На 22-ри юни от 16.30 в Ректората на СУ, библиотека „Филологии“ на VI ет. ще бъде представено второто издание на осем от четиринадесетте книги на Аристотеловата „Метафизика“, преведени от Николай Гочев и издадени за пръв път от „Сонм“ през 2000-та година. Редактор на превода и автор на студиите към него е Димка Гичева-Гочева. Изданието този път е дело на „Дива 2007“. В научния апарат на новото издание са включени индекс на имената и много подробен индекс на почти 250 философски понятия. Това прави книгата своеобразен речник на Аристотеловата теологика. За книгата ще говорят проф. дфн Анастас Герджиков, преводач на "Политика" и доц. д-р Веселин Дафов – преподавател по онтология във Философския факултет на Софийския университет.

 

 

 Николай Гочев

 

Предговор

 

към второто издание на книги от

Метафизика на Аристотел

на български език, 2017 г.,

изд. „Дива 2007“

 

Изданието, което предлага „Дива 2007“ на българските читатели, включва осем от четиринадесетте книги на Метафизика и се появява в годината, когато се отбелязва 2 400-ната годишнина от рождението на Аристотел с десетки конгреси, семинари, изложби на книги и юбилейни луксозни публикации в целия свят. Юбилеите са повод за равносметка и затова ще си позволя, първо, да благодаря от сърце на издателите за инициативата и после, да започна встъпителния текст към второто издание с кратък обзор на усвоеното от Философа на български език през хилядолетията.

 

За епохите и началата в българското аристотелознание

 

      Аристотелознанието у нас има вече повече от хилядолетие история и няколко начала. Разбира се, началото на началата при превеждането и осмислянето на най-важните гръцки  думи и понятия е в превеждането на Свещеното Писание на Стария и Новия Завет и най-важната богослужебна литература – подвиг, извършен от светите Седмочисленици в десетилетията преди и след приемането на християнството у нас преди 1150 г. Началото на аристотелознанието в собствения смисъл на думата в старобългарската литература е в антологията от въпроси и отговори, създадена по времето на Златния век на културата и книжовността, и носеща името на владетеля, при чието управление е събрана: цар Симеон. Симеоновият сборник, който е достигнал до всички следващи читатели по един препис от 1073 г. от времето на цар Светослав, от лист 222 до лист 237 ни показва не само как са били преведени, но и как са били осмислени Аристотеловите категории (и Порфириевите модификации и добавки към тях) от съставителя или съставителите на съчинението. Като своеобразно второ отрефлектирано начало и предлагане на друг вариант на превод и осмисляне на почти всички важни гръцки богословски и философски термини можем да четем превода на Константин Преславски на Второ слово против арианите на свети Атанасий Александрийски от златния десети век на старобългарската книжнина. Това са трите начала в първата епоха на аристотелознанието на (старо)български. За да бъде проследено какво и как се случва с възприемането и транслирането на класическата философия от старогръцки, или на светоотеческите произведения от византийски гръцки на старобългарски  с всички подробности, ще са нужни томове и трудът на много специалисти. Това ще е предизвикателство за кирилометодиевистиката и историята на философската мисъл у нас през следващите десетилетия, макар че немалко вече е направено в тази посока.

 

Аристотелознанието в новата история на страната започва в началото на ХХ век: в превода на Атинската държавна уредба, издаден през 1904 г. Преводачът и коментаторът на съчинението е немски възпитаник, каквито са били повечето преподаватели по хуманитарните науки през първите десетилетия на развитието на Висшето училище в София и е представител на най-солидната средноевропейска школа в знанията за античността. Това е младият по онова време асистент по стара история Гаврил Кацаров, който проявява страстта си към политическата философия на античността чрез този първи превод на новобългарски на важното Аристотелово съчинение.

 

През първата половина на на ХХ век у нас се появява само още едно Аристотелово съчинение: Поетиката на Аристотеля, в превод и с коментар от Кръстьо Генов и Петър Радев. Техният труд стига до читателите в две издания: през 1943 и 1947 г. За не особено голямата популярност на аристотелизма у нас през първата половина на ХХ век има няколко причини.

 

Създателите на модерната българска философска култура, които са преподавали във Висшето училище (превърнало се през 1908 г. в СУ “Св. Климент Охридски”) през първите десетилетия на Третото българско царство, са били принудени да вземат едно неизбежно решение, а именно: че най-прекият и най-лесният път за модернизацията и европеизацията на нашата “духовна среда” минава през усвояването на философски и светогледни системи, които са сравнително нови и не изискват за възприемането си познаването на столетни или хилядолетни философски и религиозни традиции. Така проф. Иван Георгов, който бил немски възпитаник, популяризирал у нас идеите на Рудолф Ойкен, Едуард Целер, Вилхелм Винделбанд, Алфред Фуйе и Теодор Гомперц. Проф. Иван Саръилиев, който следвал в Оксфорд и Париж, донесъл оттам увлеченията си по Бергсон и най-модния за времето си американски прагматизъм. Проф. Михалчев – най-изтъкнатата и най-оспорваната философска фигура у нас до края на 50-те години – имплантирал тук най-мощната “философия без традиция”, системата на своя немски учител Йоханес Ремке. През 30-те години проф. Цеко Торбов засилил у нас влиянието на неокантианството. Естетическо-философските въжделения на мнозина български литератори са били силно повлияни от Ницше или от други – съвременни за тях – западни мислители и творци, експресионисти и модернисти. А в сферата на социалната проблематика още през 20-те и 30-те години най-голямо е било влиянието на марксизма.

 

Може да се обобщи, че това, във философията, естетиката и социалната мисъл да се стига най-много до средата на ХІХ век, според множество университетски фигури на сцената на новата българска култура, е бил най-прекият път за неотложната духовна модернизация и приобщаване към Европа. Същевременно обаче, никой от тях не е бил заслепен от непосредственото настояще и всички те са се включили в дискусията, водена от сп. Философски преглед от 1928 до 1943 г.,  за това, какво да бъде “преимуществено” нашето средно гимназиално образование: “класическо” или “реално”. 

 

Наред с “непосредното” европеизиране всички те са настоявали и на това, че в по-далечна перспектива модернизацията и европеизацията ще се вкоренят и ще дадат плод само ако се посеят на почвата на вековните и хилядолетните философско-богословски традиции. За това те също работили усърдно: проф. Георгов е публикувал два тома от старателно подготвяната авторска История на философията. Проф. Иван Саръилиев е автор на едно много интересно изследване (според мен то е най-доброто в нашата интерпретаторска литература) за Философията на Сократ. Проф. Торбов превежда изследването на Леонард Нелсон Сократовият метод и написва неокантианските Основоположения на история на философията. Антична и средновековна философия. Проф. Михалчев е автор на множество студии и статии, в които пряко се занимава с антични мислители и поставени от тях проблеми, като: “Време, последовност и момент”, “Проблемата за относителността на истината в учението на древногръцките софисти”, “Ново тълкуване на един стар софизъм”, “Същността” на нещата и нейните “прояви”, “Генезата на логическото мислене. Функционалната семантика и проблемата за мнимото образуване на понятията”, “Може ли човек да се потопи два пъти в една и съща река?” Още по-впечатляващи с актуалността на интерпретациите си за мисленето като дейност и изненадващо съзвучни с няколко модни тренда в аристотелознанието през последните десетилетия са многократните позовавания и анализите на Аристотеловата мисъл в За душата, които откриваме на десетки страници в най-важния труд на проф. Михалчев: Форма и отношение.

 

Два университетски стожера на аристотелизма: проф. Александър Ничев и проф. Ради Радев

 

Само две години след публикуването на второто издание на първия български превод на Поетиката младият по онова време асистент по класическа филология Александър Ничев публикува критична рецензия за него. Тя е озаглавена Едно тълкуване на Аристотеловата „Поетика“ у нас. Реакцията на младия преподавател в сп. Септември впечатлява с това, че в критичния ѝ фокус попада не преводът, а коментарът на текста. Според рецензиращия млад учен концепцията на коментара към превода е прекалено хетерогенна и даже еклектична, а както може и да се очаква – според него тя не е достатъчно идеологически марксистко-ленински издържана. Да отбележим, че годината е 1949. Спирам се специално на този отзив, първо, заради това, че в хилядолетната история на опитите да се преведе и осмисли Аристотеловата в частност или изобщо гръцката философска понятийност на (старо)български, това е единствената публикувана критична, но не и отрицателна рецензия за преводачески версии, предложени от други.  Освен това, в критичната работа на преподавателя по старогръцка литература в Софийския университет накратко са очертани контурите на неговите собствени предложения за превеждането и интерпретирането на Поетиката. През следващите няколко десетилетия Александър Ничев превежда множество важни произведения на старогръцката литература, но основен изследователски проблем за него остават Поетиката и Реториката. Посвещава им стотици страници в статии и студии на български и руски, най-много на френски, но и на немски, английски, гръцки и италиански езици. Двете му дисертации са посветени на Аристотеловия анализ на атическата трагедия и преди всичко на Софокловите шедьоври, като са защитени и публикувани у нас, но на френски език, а неговият превод на За поетическото изкуство излиза през 1975 г., цели 26 години след като е хвърлил ръкавица за преводачески двубой към предишната двойка преводачи и коментатори. Преводът на проф. Ничев на Реторика е публикуван през 1986 г. и с това той изпълнява обещаното и заявеното от него още през 1949 г.

 

В годините на държавния социализъм излиза само още едно съчинение на Аристотел на български език: За душата, която е публикувана през 1979 г. в поредицата „Философско наследство“ на „Наука и изкуство“ в отличен превод и коментар на д-р Марко Марков и със студия от дългогодишния преподавател по антична и средновековна философия във ФФ на Софийския университет – проф. дфн Ради Радев.

 

 

 

Аристотелознанието у нас през втората половина на ХХ век до началото на т.нар. „демократични промени“ през 1989 г. достига до тези три превода, но има ред значими интерпретаторски постижения благодарение на разностранната преподавателска и издателска работа на проф.Ничев във ФКНФ и на проф. Радев във ФФ. Някои от техните запомнящи се анализи са били представени първоначално като кандидатски (както се казваше тогава) и докторски дисертации, а след това публикувани и като книги. За да разберем величината, особено на направеното от проф. Ради Радев, трябва да се посочи едно обстоятелство: от 1956 до 1987 г., повече от 30 години не е била обявявана аспирантура по антична и средновековна философия във ФФ на Университета. По времето на социализма изучаването на античната философия беше пренебрегвано, а на средновековната и ренесансовата – почти невъзможно. Приоритети бяха новоевропейската, немската класическа и, разбира се, марксистко-ленинската философия. Въпреки всички политически ограничения, идеологически табута и интерпретативни императиви, проф. Радев успяваше да изнася незабравимо сериозни и безкомпромисно неидеологизирани лекции по антична, средновековна и ренесансова философия, както се наричаше курсът тогава. Издаде две разновидности на учебник и една антология по антична философия, една антология по средновековна философия и цяла поредица от книги за аристотелизма в елинистическата, схоластическата, класическата арабска и еврейската традиция. Разбира се, венец на това промисляне на перипатетическата парадигма през хилядолетията е книгата му за откриването на нейната неувяхваща новост във философията и богословието на неотомизма. Да, книгата е озаглавена Критика на неотомизма, но годината на издаването ѝ е 1970. Поради това академичното наследство на проф. Радев може да бъде оценено като най-висше проявление на изкуството на възможното в идеологическата матрица.

 

В края на 70-те и през 80-те години, ситуацията в катедрите по Класическа филология във ФКНФ и по История на философията във ФФ започна да се променя: професорите Георги Михайлов и Александър Милев (тогава преподавател в Духовната академия), както и младите по онова време асистенти Богдан Богданов и Цочо Бояджиев се заеха с вселената на Платоновата мисъл.

 

Последният четвърт век

    

В първите години на новата историческа и политическа епоха в България, която започна през есента на 1989 г., у нас се завърнаха трима млади учени, току-що завършили следването си в университети, в които традициите на изучаването на античността и класическите езици винаги са били на завидно ниво. През 1988 г. Иван Христов завърши следването си в университета в Ленинград, днес Петербург и стана първоначално изследовател във Философския институт в БАН, а после и университетски преподавател. През 1991 г. възпитаникът на Хумболтовия университет в Берлин Анастас Герджиков се включи в преподавателската колегия на специалност Класическа филология, а две години след това към нея се присъедини и Николай Гочев, завършил езикознание в Атинския университет. На тях тримата българските читатели дължат най-многобройните и най-издържани преводи на Аристотел, публикувани през последния четвърт век у нас. Иван Христов се посвети на методичното и стриктно превеждане и коментиране на шестте логически трактата от Органона, но и на изучаването и превеждането на светите Отци на православието. Изданието на Политика от 1995 г. обогати знанията за античността и за историята на политическата философия от древността до днес. Преводът на Анастас Герджиков е бил обсъждан почти дума по дума с проф. Богдан Богданов, авторедактиран е и е преписван три пъти на пишеща машина от преводача, допълнен е с пребогат индекс и солиден коментар.

 

През 90-те години на миналия век до нашите читатели достигнаха и първите преводи на български на Физиогномика и Никомахова етика, както и нова преводаческа версия на Атинската полития.

 

За най-трудните книги

 

Мнозина са онези, които признават, че Метафизика е най-мъчното произведение сред гръкоезичните философски творби, но те не са единодушни за това, кои са най-трудните сред четиринадесетте книги. Ето например какво споделя един от известните руски философи, преводачи и изследователи на античността от ХХ век:  

  

Когато профанът вземе в ръце критическо издание на някакъв гръцки или римски класик, или негов научен превод на един или друг език, на него и през ум не му минават онези трудности, които издателят или преводачът е трябвало да преодолеят. Ако се вземе издателската и редакционната задача с нейната трудна, педантична и тънка работа по сравняването на ръкописите и установяването на правилния текст, ако се вземе преводаческият труд с необходимо изискваното тук добро знание на езика и терминологията на писателя, както и умението да се намерят съответстващите аналози в другия език – всичко това са изключително отговорни неща, и особено – по отношение на античните текстове. Но, както е признато почти от всички, сред античните текстове най-труден и най-отговорен е текстът на Аристотел. Аз, който съм превел стотици страници от гръцки философски текстове, направо мога да кажа, че най-голям труд изисква именно Аристотел. Много често неговият текст се превръща просто в загадка. Много по-лесен е  Платон, с всички поетически средства на неговия език и диалектическата изтънченост на мисълта му, или Плотин и Прокъл, с всички техни места със съвършено главоломна еквилибристика на понятиятаПлотин и Прокъл са трудни не толкова с езика си, колкото със своеобразието на логическата си система и тънкостите на диалектическата антиномичност на понятията. А пък Аристотел, освен всичко останало, в своя език е сух до необикновеност, лапидарен, разхвърлян, фрагментарен, лаконичен. С всяка негова фраза се налага да се води сражение в буквалния смисъл на думата, за да можеш да я разбереш с целия й контекст, и след като си я разбрал, да я преведеш на руски.”

 

С тези думи, написани на 8 август 1928 г., А. Ф. Лосев започва предисловието и коментара си към превода на Мю/ХІІІ и Ню/ХІV книга – първият руски превод на части от Метафизика.

 

В англоезичния свят и сред немските изследователи от втората половина на ХХ век като че ли преобладава мнението, че сред книгите от най-важния античен философски текст Дзета/Z и Тета/Q, са най-трудните. В средата на 70-те години на миналия век в продължение на няколко години – от началото на 1975 до края на 1979 г. - заради обсъждането на книгите за „субстанцията“ или „субстанциалното битие“, в Лондон през академичните месеци на годината веднъж на месец и винаги в събота са се събирали на неформален семинар между 20 и 30 преподаватели по антична философия от британските и някои американски университети. Някои от тях са прелитали всеки месец по веднъж океана в петък и са се връщали обратно в неделя или понеделник в Щатите – само и само, за да са на редовния месечен семинар в събота в Лондон. Вдъхновител и неформален домакин на срещите е бил Дж. И. Л. Оуън – един от онези университетски преподаватели, които са се самоограничавали от публикуване на книги, защото са смятали, че мисията на преподаването се постига най-вече чрез най-специализираните семинари, в спор с колеги. Протоколчик на тези семинари, провеждани винаги в последната събота на месеца в продължение на години, е бил Майлс Бърниет, който след това става Лоурънс професор по антична философия в Кеймбридж. Записките от семинара в Лондон са публикувани в съвсем ограничен тираж. По-късно Майлс Бърниет пише: „Като главен стенограф/протоколчик на месечното събиране трябваше да се постарая максимално, за да представя в добра светлина всяка една от смайващото разнообразие от интерпретации (и разбира се, преводи), които може да вдъхнови едно-единствено Аристотелово изречение, дори и преди да успеем да свържем няколко изречения в едно, за да се види какъв е аргументът. Това беше добро упражняване в неутралитет“.

 

Почти по същото време, когато се провежда петгодишният Лондонски семинар, в Германия започва съвместната работа на съвсем младия учен Михаел Фреде и неговия по-възрастен колега Гюнтер Патциг.  Техният труд е бил обаче по-плодотворен, може би защото съгласие между двама се постига по-лесно, отколкото между 25-30 участници в един семинар. През 1988 г. те издават в университетската крепост на аристотелизма в Германия, в Мюнхен, внушителен двутомник: превод и коментар на Дзета/Z.

 

Има преводачи и интерпретатори, като Кристофър Къруан, според когото най-важни са Гама, Делта и Епсилон. За онези изследователи, за които най-голямо е влиянието на Аристотел като историк на философията (при това някои от тях го оценяват много високо, а според други прецененото от него е негативно, необективно и изопачаващо), най-важни са първата книга, Алфа и последните две – Мю и Ню, защото в тях става дума за досократиците, Платон и споровете в Академията за битието на числата. Може би най-склонна съм да се съглася с Монтгомъри Фърт, че има една тетралогия в Метафизика, в която градацията на трудността върви в последователността: Дзета-Ета-Тета-Йота. Кулминацията е в книга Йота на Метафизика, която според него е Еверест на философията.

 

Първият български превод на Метафизика

 

Той зарадва мнозина почитатели на философията и разгневи неколцина силни на деня в края на юни 2000 г. Книгата бе напълно изчерпана дори от антикварните книжарници в София още преди десет години и чрез поръчка можеше да бъде намерена с помощта на опитни антиквари в страната за суми от 150 лева нагоре. Повече от десет години по различни причини беше осуетявано преиздаването ѝ, като така беше опровергана една от мантрите на пазарната икономика, че търсенето определя предлагането.

 

Първият български превод на цялата Метафизика, на всичките ѝ 14 книги излезе в края на юли 2000 г. и е дело на Иван Христов, превел ІV, V, VІ, VІІ, VІІІ и ІХ книга, и на Николай Гочев – превел от A/І до B/ІІІ и от I/Х до N/ХІV книга. Нашият беше един от последните европейски езици, на които все още не беше преведена тази толкова важна книга.

 

Защо чак сега?”, “Защо толкова късно получаваме на български тази “философска Библия”?”, бяха въпроси, задавани непрекъснато в началото на новото хилядолетие. Още повече, че преводът на Метафизика беше ни повече, ни по-малко ключът, който трябваше да отключи множество затворени врати, препятстващи превеждането на всички важни произведения на философията на природата. За небето, За възникването и загиването, Физика – не е случайно, че и трите се появиха след превода на Метафизика и до голяма степен са повлияни от нея. Сред причините за повече от закъснялата поява на първия български превод на Метафизиката могат да се посочат например:

 

  1. Сложните българо-гръцки политически, църковни и културни отношения. Нашето съседско съ-битие има хилядолетна драматична, а в някои периоди дори трагична история. То е наситено - от създаването на българската държава през VII век до трите войни, които сме водили помежду си през първата половина на ХХ век - с исторически събития с диалектически-антиномична същност. Като следствие според едни или съ-причина според други за драматичното съ-битие на двата съседни християнски народа до началото на третото хилядолетие у нас имаше: а) оскъдица от преводи на гръкоезичното  антично философско наследство; и също така, б ) оскъдица от преводи на Отците на Църквата и на по-сетнешните средновековни мислители, писали на гръцки език. За щастие, от началото на новото хилядолетие в това отношение настъпи чувствително подобрение и преизобилие от нови издания започва да радва нашите читатели.

 

  1. Сътресенията в класическото образование у нас– и на нивото на средното образование, и в сферата на висшето. До 1948 г. у нас е имало 3 класически и 11 полукласически гимназии (в които се е изучавал само латински, но затова пък през целия 5-годишен гимназиален курс на обучение). В края на 40-те години на миналия век от тези класически и полукласически гимназии не остава нито една, като закриването на повечето от тях предшества дори приемането на новата социалистическа Димитровска конституция през 1947 г. От 1978 г. насам има една-единствена класическа гимназия у нас: НГДЕК, симптоматично преименувана преди няколко месеца.

 

  1. Десетилетният партийно-идеологически диктат в тоталитарния период, насадил с пропаганда и репресии невежеството и атеизма, унищожил не малко традиции на класическото и хуманитарното образование у нас, подменил хуманитаристиката с обществознание, отделил Богословския факултет като обособена Духовна академия. През последния четвъртвековен период у нас отново виждаме партийно-идеологически диктат, който отново, но с друга, този път с либерално-пазарна пропаганда и с инструментите на финансовите репресии насажда невежество и атеизъм. Отново, макар и по друг начин, се унищожават традиции на класическото и хуманитарното образование, като понякога се погребват добри меритократични практики от времето на социализма, а за разнообразие този път хуманитаристиката се подменя с катехизиса на политическата коректност.

 

  1. Университетското преподаване на хуманитарните науки: те са все още парцелизирани като в гробищен парк и така requiescunt in pacem – почиват във мир. Интердисциплинарни учебни планове за бакалаври почти няма. „Коридорното образование“, за което със сарказъм говореше проф. Богданов, драматично преобладава: в траекториите на движението си по непресичащи се успоредни прави всички хуманитарни дисципини са самоизолирани от останалите. 

 

На междата между двете хилядолетия, в годината, когато бе публикувана Метафизиката, на български език притежавахме за щастие най-важните произведения от канона на високата художествена антична литература, но имахме преводи на български език на може би не повече от 1/10 от античното философско, научно (математическо, медицинско, астрономическо и пр.), религиозно и прочие литературно наследство в широкия смисъл на думата. Количеството им в страници и знаци можеше да се изчисли от обемите, които се съдържат например в компакт-дисковете “Thesaurus linguae graecae”  и “Thesaurus linguae latinae” или в класически многотомни чуждоземни издания.

 

През първите години на новото хилядолетие преводаческата и издателската активност у нас създаде истински паметници на книжнината и огромното поле на чакащите превод творби от античността и средновековието започна да се смалява.

 

Многозначието при Платон и Аристотел

 

Първият превод на диалог на Платон на български е направен в годината на откриването на Висшето училище у нас: през 1888 г. И. Държилов превежда Критон, а през последните десетилетия у нас видяха бял свят всички диалози и най-важното от писмата му – Седмото писмо. Няколко различни преводачи създадоха първото поколение преводи, а наскоро към тях се появиха авторедакции на преводи на някои от диалозите, преведени от Богдан Богданов, и нов, различен превод на Държавата. Всеки от преводачите на Платон се е отнасял доста свободно, творчески и индивидуално към терминологията, ако изобщо е допустимо да употребим названието „терминология“ за полифонията на Платоновата лексика, запазила многогласието си и на български благодарение на Александър Милев, Георги Михайлов, Богдан Богданов, Петър Димитров, Донка Марковска, Цочо Бояджиев, Николай Гочев, Невена Панова и Георги Гочев. Трима от тях са превеждали и Аристотел на български: Цочо Бояджиев, Николай Гочев и Георги Гочев, а Богдан Богданов е преводач на Теофраст.

 

Различните преводачи на диалозите на Платон са превеждали по различен начин думите, термините и понятията, като даже в някои диалози едно и също философско понятие е било превеждано от преводача по няколко различни начина. Не просто защото така му се е искало, а защото така е трябвало. Текстът и контекстът са изисквали това.  Както е написал Богдан Богданов в коментара си към преведения от него Теетет, думата λόγος в неговия превод е преведена като: слово, дума, смисъл, теза, аргумент, обяснение, обяснение на смисъла и беседа. (с. 594 в ІV том на „Диалозите“).

 

При превеждането на Аристотел и на математическите текстове към тази палитра при превеждането на λόγος се прибавя, разбира се, и определение, формула, пропорция и съотношение, стойност, величина, дължина (на отсечка/линия), площ (на равнинна геометрична фигура), обем (на пространствена фигура). В Никомахова етика превеждането на λόγος трябва да стане по същите тези начини, както и в Теетет, като особено в Книга Eпсилон “математическите” значения изцяло доминират, и много често има непреводима игра на думи с “логос”, “аналогия” и “аналогично”.

   

Цялата история на философията е била задвижвана от тази многозначност на Платоновите и Аристотеловите “термини” и “понятия”: като семена, които са дали най-различни кълнове и разбирания в различни езици и реалии. Не само при спора за универсалиите, но и в класическата, и в новата, и в най-новата философия. Поради това няма нито едно тълкувание в аристотелознанието от Теофраст до днес, което да е останало като абсолютно меродавно, като “единствено правилното и вярното”.  Уеднаквяване на терминологията при превеждането на Платон и Аристотел не само на български, а и на какъвто и да било друг език е невъзможно.

 

Когато някои колеги говорят за “необходимостта от уеднаквяване” на терминологията при превеждане на Аристотел, всеки отлично си дава сметка, че тук не става дума нито за философия, нито за преводи, а за власт, монопол и за омаловажаване на огромния труд на няколко преводачи, философи и класически филолози – както от миналото, така и от съвремеността.

 

Уеднаквяването на терминологията при превеждането на Платон и Аристотел нито е възможно, нито е необходимо, нито е желателно. При това не от езикова, а от философска перспектива. Както е написал Иван Христов в предговора си към двуезичното издание на Първа част от І том на “Органона”, и в предговорите си към“Метафизика”-та и “Категории”, всички тези понятия са многозначни и трябва да се превеждат според контекста. 

 

 “Своите виждания за принципите на превода съм изложил във встъпителните студии към “Категории” (1992) и “Метафизика”(2000). Тук само ще ги повторя: (1) превод по смисъл, предполагащ интерпретиране на многозначните гръцки думи според контекста – чрез понятия и тропи на нашето модерно езиково съзнание, но и при отчитане на опита на средновековната традиция; (2) търсене на езикова съизмеримост на превода на Аристотеловите текстове със стойностните български преводи на философска класика; (3) съобразяване с модерната практика на превода на Аристотел на основните европейски езици, а оттам и стремеж (доколкото е възможно) към единство на терминологията. ” 

 

Единството на терминологията не е възможно нито при Платон, нито при Аристотел. Затова в книга Делта на Метафизика има речник на 30-те най-важни онтологически понятия на Аристотел и всички те имат най-малко по четири значения, а някои от тях имат и над осем!

 

Епохалният първи превод на “Метафизика”, осъществен от Иван Христов и Николай Гочев през 2000 г., продължи традицията на християнска Европа, която в нашата езикова среда е възникнала преди почти 1150 години – при превода на Библията и на основната богослужебна литература св. Методий и св. Кирил, св. Климент и св. Наум са превели най-важната в терминологично отношение лексика по един начин, но от кореспонденцията между българските владетели и римските папи тази лексика е навлязла и в друга езикова формa. За съсъществуването на старобългарските и латинските варианти на превод на гръцките философски и богословски понятия не от вчера, а през последните 1150 години вж. Отговорите на папа Николай І до допитванията на българите, направено от княз Борис І, ноември 866 г.                              

 

 Светите Седмочисленици преди повече от хилядолетие  са поели отговорността и са изградили “понятийния апарат” за превеждането от гръцки на старобългарски. Няма нито една дума от богословската, философската и езикословната лексика, която да не е била преведена от тях и която да не се говори от езика ни чрез нас и днес. И понеже в молитвата Отче наш казваме “... хлябът наш насъщен дай ни днес...”, а не “... хлябът наш насубстанциален дай ни днес”, и понеже те са превели някои думи съответно като “подлог”, “сказуемо” и “съществително име”, а не като “субстанциално име”, от тях е създадена една книжовна традиция на превеждане от гръцки на български, която вече има над 1100 годишни корени.

 

Разбира се, когато става дума за Аристотел, на континента на който сме, от столетия се разпространяват и четат и латински преводи. Първо на няколко малки, но важни логически трактати, придружавани от Въведението на Порфирий към Категории и от Коментар на Боеций към неговия собствен превод на това въведение. От началото на второто хилядолетие започва усвояването на всичко останало от корпуса – първо в преводи на преводи от арабски, а после и от гръцки. Това е имало огромни последици и за теологията, и за философията, и за университетите като енциклопедични институции на знанието, и за цялата човешка цивилизация.

 

Тази традиция на “Латинския Аристотел” също няма как да бъде изличена. Това е историята на нашия европейски континент, на нашия смаляващ се християнски свят, но и на нашия книжовен език. Никой не може да преобърне,  да разцепи и да промени тези две истории, сдвоени преди 1150 години.

 

Затова превеждането на Аристотел на български ще има винаги (най-малко) две съвършено оправдани терминологични опции. Колегата Иван Христов в преводите си на Светите отци превежда термините по един начин, в съответствие с традицията на Светите седмочисленици, а в преводите на логическите трактати и шестте книги на Метафизика на Аристотел приема, че трябва да латинизира.

 

За частичните преводи

 

Издателство „Дива 2007“ предлага на българския читател осем от четиринадесетте книги на Метафизика, но това е академична практика, отдавна утвърдена по света. Така както се издават отделни диалози на Платон, така и отделни книги от някои произведения се публикуват с много голям придружаващ ги апарат. И понеже наистина той е най-трудният философ за разбиране и превеждане, отдавна се е наложило мнението, че един превод в никакъв случай не може да се налага. Точно обратното.

 

Затова я има поредицата Clarendon Aristotle Series, в която се издават преводи на отделни книги на важни текстове. Както казва една поговорка “За умния стига”. От една или две, или три книги, преведени по съответния начин, интелигентният читател ще разбере. Студентите също ще разберат.

 

Та, Кларендонската серия предлага, например и без да сме изчерпателни:

  1. Книги Гама, Делта и Епсилон на Метафизика на Кристофър Къруан. 1971, 1993 и 1998.
  2.   За душата. Книги Бета и Гама, и някои пасажи от Алфа в превод на Д. Хамлин. 1968, 1993, 2001.
  3. Седма и осма книга на Политикав превод на Ричард Краут, 1997.
  4. Осма и девета книга на Никомахова етика в превод на Майкъл Пачалук. 1998.
  5. Книга Бета, глава 2 и Ета на Метафизика в превод на Дейвид Босток. 1994, 2000.
  6. Физика, книга ІІІ и ІV в превод на Едуард Хъсил 1983, 1983.
  7. Топика, І и VІІІ. Превод на Робин Смит. 1997.
  8. Физика, книга VІІІ. Превод на Даниел Греъм. 1999.
  9. Политика, ІІІ и ІV. Превод на Ричард Робинсън. 1995.
  10. Политика, книги І и ІІ. Превод на Тревор Саундърс. 1995.
  11. Политика, кн. V и VІ. Превод на Дейвид Кийт. 1999.
  12. Метафизика, кн. Бета и Капа, гл. 1-2. Превод на Артур Мадиган. 1999.
  13.  За частите на животните, кн. І и За раждането на животните, кн. І, книга ІІ, гл. 1-3. Превод на Дейвид Балм. 1992, 1999.
  14. Физика, кн. І и ІІ. Превод на Уилиам (или Уйлям) Чарлтън. 1970, 1992.
  15.   За частите на животните, кн. І-ІV. Превод на Джеймс Ленъкс. 2001.
  16. Метафизика, кн. Мю и Ню. Превод и коментар на Джулия Анас. 1975.

 

Аристотеловата Оксфордска Кларендонска поредица се прави с цел: академично изучаване на Аристотел и на многосмислието на неговите най-важни термини и понятия. Има и много други частични издания, които са направени освен нея. Като например, тетралогията от книги от Метафизика, преведена от Монтгомъри Фърт, спомената по-напред, изданията на Лео Елдерс на отделни книги и т.н.

 

Да не говорим за много други коментари, интерпретации, анализи и прочити на тези текстове. Несъмнено, езикът-шампион в това отношение е немският. С превода на Томас Слезак, публикуван през 2003 г., немските преводи на Метафизика-та, цялостни или частични, но различни, направени от различни преводачи, станаха 22 (словом: двадесет и два).

 

Предпоследен пример. През последните 20 години има три различни превода на Никомахова етика на английски: за най-широк кръг читатели трудът на Харис Ракам бе преиздаден през 1996 г.; версията на Роджър Крисп на Никомахова етика бе публикувана в Кеймбридж през 2000 г. и трети цялостен превод, на Кристофър Роу, редактиран от Сара Броуди, излезе в Оксфорд две години след това през 2002 г.

 

Последен пример. В Съветския съюз, в годините на застоя беше направено почти същото в четиритомното издание на Аристотел. Например, в ІІІ том, където са най-важните текстове от философията на природата, В. П. Карпов е превел най-важните понятия на първата и втората философия във Физика-та по един начин, а Андрей Лебедев – в превода на За небето ги е превел по друг. Тамара Миллер в превода на За възникването и загиването и Нели Брагинская в превода на Метеорологика – по трети, но по-близо до Лебедев, отколкото до Карпов.

 

Най-голямото постижение на многозначието на превеждането, обаче, е в четвъртия том, в превода на етическите и политическите трактати. Нели Брагинская е превела основните етически понятия на Аристотел от Никомахова етика по един начин, а съвсем същите в почти дословни съвпадения на текста са преведени по друг начин от Тамара Милер в превода й на Голямата етика. И всичко това е станало благодарение на огромния авторитет на Аристид Доватур, изключителен познавач на Политика и Атинската политейя, който убедил Феохарий Кесиди, че практическата философия на Аристотел и особено етическата терминология трябва да бъде преведена по два алтернативни начина: в единия да се акцентира върху дианоетичността на термините и техния юридическо-правен аспект, а в другия превод интерпретацията е извела напред не правното,  а етическото.

 

***

 

Работата на Николай Гочев върху превода за първото публикуване на Метафизика премина през четири авторедакции от 1996 до 2000 г. и в съвместно, понякога много оспорвано обсъждане на почти всяко изречение. Петата редакция на превода и на коментара към него беше направена от колегата-аристотелист Анастас Герджиков през пролетта на 2000 г., непосредствено преди появата на текста, който беше редактиран и художническо-полиграфски полиран от издателство „СОНМ“. Отново благодарим на проф. Анастас Герджиков, на проф. Иван Христов, на г-жа Дора Минева и на г-н Веселин Праматаров за отзивчивостта и за плодотворността на съвместните ни усилия при осъществяването на първото българско издание, в което средищните шест книги бяха преведени от Иван Христов, отскоро професор в Богословския факултет на СУ.

 

В новото частично издание на осемте книги на Метафизика, преведени от Николай Гочев, бяха направени само някои малки стилистични и синтактични подобрения на превода. Единственото понятие, чийно превод е променен в сегашното издание, е φθορά. В книгата, издадена през 2000 г. на издателство СОНМ, то беше преведено като „унищожение“, в съответствие с една много дълга традиция на предаване на заглавието на текста – и на латински като De generatione et corruptione, и на съвременни езици. Преди десет години, когато работихме съвместно с д-р Димитър Илиев и д-р Владимир Маринов върху превода на двата трактата За небето и За възникването и загиването, двамата колеги се обединиха около думата „загиване“ като много по-съответно на гръцката дума φθορά: и от гледна точка на онтологията, и от гледна точка на филологията.  

 

Между първото цялостно и второто частично издание на Метафизика, освен двата трактата за първата философия и космологията на Аристотел,  се появиха три тома от мащабния проект на проф. Иван Христов и издателство „Захарий Стоянов“ за двуезично издаване на аристотеловия Корпус – двете части от тома на Органон и Физика. Имаме вече превод и на т. нар. „средна“ реторика: псевдо-Аристотел, Реториката към Александър.

 

Аристотелознанието у нас през тези 16 години укрепна с ценни три книги: на Николай Гочев, POIHSIS. Класически и съвременни опити по теория на старогръцката литература. Том І: Аристотел и Хегел; изследването на Камелия Спасова върху Реторика  на Аристотел и Федър на Платон, Събитие и пример у Платон и Аристотел; последен в този ред, но всъщност най-авангарден и вписан в съвременните дебати на континента е философско-политическо-драматургичният анализ на Боян Манчев в Логика на политическото.

 

Това ни дава надежда за навременността и полезността на книгата, която читателят сега държи в ръцете си благодарение на издателство „Дива 2007“.

София, 1 ноември 2016 г.

Димка Гичева-Гочева

 

 

 

 

 

Още от категорията

1 коментар/a

Кирил Гоцев на 11.10.2017 в 22:38
Има ли "частен социализъм"? В статията се споменава за 'държавен". Навежда към философски размисъл. Навежда, много навежда.

Напиши коментар