Анри Мари Реймон дьо Тулуз-Лотрек-Монфа, както е пълното име на великия художник, е N-ият потомък на прочутия граф Раймонд Тулузки, един от главните участници в Първия кръстоносен поход. Роден е в една гръмотевична нощ на 24 ноември 1864 г. в семейния замък Боск в Прованс.

 

 

„Льо пти бижу“

 

Майката на Анри, графиня Адела, е, това е точната дума, благоприлична жена, възпитана, сериозна и кротка. Виж, баща му, граф Алфонс, е рядка птица. Чудак, бон виван, шантав тип с широки пръсти и луд по всякакъв вид лов. Ловът и военната служба, впрочем, по неговите разбирания са единствените достойни за един висш френски благородник занимания, предавани по традиция от баща на син. 

 

Малкият Анри е също голяма драка. Едва проходил, се вре навсякъде, закача се със слугите, боде с пръст в хълбока камериерките, за да чуе с блеснали очи тяхното изненадано „ааай“. Всички му прощават лудориите. Графиня Адела и слугите наричат детето с блеснали сияещи очи „Льо пти бижу“ (Малкото бижу). Анри единствено се кротва, когато е сред конете в конюшните и сред ловните кучета в кучкарниците. Не защото енергията му внезапно е секнала. Той наблюдава. Първите негови рисунки, когато още минава прав под масата, са именно на животни. Прелестно и безгрижно детство!

 

Внезапно то е прекършено, когато Анри е на 8-9 години. По време на разходка чупи лявата си бедрена кост. След дълги месеци на легло костта зараства. Малко след това обаче чупи дясната си бедрена кост. Когато след нови дълги месеци на легло тя зараства, всички в семейството с ужас установяват, че Анри почти е престанал да расте. Височината му никога няма да надхвърли 152 сантиметра. Още тогава майката, графиня Адела, се досеща, че това уродство може би се дължи на прекалено близкото кръвно роднинство с бащата граф Алфонс – двамата са първи братовчеди. Години по-късно синът й иронично ще вметне „все пак и моята толкова благопристойна майка не е успяла навремето да устои на синия мундир на баща ми“.

 

Но нещастието не идва самò. Навлизайки в пубертета, тялото и лицето на младия граф претърпяват рязка трансформация. Устните му се удебеляват, говорът му става завален, фъфлещ и вместо „ж“ между зъбите му излиза „з“. Носът му добива формата на картоф, довършвайки общия карикатурен изглед на късокрак Квазимодо. Само очите, блестящи и изпълнени със светла добрина черни очи, са онова, което издава душата му. Бедният „пти бизу“, вече никога няма да е така хубав, както през първите години от живота му... 

 

 

Ще рисувам!

 

Завършил по настояване на майка си лицей, 17-годишният Лотрек твърдо й заявява, че е губене на време да продължава с науките. Той иска да рисува, чувствайки, че това е дарбата и призванието й. Графиня Адела, която винаги живее с чувството за вина заради недъгавостта на сина си, не се противи. „Само да е щастлив, пък някой ден може и да се прочуе и да забогатее с рисуването“. Бащата, граф Алфонс, се задоволява с едно махване с ръка. Откакто е разбрал, че гномовидният му потомък никога няма да може да го придружава на кон и на лов, той все едно няма син. Макар че именно на Анри се пада правото да носи титлата граф на Тулуза. Впрочем след време граф Алфонс ще завещае титлата на една своя роднина, нанасяйки още един удар на отрочето си. Не че синът му някога особено се е вълнувал от гръмки благороднически титли.

 

И тъй, през 1882 г. Лотрек е вече в Париж като ученик в ателието на академичния традиционалист Бона, чийто шекеросани картини много се търсят и ценят от френската буржоазия и еснафлък. След година се прехвърля в ателието на Кормон, член на Академията, който, макар и ограничен традиционалист, все пак е достатъчно умен, за да не държи така изкъсо учениците си, както го прави Бона. В ателието на Кормон седят на столовете още десетина момчетии, които до втръсване прерисуват картини на стари майстори, за да хванат основите на занаята, или „la tech-nique“ („ла тек-ник“), както разделено произнася с ирония думата Лотрек. Сред учениците на Кормон се набива на очи един холандец, единадесет години по-голям от Лотрек, саможив тип с кокалесто лице, здравеняк с трескав поглед и недодялани маниери, който ръмжи заради това, че трябва да се пречупва под академичните и казионни наставления на Кормон. Макар че никога не стават истински близки, гномът и Винсент ван Гог усещат, че са от една порода – от тази на отхвърлените – и това спечелва взаимното им уважение. 

 

След четири години при Кормон и Лотрек започва да ръмжи против казионното, чувствайки че ограниченият академичен майстор задушава напиращата в него нестандартна гениалност. Вярно, по-късно Лотрек с готовност ще признава, че годините, прекарани при Кормон са му били от полза, защото при него е усвоил „la tech-nique“ на рисуването. Но, всяко нещо с времето си. Артистичният живот в Париж вече не търпи старомодните канони и зове Лотрек, който скъсва с Кормон.

 

Плакат на Лотрек, изобразяващ кабаретния певец Аристид Брюан.

 

 

„В Мулен Руж“, ок. 1890 г.

 

 

Закачалката на Рижата Роза

 

Настанил се в голяма квартира, в която си е устроил и ателие, Лотрек денем рисува, а нощем се впуска в бохемския живот на Париж в компанията на други бонвивани от артистичните среди, които вярват, че бъдещето принадлежи на тях, младите. Повечето от другарите на Лотрек така и си остават само с илюзиите. Но не и той. За 12-13-и години, в който Лотрек работи активно, той неуморимо експериментира и търси нови и нови поприща на творчество: живописва, рисува с въглен, молив, литографира. Сътрудничи на периодични издания. В един момент става луд по японските рисунки, и дори си купува кимоно. Всичко това е в името на търсенето на собствен, неповторим стил, в който, противно на старите правила, доминира контурът.

 

Покрай останалото Лотрек рисува и плакати за кабаретата в Монмартр, чийто редовен посетител е той. Всъщност, с плакатите си Лотрек има пряка заслуга за прочуването на тези заведения – рисува първо за „Ша ноар“ и „Мирлитон“ на своя приятел Аристид Брюан, който (гениален маркетингов подход!) не само пее в кабаретата си, но и обижда влезлите клиенти. Първоначално гостите са шокирани. Не заради това, че редовно им се поднася разредена с вода бира, а заради провикванията на Брюан от рода на „я там онзи с вид на сводник да се посмести, за да седне до него току що влязлата недоклатена дебелокрака мадама“. Скоро обаче снобарите гости почват да намират за много оригинални изпълненията на Брюан (днес на същите глупости им викат „пърформанс“) и започват да се тълпят в заведенията му и да пълнят кесията му. Лотрек, който е редовен гост не само в „Ша ноар“ и „Мирлитон“, а и в откритото по-късно „Мулен руж“, се превива от смях. И не спира да рисува – мъже, жени, кан-кан. Човекът е онова, което го вълнува, не природата и пейзажът.

 

Приятелите на Лотрек, с които той обикаля нощните заведения и кабарета, обаче долавят, че въпреки неспирните му оригинални закачки, лудории, смях и веселие, нещо мъчи техният миниатюрен другар. Един от тях, достатъчно прозорлив, проумява овреме, че това е „le tourment de la chair“ или „мъките на плътта“. Накратко, при толкова здрава храна и при южняшката му наследственост тестостеронът измъчва жестоко непозналия жена Лотрек, който буди у срещуположния пол или отвращение, или жалост. Но не и любов. Накрая хвърлят в прегръдките на художника една 18-годишна червенокоса проститутка, нимфоманка, опитала какво ли не в търсенето на нови наслади. Първоначално Рижата Роза, както й викат, се дърпа. Но по-късно споделя, че малкият гном имал „изключително голяма закачалка“. И така, Рижата Роза получава перверзното удоволствие да си легне с гнома. Лотрек пък получава от нея доза от бактериите Treponema pallidum. Накратко, сифилис, от който не успява да се отърве до края на живота си. Заради Рижата Роза до края на живота си Лотрек запазва и вкуса към червенокоси жени.

 

„Рижата Роза“.

 

 

Те

 

Рижата Роза разкрива на гнома нови измерения на удоволствието. Скоро той става редовен клиент на публичните домове. В един момент дори се премества да живее за постоянно в един бардак. Там рисува проститутките: как оправят тоалета си, как седят или как спят. Така се ражда поредицата от картини с общото име Elles („Те“). Но Лотрек не само рисува продаващите телата си жени, той изслушва изповедите им, болките и мечтите им. Станал е нещо повече от редовен платежоспособен клиент. Недъгавият, бидейки също отритнат от обществото, се е превърнал в един от тях, намерил е там приют за измъчената си от липсата на любов душа. Не, той никога повече няма да си позволи да се влюби, както няколко пъти се е случвало досега. Затова се скрива зад маската на привидното женомразство. Когато една възмутена дама веднъж го пита защо винаги рисува така грозни жените, художникът я срязва: „Защото са такива.“ 

 

Но въпреки че се е зарекъл да не се поддава на сърцето си, към края на живота си той не успява да му устои. На път за Португалия, по време на организирана от негови приятели екскурзия, която да разсее депресията му, на палубата на кораба Лотрек вижда прекрасна непозната. Жената пътува към африканските колонии, където служи съпругът й. За бедния гном тя е видение, колкото прелестно, толкова и недостижимо. След няколко дни, когато корабът наближава Лисабон, Лотрек се приближава до прекрасната непозната. Прошепва „моля ви, позволете ми само да ви погледам“. Недоумяващата жена вероятно инстинктивно усеща драмата на художника и кимва в съгласие. Когато слизат на брега съкрушеният Лотрек взима една жаба от земята и я пъха в устата си. Уви, магиите ги има само в приказките. Жабата никога няма да се превърне в принцеса...  

 

„На дивана“, 1894-1896 г.

 

По нанадолнището

 

Още докато е при Кормон, Лотрек обича не само доброто хапване, но и изтънчените питиета. Вероятно той е и първият майстор на коктейли във Франция, защото въображението му неуморно ражда всякакви комбинации от алкохолни напитки, някои от които имат убийствен ефект върху опиталите ги. През 90-те г. на XIX век обаче редовното пиене на Лотрек вече се превръща в системно наливане. Приятелите му, виждайки че алкохолът убива художника, се опитват по различни начини да го озаптят. Напразно. По иронията на съдбата точно когато алкохолът взима връх, картините на Лотрек започват да се търсят и да се купуват. Да, за разлика от „колегата Винсент“, както Лотрек нарича Ван Гог и който докато е жив не успява да продаде нито едно платно, французинът се радва на купувачи. Но в края на 90-те алкохолът и сифилисът са свършили своето. Дарбата си е отишла, ръката на Лотрек като че ли е вдървена, той вече рисува бавно, с мъка. Станал е сприхав и заядлив и от това си патят не само близки, но и чужди. Сред изпатилите си е и абдикиралият сръбски крал Милан Обренович. Бившият монарх иска да се запознае с Лотрек, който приема срещата с досада. Когато Милан го пита: „Вярно ли е, граф Анри, че вашият далечен праотец граф Раймонд е стигнал до Йерусалим“, Лотрек го срязва: „Да, вярно е, родът ми е на 1000 години. А ти си само един Обренович, потомък на свинари“.

 

 

Гръмотевици над покривите

 

През 1899 г. парижката преса гръмва със заглавия като „Известният художник Анри дьо Тулуз-Лотрек е в лудница“. За беда, това е вярно. След тежък пристъп на делириум Лотрек е настанен в клиника за душевно болни, където прекарва три месеца. Чувствайки се като затворник, той опитва какви ли не хитрини, за да се откопчи от кафеза, в който неразумният му живот го е заключил. Обещава на майка си, графиня Адела, и на приятелите си да спре с пиенето. За тяхна почуда успява. Късно научават истината, че преди да даде това обещание, Лотрек се е сдобил със солиден кух бастун, в който можело да се събира близо половин литър концентрат и от който художникът тайно сърба при всеки паднал му случай. 

 

През лятото на 1901 г. Лотрек вече е съвсем зле. Откарват го в замъка Малроме, имение на майка му, не за да му помогнат да живее, а за да облекчат доколкото е възможно последните му дни. Положен в една душна и гореща стая, 36-годишният гений вече не може да се движи. Едва успява да преглътне няколко хапки. На 9 септември 1901 г. краят идва. Целият ден е бил адски душен. Вечерта се развихря страхотна гръмотевична буря, както в онази нощ, когато Лотрек идва на белия свят. Посред нощ геният склопява очи. Последните му думи са „мамо, простете...“ 

 

 

Портрет на Жана Аврил, една от приятелките на Лотрек, 1892 г.

 

Тоалет“, 1899 г.

 

 

Източник на снимките: Wikipedia и https://www.metmuseum.org/toah/works-of-art/51.33.2/

 

 

 

Още от категорията

Напиши коментар