"Детството е оставено само на себе си, без никакъв надзор, пуснато в среда на лошо любопитство, привлечено от вече голяма поквара. Накрая самата улица взема момичето". На 29 септември 1902 г. Емил Зола умира случайно от задушаване в Париж. “Фигаро” публикува отново две поразителни статии на известния писател и журналист, които са били поместени за първи във вестника през 1881 година. Посветени са на жените, като първата от тях описва проституцията на младите момичета в Париж.

 

 

Литография на Жюл Давид от албума "Порок и добродетел" (1836)

 

Всички познават Емил Зола, великия френски писател, но не бива да се забравя огромната му журналистическа работа. Всъщност изграждането на неговото литературно творчество се подхранва от плодотворната му дейност в пресата.

На 24 г. Зола дебютира като литературен критик в L'Echo du Nord през 1864 г. Той изостря перото си в много вестници (Le Voltaire, l'Évènement, le Messager de l'Europe, La Cloche или пък в Bien Public).

В края на 1880 г. Зола влиза в консервативния вестник Le Figaro. Той защитава политическите и литературните си позиции: “Един републиканец влиза във “Фигаро” и ще поиска от вас голяма лична независимост, за да защити това, което според него е истината както в политиката, така и в литературата”, пише той в писмо до директора на вестника Франсис Маняр на 17 септември 1880 г.

“Фигаро”, под ръководството на своя директор, е доволен от новото перо и се надява, че читателите на вестника ще бъдат готови да последват този "революционен, но мощен талант".

В продължение на една година той сътрудничи редовно на “Фигаро”: не по-малко от 55 статии. 

Писателят слага край на журналистическата си кариера през есента на 1881 година. В статия, озаглавена “Сбогом” на първа страница на “Фигаро” на 22 септември 1881 г., той обяснява своите битки и позицията си: тя е била “още по-деликатна, защото аз привнасях на това място, почти за всяко нещо, мнения, противоречащи на тези на моите сътрудници”. И уточнява: “Положих усилия да не нараня никого и съм щастлив, че стигнах до края на задачата си, без да имам нито едно движение на перото, за което да съжалявам”.

Сбогуване, но временно: той започва да води редовна хроника в колоните на “Фигаро” през 1895 година. Тази трибуна му позволява да се включи в защитата на евреите и да напише на 16 май 1896 г. “За евреите”, предизвикателна за антисемитските кампании от онази епоха  статия. Това е по някакъв начин началото на пламенната му борба в подкрепа на капитан Драйфус.

Накрая идва неговата прочута пледоария “Аз обвинявам”, звучно открито писмо до президента на републиката в L'Aurore на 13 януари 1898 година. Следва съдебно производство срещу писателя: той е осъден на една година затвор. Фин критик и наблюдател на обществото, на страниците на “Фигаро” той прави ценен анализ на живота на младите момичета от народните среди и на “Ракът на парижката проституция, който ни разяжда”.

 

Емил Зола 

 

 

Как израстват

 

Занимавахме се много с момичетата в последно време. Аз самият направих статия и по този повод ми написаха голям брой писма. От всички въпроси, които ми бяха зададени, за мен стана ясно, че малко хора знаят в какъв специална мръсотия расте момичето от Париж. Затова ще рискувам, ако ми позволят да го направя, едно проучване на наблюдател и моралист на този рак на парижката проституция, който ни разяжда.

Най-напред би трябвало да разгледаме статистиките. От двадесетте до тридесетте хиляди момичета, които си вадят прехраната с телата си, - и това число трябва да е под реалното, - има не само парижанки. От чужбина, Германия, Англия и най-вече Италия, ни изпращат доста хубави образци на своя разврат, за да ни докажат, че няма за какво да ни завиждат. Провинцията също така осигурява голяма част: момичета, съблазнени от малките градове, които крият срама си, отвлечени и пуснати след това по нашите тротоари от любовник жени, обикновени развратници, бягащи от затрудненията на бедната среда, без да се брои тълпата от селянки, изпратени като слугини и чиито красота и апетити хвърлят повече или по-малко бързо в порока. Но това са случайности. Искам да се огранича до голямото мнозинство от 

 

момичета, родени в Париж, израснали в Париж, покварени от самата земя на Париж за разврата на Париж. 

 

Отидете в едно от нашите предградия, в Шарон, в квартал Сен-Марсо или в Гро-Кайу, и се разходете, разгледайте къщите, качете се и ги посетете. 

Това са огромни сгради, най-често с централен двор, разделени на множество малки жилища, които се отварят към безкрайни затворнически коридори. Работниците, изтласкани от центъра от скъпотията на наемите, са се натъпкали там; познавам една от тези къщи, където двеста шестдесет и няколко домакинстват гният заедно. 

Много жилища имат само една стая, мрачен килер, където децата спят и една дупка за кухня. Ядат, спят, всичко правят в стаята. През тънките стени и подове, отдясно, отляво, отгоре и отдолу се усеща човешкото гъмжило, ферментацията на тези скупчени мъже и жени. През лятото вонята на коридорите и двора влиза през вратата и прозорците. През зимата една печка свисти пред камината, усилвайки десеторно кухненските миризми в задушаваща топлина. 

 

Това е воняща среда, без въздух и често без светлина, трудов лазарет, в който бедните домакинства са като под карантина, 

 

едни над други, развалящи се фатално, отделяйки отрова, опустошени от епидемии от скрофули и пороци. 

Сега в тази стая се ражда момиче. Тя расте върху голия под, в праха на постояните движения на метлата, между печката, която й придава восъчна плът, и смрадта на коридора, която я кара да привикне към всяко гадене. Родителите слагат малката да спи в тъмния килер; но тъй като тя се оплаква, че се задушава, трябва да оставят вратата отворена.

 

С възрастта това дете израства в промискуитета на баща си и майка си. Тя чува и вижда всичко. 

 

Никаква мерзост в тези неща; въпрос на навик и жилищна принуда, нищо повече. Напразно е родителите да са предпазливи: те нямат място, длъжни са да живеят пред дъщеря си и в крайна сметка заживяват там свободно, без скрупули. Но понякога се раждат други деца. Те се сестри, те са братя. Всички трябва да спят в тъмния килер. На едно и също легло слагат до три хлапета. Толкова са малки, че това е без последствия. Само че те растат и ги забравят; къде да ги сложат впрочем? отново въпросът за мястото. По-късно се задоволяват да разделят дюшеците, един за момичетата, един за момчетата. Килерът е голям колкото ръка, дюшеците се допират. Това е кръвосмешение. 

Ах! Какво детство! Попитайте полицейските комисари, попитайте лекарите, които понякога влизат в тази отвратителна мизерия. Несъзнателните престъпления растат там от само себе си.

 

Нужно е пространство, въздух, слънце.

 

Ако оставите клетниците на куп, озлобени от всички желания и лишения, ако ги притиснете в ъгъла, където имат нужда да се стоплят и да се обичат, как искате да няма проказа и да не ги разяжда, както разложението започва в ябълките, забравени в дъното на тавана?

 

И това не е всичко, семейството често се отдава на пиянство и на мързел. Мъжът се прибира пиян четири пъти седмично, жената се отпуска и вече не хваща метлата.

 

Тогава настъпва ад в боклука, шамарите, псувните с гнусни думи, цяло училище по отвратителна низост. И момичето е там и нищо не изпуска. На осем години тя е жена, тя знае това, което малките буржоазки научават по-късно в колежите. Тя говори този език, вече има просташка полюшкваща се походка. Това е за нея семейното възпитание.

Говорих само за живота в тясното жилище на семейството; но има и къща, и улица. Тъй като стаята винаги е претъпкана и малката попада всяка минута в краката на майка си, тя й крещи: “Досаждаш ми, върви да играеш на площадката!”. На площадката гъмжи от всички деца от къщата. Отгоре надолу, те изпълват стълбището с оглушителна врява. После стълбището не е достатъчно, те слизат на двора, отиват в тъмните ъгли, крият се в мазетата.

Това е още едно омразно училище. Малките момчета и момичета се смесват и има деца на всички възрасти. Аз не наблягам на един толкова деликатен въпрос, задоволявам се да посоча многобройните причини за преждевременното развратяване. И това са факти, за които могат да свидетелстват всички, които заради мизерията е трябвало да живеят в една от тези големи сгради в нашите предградия, населени с работници. Детството е оставено само на себе си, без никакъв надзор, пуснато в среда на лошо любопитство, привлечено от вече голяма поквара. 

 

Накрая самата улица взема момичето.

 

Тя няма и шест години, когато майка й, прекалено заета, я изпраща да направи всички покупки. Тъй като купуват провизии за по две или три су, това е непрекъснато сновене всеки ден. “Ах! забравих маслото, върви вземи масло за две су.

- Я виж! баща ти няма тютюн, върви вземи тютюн за три су”. И малката слиза всеки път, тича по улиците, бави се при доставчиците.

Отидете в един беден квартал сутринта, по време на закуска, и ще видите по тротоарите малки жени на по седем или осем години, които носят в ръцете си големи хлябове, или държат, обвити в мазна хартия, колбаси, салам, паниран котлет, италианско сирене за две су.

 

Улицата е пълна с тях, те влачат старите си износени обувки с вид на вече съсипани от умора от съществуването момичета.

 

Там момичето завършва образованието си. Тя свиква с уличната вада, обича първо да пошляпа невинно, после търси калта. Докато е малка, рискува единствено да бъда смазана от колите. Но, когато порасне, когато караниците на родителите и възбудата на другарите й са я научили, улицата в крайна сметка я покварява. Тя все повече се спира пред витрините, гледа образите, бъбри при продавачката на плодове и зеленчуци и при хлебаря. За да купи масло или цигари, остава по един час навън. Майка й напразно вдига врява, тя отговаря спокойно, лъже, че е имало много хора преди нея. Понякога смятат, че се е загубила, излизат да я търсят и я намират изправена пред някой певец или много заинтригувана от пиянски побой. Там има клюки по ъглите, научено безчестие, наблюдавани мръсни спектакли, всичко смущаващо, което улицата в Париж може да извади пред пробуденото любопитство на едно  покварено дете.

Малката е пораснала, току-що е навършила петнадесет години. От известно време учи занаят в едно ателие, където са затворени двайсетина работнички, които са имали същото развалено детство. И там тя завършва съзряването си заедно с другите, като мушмули върху слама.

 

При родителите животът е все по-нетърпим. 

 

Няма хляб и всяка вечер се бият. Често тя получава заблудени шамари. Но това, което я дразни, е, че носи една и съща рокля, която трябва непрекъснато да закърпва. Освен това е уморена от грубите думи, уморена от мизерията и мръсотията; в нея расте крехкостта на красиво момиче, тя има яростния апетит към лукса на щастливия живот. Вече не е в неведение, с дух, загубил девствеността си на ранна възраст, без задължения, тя просто страда, че не може да задоволи нито една от нуждите на младостта си. 

Така че една хубава сутрин тя изчезва. Както казва, съществуването вече не е възможно, правят я прекалено нещастна. Родителите й са го поискали. Един мъж, без значение кой, озовал се пред нея, и тя се е отдала, за да яде всяка вечер, за да има чисто бельо. Париж има още едно момиче. 

Сега се опитайте да разпределите отговорността. Не споменях родителите, които продават дъщерите си; случаят все още е чест. Говоря изобщо,

 

твърдя, че най-малко осем от десет леки жени на нашата парижка улица, са имали такова детство. Те са дъщери на пияници, те са израснали в бунището на предградията.

 

Наследствеността и средата са ги създали. Кой е виновен? Вземете майката и бащата. Почти винаги те са добри хора, вярно е повредени от мизерния живот и пиенето, но изпълнени с добри чувства и нежност. Когато дъщеря им избяга, те ридаят. И ако тогава ги упрекнете за ужасното възпитание, което са й дали, те ви гледат с учудване, питат ви какво са могли да направят, без стотинка, за да я възпитат като госпожица. Мизерията води до падение. Ако псуват, ако се бият, ако детето ги е видяло в тяхната голота и грубост, това е така, защото животът ги е тласнал към тези неща, защото физиологичните и социални предопределения тегнат над тях. Не е вярно, че идеята за морал е една и съща навсякъде.

Що се отнася до момичето, тя също има добри извинения, които вече дадох. 

 

На шестнадесет години е трудно да умираш от глад и да те бият по главата всяка вечер. 

 

Освен това покварата й идва отдалеч, твърде малка тя беше нейната възхвала. При тези условия само прекалено грозните момичета не попадат на улицата. Проучвал съм много въпроса, видях да се изплъзват на порока само някои студени характери, здрави глави, благоразумни и пестеливи природи, отказващи на мъжете, за да сбъднат старата си мечта за брак и уредено съществуване. Извън тези изключения, можем да допуснем като абсолютно правило, че всяко красиво момиче, израснало в мизерията и промискуитета в семейство от нашите предградия, е дефлорирано, най-малкото духовно, още в детството си, и пропада към шестнадесетата година, ако особени обстоятелства не я изтеглят от блатото. 

Едната страна на проблема с момичето е там, според мен, в тази мизерия и този промискуитет. Как става така, че буржоазията, като цяло, дава малко проститутки? Въпрос на възпитание, въпрос на среда, просто. Тежкият труд хвърля работничката в алкохола, после пиянството на родителите и мръсотиите на съвместния живот хвърлят работничката в порока. Така че цялото социално положение на една класа трябва да се поправи. 

 

И накрая бих искал да поговоря за глупостта на момичетата. Не знам в какво духовно сияние искат да ги поставят. Говорят ни за куртизанките от древността. Те са мъртви, ние не сме ги познавали, така че да не говорим за тях. Но познаваме днешните момичета и можем да кажем, че всички те излъчват глупост. 

 

Колкото по-хубави са, толкова са по-глупави. 

 

Общували ли сте се с момичета? Вечеряли ли сте някога с тях? Е, добре! бъдете честен, те са по-малко забавни от честните жени, те смущават с глупостта си.  Нищо не е по-скучно от техните празници! На тридесет години един разумен мъж си тръгва оттам слабоумен и има само един начин да се оправи: да се ожени, за да възстанови малко разсъдъка си.

Аз не отричам “дързостта” на момичетата. Всички онези, които са израснали на парижката улица, са много буйни. Понякога бърборят като красиви папагали. Но това - ум! вие се шегувате! Това е смяна на подметките, старо с ново, думи, които са се влачили навсякъде, като тях, и които са събрали от всички потоци. Някои могат да имат личен тон; само че нотката е уникална, тя не се опира на никаква солидна основа и скоро изморява. Всички те с впечатляващи тоалети, с мръсно бельо отдолу.

Изтъкват изключения. Тази е приемала височества; онази е общувала с дипломати, които искали мнението й за съдбата на Европа; онази другата се е отърквала в продължение на четиридесет години в хроникьори и театрали. Добре де! изстържете лака, изстържете откраднатите фрази, надменността във всекидневния контакт, и ще откриете първоначалната грубост и глупост. Сигурно е, че жената бързо се издига до съдбата си у нас. Тя умее да играе героя на средата си. Момичетата имат походки на кралица, диаманти, дантели, приеми, където властват. Но когато светът изчезне, послушайте на вратата на спалнята, и в момичето, което сваля обноските заедно с ризата си,  

 

ще се появи отново детето на предградията, глупаво като гъска, отблъскващо като каруцар.

 

Какво би доказало, впрочем, това изключение? Имаме доста големи дами, които са момичета. Това, което трябва да се каже, е, че порокът е глупав, толкова, ако ли не и повече от добродетелта. В Париж има тридесет хиляди проститутки, чиито луди нощи са плачевно тъжни. Целият този порок, който позлатяват, който възпяват, който нашите вестници искат да представят като изключително духовен, е в същността си черно тъпоумие.  

Така че признайте го, изкрещете го силно, защото не знам нищо по-дразнещо, нито по-неморално от тази легенда за духа на куртизанката. Това би реабилитирало лотарията. Да, разбира се, 

 

семейната лотария е по-весела от вечеря с момичета в нощен ресторант!

 

От Емил Зола

Статия, публикувана във “Фигаро” на 21 февруари 1881 г.

 

Другата статия на Емил Зола, посветена на жените, е публикувана тук: http://new.glasove.com/categories/kultura-i-obshtestvo/news/emil-zola-prelyubodejstvieto-e-bichyt-na-burzhoaziyata

 

Превод от френски: Галя Дачкова

 

 

Още от категорията

1 коментар/a

П.Пенев на 21.10.2017 в 15:42
Когато се наливаха основите!

Напиши коментар