Новата поетична книга на Мирела Иванова „Седем” отново ни напомня колко богат, многослоест и проникновен може да е езикът, с каква чувствителност и дълбочина Мирела Иванова навлиза в духа и душевността на човека. През 1977 г. излизат първите й стихове. От тогава се бори срещу оглупяването в речта на всекидневието, срещу езиковото незнание и езиковата небрежност, бори се на различни творчески фронтове – в стихове, разкази, в литературна критика, публицистика и драматургия. Бори се езикът, изстрадал по време на турското робство и на комунистическата цензура, да се върне на заслужената висота, споделя пред „Гласове” Румяна Таслакова, журналист и близък приятел.

 

 

Първите  стихове

 

Говорим ли за първите стихове, то това са стихотворенията от големите български поети, които майка ми четеше в най-ранното детство. То е свят, стихия, необяснимост, която не просто те обгръща, а влиза в теб, изпълва те с мистика и екстатичност.

 

Била съм три-четиригодишна, едва ли съм схващала целостта на смисъла, помня само вълнението и помня наизуст и до днес стихотворения от Ботев, Вазов, Смирненски, от Тургенев дори, когото знаем и обичаме само като разказвач. За да пуснеш поезията в себе си, не винаги е нужно да разбираш всяка дума, не се изисква буквализъм – то е като с молитвите, с мантрите, позволяваш силата им да нахлуе в теб, да те обходи, да зазвъни под сводовете на душата ти, да те обземе...

 

Самата аз започнах да пиша стихове в юношеството си, най-несигурната и болезнена възраст, мисля си, вече не си дете, но не си и голям човек, и тъкмо това незнание кой си, какъв си те нагнетява с мнителности, обиди, отчаяния, но и със смътни пориви, с абстрактни копнежи, с въпроси, за които е непосилно рано да намериш какъвто и да е смислен отговор. 

 

И на какво да се опреш, за да се удържиш в кожата си, да проумееш себе си – е, точно тогава започнах да пиша стихове. Неистовостта ми да се самоизразя бе толкова силна, че и досега си спомням как придойдоха думите, къде, в каква вселенска самота: виждам картината отдалеч, но много ясно.

 

Първите си опити занесох в редакцията на списание „Родна реч“, тогава на бул. „Христо Ботев“, на пет минути от Немската гимназия, където бях „подготве“ – срещнах подкрепата на един много мъдър и озарен човек, Стефан Михалков. Не ми се присмя, не хвърли листовете ми, изписани на ръка, в коша.

 

Окуражи ме по особен начин: заразказва ми за модерната поезия, препоръча ми книги и автори, насърчи ме да чета повече, а да пиша по-малко, само когато вътрешната ми потребност е неотменна... Напуснах редакцията полузамаяна и само, за да не умра от отчаяние, веднага отидох в библиотеката и си взех книга от Иван Радоев. Вече не помня коя бе, но още след първите прочетени стихотворения у мен направо просветна. Не преувеличавам, сетивата ми се озариха, с неопитомената си все още интуиция долових какво е поезията, какво се „изисква“ от думите...

 

Малко по-късно започнах да печатам в списанието – и когато на летния семинар на сътрудниците му-ученици Николай Кънчев отличи моите публикации, направо се почувствах на седмото небе. Представяте ли си, Николай Кънчев, митологичния поет, чието стихотворение за Ван Гог боготворях...

 

Последваха и още няколко съдбовни срещи, които белязаха първите ми стъпки, началото на пътя ми – с Радой Ралин, с Александър Геров, с Александър и Екатерина Томови, когато и разговорите, и подкрепата, и четенето през глава, ненаситно и алчно дори, се превръщаха в участ, в биография, в сгъстен смисъл, в израстване. Да не пропусна и факта, че младостта е много силно, стихийно, свръхчувствително време, струваше ми се, че мога да пренапиша целия свят, откривах като подивяла метафори навсякъде, всеки миг и случица кънтяха, звънтяха, трептяха  у мен като първооткрития...

 


Думите, по които можем да те познаем, намерим...

 

 

Имам огромен респект пред думите, но не и страх от думите – мога с месеци да се вмислям над някоя преоткрита дума, да си я нося възторжено в мислите, да й се любувам като на скъпоценност. Съществуват много красиви български думи, не зная защо сме ги изоставили, защо сме се отказали от тях – благодушевствам, всепредан, зрак, самси, разлъка, вещание, безотраден... Ето, и по тях можете да ме намерите, по пиетета, с който се стремя да ги вградя в стихотворенията си, тъй че да сияят, а не да изглеждат старомодни.

 

Но всъщност моите думи са най-вече всекидневните, конкретни, прости, първозданни думи – тези, из които върви, олюлява се, препуска и се спъва животът ни тук и сега.

 

Вече споменах за голямата българска поезия, която нахлу в детството ми, в мистичните привечерни мигове, когато майка се връщаше от работа и ми четеше – но денем аз живеех в съвсем друг свят и най-вече в съвсем друг език...Детството ми в Мусачево беше като жилав бурен, прашно, бясно, свободно – потопено до дъно и закалено от твърдия западен говор,  безмилостен до кръв, лаконичен, остроумен език на шопите, език без свян и йерархии. Ще си призная, че и досега много обичам да се връщам в сочната и дива същност на шопския диалект, да се връщам в Мусачево и да събличам от себе си правилата на книжовния български и да оставям детето в мене да говори, голяма и радостна свобода, нали?

 

Вмисля ли се, провиждам как още от неосъзнатостта на детството патосите и мощта на голямата поезия са се вклинявали в хапливостта на оголения и често жесток всекидневен изказ, как високото и всекидневното в езика са се вплитали, намествли и вграждали едно в друго, какво уникално сцепление ми е било дадено още тогава, какъв опасен в еклектиката си, но и изумителен в размаха си хаос...

 

Сега ще кажа нещо за езика отвъд спомените и сантиментите. Българският език, с целия му многоказващ, сложен, чувствен, нюансиран, разнообразен, експресивен необят ни е огромен подарък, Божий подарък и сигурно сме твърде уплашени и посредствени, за да не го ценим достатъчно, за да не се възползваме от възможностите му, за да не се опияняваме от неговата уникалност.

 

Чувам как в публичността се разговаря с триста думи, като двеста и петдесет от тях са клишета, а останалите са: яко, суперяко, в смисъл, значи и други паразити. Наскоро препрочетох смайващия Вазов пътепис „Великата Рилска пустиня“ и си помислих, че не просто националният ни класик се е съизмервал неосъзнато с огромната, непокорима планина, но и езикът му: какви описания, по-ярки и въздействащи от всяка снимка, какво въображение и разнообразие в пресъздаването на пейзажите, какви овладяни огромни пространства и невидими подробности, които само Словото е в състояние да постигне и предаде.

 


Трите стълба на поезията на Мирела

 

Нескромно ще бъде да ги назова – от друга страна един по-прибран израз като „опорни точки“ напълно се профанизира. Затова ще споделя, че когато в студентските си години прочетох анкетата на проф. Михаил Арнаудов с Яворов, бях така разтърсена, че с цялата си младежка безцеремонност побързах да си присвоя простата и величествена мотивация на поета: „Пиша, за да изразя себе си“.

 

Има и друго: усещането за свобода. Поезията е най-могъщата и всепроникваща свобода, опияняваща игра на въображението, незаменима възможност за превъплъщение в стотици същности и какъв по-стабилен стълб за болезнено независим човек като мен? Мисля си и за достойнството, в което те удържа посвещението на Словото...

 

Стана много сериозно, затова да кажа, че в крайна сметка аз съм една жилава шопска пръчка, огъваща се доземи само пред любовта и думите.

 


Поезия – добра поезия – посредствена поезия – лоша поезия – приемаш ли такива определения?

 

Не ги приемам, защото смаляват, обиждат, дори унизяват поезията. Тя е сакрална територия, сияйно и милостиво духовно обиталище, трептяща във времето цялост, която понякога ни допуска под невидимите си и вечни сводове.  Останалото са нашите опити и домогвания, поетични, стихотворни, графомански, сполучливи, посредствени, всевъзможни изобщо: тъкмо защото езикът, думите са дадени всекиму, а като добавим и високомерната или глупава заблуда, че владеенето, употребата и злоупотребата им е „лесна работа“, картината се изяснява.

 

 



 

Защо СЕДЕМ?

 

 

Мога да дам безброй обяснения, например за символиката на това свещено, божествено и тайнствено число; да изброя примери със свръхестественото му присъствие във всички религии, със значимостта му в градежа на естеството и вселената, да цитирам Стария и Новия завет, да подчертая, че 7 е число от духовен порядък... Да, разсъждавала съм над това символно познание, над висшия промисъл, над нумерологичните измерения, защото е и числото на моя живот - но го избрах по съвсем конкретни причини, вероятно облъхнати и от гореизброените магически сенки и смислова натовареност.

 

Мой отколешен копнеж бе да събера в книга кратките си поеми с дълги заглавия, но си бях дала обет да са седем, идеята ми бе за едно изящно, самостойно издание в малък тираж със заглавие „Седем“, някакъв мой си, смирен поклон пред поезията... Но тъкмо тя, поезията, преподреди утопичните ми представи, завърна се с нови и различни стихотворения, и чак съвсем накрая със седмата кратка поема – но заглавието си остана, като самата книга е подредена много премислено под неговия знак.

 

Много съм благодарна на издателство „Хермес“, на Стойо Вартоломеев и Валентин Георгиев, които подкрепиха с огромно уважение и разбиране книгата ми „Седем“ и всичките й „стихотворения с биографии“, на Митко Новков, дългогодишен съмишленик и автор на невероятния послеслов, на художника Веселин Праматаров,  с когото седяхме на един чин в седми клас и който създаде истински художествен шедьовър от корицата, на фотографката Цветелина Белутова за прекрасния, автентичен портрет, на Деси и Нели, които съучастваха толкова всеотдайно... Ето че в тази броилка на благодарността пак го докарахме до числото седем!

 

Колко време ти отне СЕДЕМ? Кога сядаш да пишеш? Ти ли намираш думите (темите) или те теб?

 

 

„СЕДЕМ“ не ми отне, а преизпълни времето  с неназовим трепет и вълнение, с далечни, невъзможни хоризонти. Обмислям книгата вероятно от началото на новото хилядолетие, откакто се появи първата „Балада за една делова жена в годините на преход...“. Помня смрачаването край берлинското езеро Ванзее, часовете после, когато втренчена в оловните му води, налучках трескаво в ума си дългото заглавие.

 

Оттогава мечтая „Седем“. Разбира се, през всичките тези години, аз вършех сто неща, написах и издадох други книги в други жанрове, пътувах, работих, живях с израстването и светлината на своята Зорница, организирах, правих и дишах ремонтите във Вазовия музей от покрива до балкона, а после прекосих булеварда и от битовото Вазово място отидох в символното, в Народния театър, където започнах да издавам списание „НТ“, какво ли не с други думи...  

 

Е, понякога сядам да пиша, най-често в последния миг, преди да „изгубя“ стихотворението – в кафене, в трамвай, в „Пирогов“, в полусън. Струва ми се, че първо думите ме намират, а после ги намирам аз – но не винаги, не винаги успявам.

 

Дълбокият пейзаж на българското битие – какво има на дъното? Какво се вижда на повърхността?

 

Огромна вътрешна потребност ми е да осмилям българското битие, но в неговата протяжност, всеобемност, в ранимите му, невидими подробности и в страшните му трусове. Всеки от нас, според дарбата, самонаправата и познанието си съзира различни неща на дъното и на повърхността, помни доброто или злото, или и доброто, и злото едновременно - като сиамски близнаци.

 

Моят живот е разполовен , буквално разцепен от две различни български епохи, не мога да го съшия с никакви конци, но също толкова вярно е, че промяната през 1989 година, която обърна битието ни с хастара навън, ми подари два живота, болезнено и възторжено различни, които все пак успях да сместя в себе си, вървейки по един и същи път. Опитвам се да не забравям и двете измерения, и още по-отвъд: енергиите на нашия млад народ и неговия градивен дух след Освобождението, но и развързаните бесове, страстта към взаимоизтребване пак още тогава. Затова и всеки път, във всяка своя книга вграждам думи от българските поети, перифразирам прозренията и безсъниците им, поставям епиграфи като крайъгълни камъни, за да се знае и помни.

 

Кой е въпросът, който винаги очакваш и никога не ти е задаван?

 

Нямам очаквания, оставям се на изненадата. Иначе всички важни въпроси, които възникват у мислещия, чувствителен, самоизграждащ се човек, съм си ги задавала многократно и съм намирала всевъзможните им отговори с отчайваща самоирония, през плач, през смях...

 

Кой е Големия въпрос, който ти си задаваш?

 

Има поне седем Големи въпроси, които си задавам в книгата, има цели стихотворения само с безмилостни, трагически въпроси. То е своеобразен ритуал на бавното сбогуване с хората и нещата, с илюзиите и хоризонтите, които ни изоставят.

 

Довърши като изречение думите, които избрах от заглавията и стихотворенията в книгата ти:



Едновременно си рухнал и стоиш на пръсти, решиш ли да погледнеш истината в упор.



В огледалото се свечерява.

 

Възрвъщенецо обичам те и затова обичам да те съчинявам.

 

Пълзешком се добирам до себе си.



Умолявам дъщеря ми да остане все същото огнено огънче.

 

Отломките също имат памет.

 

В утробата на съня се размечтава свободата ни.

 

Вдън небесата изтръпваш от думи.

 

Вън всичко те вика.

 

Вътре самотата може да се разреже с нож.

 

*  *  *

 

ДУМИТЕ И МИРЕЛА ИВАНОВА

Обсебена е от думите. От 1977 година, когато излизат първите й стихове.  От тогава се бори срещу оглупяването в речта на всекидневието, срещу езиковото незнание и езиковата небрежност, бори се на различни творчески фронтове – в стихове, разкази, в литературна критика, публицистика и драматургия. Бори се езикът, изстрадал по време на турското робство и на комунистическата цензура, да се върне на заслужената висота. Новата й поетична книга „Седем” отново ни напомня колко богат, многослоест и  проникновен може да е езикът, с каква чувствителност и дълбочина Мирела Иванова навлиза в духа и душевността на човека.

 

 

ПРОСЛЕДЯВАНЕ НА ПОГЛЕДА
                                    на Зу

 

 Не ми личеше, но все се боях
 да не счупя нещо: чаша, чиния, човек,
 хоризонта си, коленете си,
 молитвите си,
 любовта.
 Сега храбро вървя през отломките
 и само погледът ми тежи
 от познание.

 

„Смисълът на живота ми е да изразя себе си чрез думи.” – споделя Мирела Иванова, чиито думи вълнуват и вдъхновяват не само сънародниците й, но и читатели в цял
свят – преведени са  на английски, немски, испански, чешки, турски, сръбски и персийски. 

Румяна Таслакова
    

 

*  *  *

 

Преди време се разсмях, когато в някакъв вестник прочетох, че Мирела е народна лечителка, която препоръчва обезболяващи помади с йод и аналгин. Оказа се, че това нейно алтер его е съчинено от любител на сензациите, а по-късно самата тя се видя принудена да опровергава нелепите писания за своята чудодейност. Представям си как се е чувствала, когато са й задали въпроса: „Г-жо Иванова, кажете каква сте всъщност? Драматург на Народния театър, поетеса, писателка или просто народен лечител?“. Тогава обаче си казах, че нищо от това не е невярно, защото всеки път, когато я чета и препрочитам, ми става по-светло и по-леко. Изпълва ме онази радост, за която пише Константин Константинов в „Път през годините“, щом веднъж зърнал Пенчо Славейков и Мара Белчева – той поприведен, облегнат на бастуна си, с панамата и сакото, както го е рисувал Никола Михайлов, а тя в тъмно облекло, с широка тъмна шапка, стройна, хубава, с мека, смътна усмивка, като жена от някое платно на Ренесанса. „И тоя ден изведнъж се изпълни със светлина“ – така пише той и аз разбирам това негово усещане.

 

 

Тъкмо за светлина става дума, защото Мирела умее да свърже патосите с ирония, да забележи всяка наглед незначителна делнична подробност и да я превърне в история. Като в любимото ми стихотворение „Котка“:

 

Преди двайсет години
и повече
тя му мина път някъде в центъра
на „Шишман“
или „Шести септември“
Оттогава живее
в зеления огън
на очите й –
обгорен и посочен

 

И Мирела е посочена, мисля си. Може би някой някога там горе си е наумил, че в едно време, когато ще падне огромна злоупотреба с думите, трябва да има ярки изключения. Личности с мощна дарба да ги лекуват от опустошения смисъл, чиято наблюдателност, усет и уважение към езика ги прави същинските чудодейци в премахването на болката.

Любослава Русева


*  *  *

 

 

 

 

 

 

 

 

Още от категорията

Напиши коментар