилване от градския прокурор. 

 

Колко полезен може да се окаже един развод!? В деня на атентата Иван Шапкарев е трябвало да бъде в почетния караул офицери вътре в църквата, но закъснял заради развода с Багряна, той се спасява, а по-късно спасява и Илия Бешков. Илия се възстановява само физически. Страховата невроза ще се прояви в постоянен студ, от който непрестанно започва да страда. В обществото ще присъства като стар човек, едва тридесетгодишен ще говори за себе си като за “Дядо ви Илия“. Силуетът му е разпознаваем навсякъде - вечното кожухче,  бастун, баско художническо таке.

 

След преврата от 19 май, само за две години, Царя чрез временни правителства изтласква военните от власт и ги заменя със свои хора. Бешков наводнява печата с карикатури с характерния, царствен нос. Много скоро от най-обещаващия, той се превръща в най-добрият, често даже и в гениалният. Бохемският живот е част от работохолизма му - карикатури, илюстрации, статии, книги, неуморим е, вярва, че “Голямата радост от изкуството е зачената от голямо страдание“. А за своето изкуство е категоричен: „Да любиш и да правиш карикатура можеш само отблизо, от разстояние не става“…

 

 

След седемгодишно ухажване най-сетне математичката от Добрич Анастасия Попова ще се съгласи да стане негова жена. Добрич тогава е в румънско, баща ѝ - свещеник, държи високообразованите му дъщери, които като вдовец сам е отгледал и изучил, да преподават в родния си град на български. Раждането на децата не променя много начина на живот на Илия. При толкова различия в характерите, все пак като съпруг е поносим, а в дома им на ул. "Янтра" 13 цари уважение и любов, нещо необичайно за толкова „обществен“, отдаден на изкуството човек. Успява винаги да осигури семейството, макар силата му не е в бита. Случвало се е циганин-каруцар да нахлуе в час по математика на г-жа Бешкова, защото е докарал въглища, а съпругът ѝ не знае кое е тяхното мазе.

 

Константин Петканов и Илия Бешков. Около 1940г.

 

Имат постоянен кръг приятели - Каралийчеви, Пипкови, Гетман, особено близък е с Коста Петканов. Откриват се във вихъра на веселбата - докато Илия свири, Коста се втурва да танцува с огромния си ръст и килограми. Сближава ги любовта към селото. Коста е писател, бивш офицер, син на свещеник от Одринска Тракия. Върнал се е от войната с „вражеска“ съпруга от Австро-Унгария, от която има две дъщери, а след смъртта ѝ се жени за Магда, писателката Магда Петканова. Бешков много обича Коста: “От него разбрах как вселената се претворява в Слово, как То става творец на Вселената" и още: „Бяхме бедни, без служби и сигурни доходи, но не мислехме за това. Ние се смеехме и шегувахме над себе си, по-добре от другите".

 

Двамата спорят от родните им Мизия или Тракия са цветистите изрази: като общобългарската мярка за пространство и време: „един к-р място“, или премъдрото - „бързото лайно връх няма“. И двамата проявяват естествен демократичен рефлекс. Илия ще реагира много остро в защита на Георги Димитров. Цялото същество на Илия отхвърля позицията за абсолютна правота. Затова изпитва съпротива към Корана. Затова веднага, след като прочита "Моята борба", отрича Хитлер, печели апатичното обществено мнение в полза на несправедливо обвинените в Лайпцигския процес. Може би този факт, както и срещата със самия Димитров, който се оказва негов почитател, ще спасят живота му след Девети. Коста е непоклатим християнин, по предложение на Елин Пелин става академик. След Девети академик-християнин е оксиморон. С неочакваната си смърт примирява това противоречие, а Илия ще го оплаче с есето си: Коста е жив! 

 

1938-ма е годината на първата му изложба, на първата и единствената приживе. В резултат печели едногодишна стипендия за специализация в Париж. По свидетелства на културното аташе Делчев, Илия е чест посетител в Лувъра. Потресен е от едни скръбни готически фигури, пред които дълго и смирено мълчи: „Нищо не е направил Дядо ви Илия, нищо!“. Отново е естествен център и душа на българската общност и не само: езиковата бариера  не пречи на французите-бохеми да разпознаят сродната душа. Делчев разказва как Бешков забавлявал френските гости цяла вечер, без да произнесе и дума на френски, само със заразително остроумие и радост. Обикновената носна кърпа в ръцете му се превръща ту в начумерена беззъба баба, ту в напет войник, или бебе. Консиержата в хотела го нарича мъж-омлет, но му дава пето одеяло, неустоявайки на чара му. 

 

Делчев свидетелства, че Бешков е единственият художник, дошъл в Париж, който не го е молил за връзка с някой Салон, изложител или колекционер. Френските критици и ценители ще го открият посмъртно, благодарение на Богомил Райнов. В Париж Илия „прописва“. С чувство за отговорност пази преписи на писмата си до Коста и Сия - оказва се проникновен анализатор на видимото и невидимото в града-история. 

 

Заради началото на войната бързо се връща при своите. Той е мобилизиран в София, а семейството е евакуирано. Не спира да пише и рисува - на коляно, набързо, докато не е закрит поредният вестник. Неговите рисунки и интервюта, някак носят упование в разума и смисъла, в иначе напълно полуделия свят. По време на бомбардировките, къщата е полуразрушена, съседите добросъвестно събират разпилените му скици и картини. 

 

В дневника му намираме: "На фронта всред най-големите ужаси един селянин-войник казва на другаря си: Не знам какво става, но като гледам Ганчо, косите ми настръхват! Следователно той като гледа другия как преживява събитието и той го преживява. Ето, с прости думи е разкрит целия смисъл на изкуството. В този смисъл изкуството е религия- от „религаре“- свързам…“

 

 “Трябва да направим преди всичко дребния селянин господар на тази страна” - в. “Политика”

- Е-е! Като ме направиха господар, сега кой ще ми гледа работата?, 1944г.

 

След Девети се очаква животът да се нормализира. Дали!? За да запази апартамента на брат си, Илия води бивш партизанин да го види и да се настани там. Човекът не се впечатлява от вкуса в министерския апартамент, но след като вижда килера, категорично отказва – там нищо не може да се събере, а ще се носи много нещо: пити, пити, продоволствия! Брат му Иван първо е интерниран, после убит. Неговата жена обвинява Илия, че се е издигнал след смъртта на брат си. Все повече „бивши“ хора търсят закрила от Коста и Илия, но уви, те не могат много да направят. Илия защитава “съперника“ си Александър Божинов в съда: „За твореца няма давност“! Като след всяка промяна избуява много агресивна посредственост: “С влакове, камиони, каруци и велосипеди се разнася опороченото Слово и се изгражда стопанското благополучие на страната“… 

 

Илия Бешков става професор в Академията, завежда катедра "Графика". Уж почетен, уважаван, но на практика изолиран от преважните партийни събрания, на които се решава съдбата на учители и студенти. Опитва се да примири същността си и да доказва че е “прогресивен“, но абсолютно не може да разбере защо е необходимо да се отнема собствеността: „Човек трябва да има, за да дава: било пари, било ум, било сърце! Той затова се е родил: като дървото да взима от земята и да дава на хората и птиците“.  

 

Студентите от всички специалности се тълпят на лекциите му, той се забавлява да твърди противоположни неща - започвайте от краката, ако не се усеща тежестта, става лековато, или: винаги започвайте от главата, тя ще осмисли и одухотвори цялата останала част. За него е важен процесът в изграждането на хора на изкуството, а не производството на пропагандатори по калъп. По това време всички говорят за Пикасо, в Париж чупят витрините на изложбената зала с работите му. Бешков го изследва: „Прерисувах Пикасо и така съм го прислушал, както сам не се познава! Пикасо мина през Финикия, Египет, Сирия и Атина. Разбира се християнската цивилизация заобиколи: и той, и аз си знаем защо я заобиколи“.  

 

Сред почитателите му е Станислав Сивриев - комунист, бивш партизанин, писател. Илия се гордее от развитието му, съжалява че Коста не е жив за да види в какъв човек се е превърнал Сиври. Нарича го Сиври-сини, от турското сиври-синек, означаващо комар. На него дължим записаното Слово на Бешков, както и поощрението за дневниците в Червената и Черна тетрадки. А на Мария Овчарова най-пълният сборник с негови рисунки.

 

Обръчът се затяга, страхът за близките се превръща в параноя от доносници, които се оказват много в набъбналото му досие. Донасят предимно за голямата му религиозност. А той мечтае за „место злачно и прохладно, където няма ни болка, ни печал, ни воздихание“. Иска да си върне “видението за един народ с празник в душата, поминък в ръцете и смирение в сърцето“, където “Няма юродиви и мистични праведници. Тоя народ е жизнелюбив, под свое небе, на земята си, край гробовете на своите отци! Деца държат майките си, всички се държат един за друг, за да не се загубят в пустинята на битието, защото разгубването е голямо нещастие.“ 

 

1958 а е последната му Нова година, след двайсет дена умира в санаториума във Владая. Пише за последно: "Животът и смъртта вече не съществуват за мене. Те са нещо смешно...". "Ако трябва да мисля и се надявам за някаква утеха или радост, те би трябвало да се намират някъде съвсем в крайчеца на присмеха и шегата".

 

А ако почувстваме нужда от света на Илия, ще открием неговата „следа“  в думите му от „Барата“:                                                                          

"От дувара над коритото висяха много боси крачета с набодени и посинели от тръни пети. Това бяха сополиви деца, които кой знае защо по цял ден седяха там и разговаряха. От време на време смъкваха някое, потапяха главата му в коритото, тръкваха го със сапун и то почваше да реве. Ако някому дойдеше на ум, поизпирваха ризката му отзад, без да го събличат, извиваха я, прибождаха я над кръстчето му, плясваха го отзад и то се връщаше пак горе, при другите деца, да го суши слънцето. Привечер жените се прибираха с преметнати на кобилица дрехи. Те водеха за ръка „опрани“ рожби, които тапаха с боси крачета и влачеха завързана с връвчица тенекийка, стара тенджера или динена кора, а след тях оставаше тънка, мокра следа".

 

 

                                                                                                                                              

 

 

 

 

 

 

 

 

Още от категорията

6 коментар/a

Роман на 11.10.2018 в 14:41
Благодаря на Таня Шахова и "Гласове" за тези увлекателни очерци от живота на забележителни българи :)
Савина Стефанова на 12.10.2018 в 00:09
Благодаря на авторката за точния и проникновен разказ за Илия Бешков - един световен творец и мислител
Sin на 12.10.2018 в 12:31
Илия Бешков, Из Черната тетрадка: „Православна“ Русия води единадесет „освободителни“ войни, за да завоюва Полша, България и Турция, и като не успя – това правоверно православие бе заменено за 24 часа с болшевизъм, с атеистично православие, което започна нови „освободителни“ войни срещу България, Полша, Турция… и целия свят. Христос бе заменен със Сталин (досега успешно!). Иконките под ризите на мужика са заменени със Сталин, без да се е извършила някаква промяна в мозъка му. Църквите са пълни с „богомолци“ и всички те любят всеотдайно своя вожд и баща на човечеството, който е първият, откритият и най-ожесточеният хулител на Бога и Христа. Това би могло да се дължи на едно разюздано свободомислие, ако русинът можеше да мисли, но той е негоден за мислене – този процес за него е приключен или не е започнал. Един познат русин, избягал от революцията, поет, пушкинист, интелигентен и неокачествим мерзавец, идва редовно у дома, когато не успявам да се прикрия. Той се хвърля върху мен с християнско целувание, но не целува, а ме заставя да го целувам аз и то три пъти по трите от безбройните негови страни. Каква е тази отвратителна нужда. След напиването му, на тръгване той пристъпва към мен и ме хапе. Каква вулгарна нужда е пък тази? Напоследък изостави разговорите за Бога, стана болшевик, лектор по сталинизъм. И продължава да идва и да ме хапе…
Sin на 12.10.2018 в 12:34
Илия Бешков, Из Черната тетрадка: Кой е опорочил това нещастно същество? – то не е било никъде, освен в Русия. Та където и да е, то носи своята родна атмосфера – една ужасяваща глутница от бесове, които крещят думи от Пушкин, Блок, Достоевски, Маяковски, цитати от Ленин. Кому е нужно всичко това, освен на руснака, да се хвали, да дотяга и да заплашва света. Ако това е от полза, човек не би пропуснал да го вземе. Ако дори за самия руски човек е от полза, щеше да е налице резултат някакъв – но там, в душата на този нещастен човек, грозотата се наслагва всеки ден. Кой народ се е хвалил така нахално с едно православие, взето назаем, с една азбука, подарена му от българите, със социалистически атеизъм, взет от немския евреин Маркс, с поети от Абисиния и Шотландия, с художник (да речем Репин), чиято картина, изнесена от Русия, струва само разноските по превоза?
Sin на 12.10.2018 в 12:35
Илия Бешков, Из Черната тетрадка: „Ради Христа“ – казва вярващият русин, прекръства се, убива с нож заспалия си приятел, взема му часовника и заминава. Продава часовника, напива се и плаче неудържимо за приятеля си, за да се похвали с него, със сълзите си, с „голямата“ си съвест, да се похвали, и то пред целия свят, със своята мерзост, с безкрайната си богата „душевна“ амплитуда. Това е огромното туловище на руския ихтиозавър с мъничка глава – ехидна и зла. „За Сталин!“ – казва сегашният русин, взима ти венчалния пръстен и часовника и заминава без изражение, без срам, без злина дори. Среща другиго, който се оказва без часовник. Русинът изважда десет часовника, които цъкат весело и безразборно в шепите му, и предлага настойчиво, с дълбоко осъзната добронамереност, да си избере който желае часовник. Трогателно!
OLD на 12.10.2018 в 19:21
Поздравления за предложеното увлекателно и мъдро събрано, за този световно значим нашбългарски график. А иначе , някои пишат без да рисуват и лисуват без да пишат. Но най-вече не четат, предложеното им да прочетат, и е видно от явно " българските" им постове. Нищо не са разбрали от думите му на Бешков за Словот и и рисуването, нито са се загледали в публикуваните графики, особенно тази с наименование " Последна закуска ".

Напиши коментар