Демонът на нашето сърце се нарича „Каква полза!”. Адът, това е да не обичаш повече. Оптимистите са щастливи глупаци, що се отнася до песимистите, те са нещастни глупаци. Не бихме могли да обясним хората чрез техните пороци, а точно обратното, чрез това, което са запазили непокътнато, чисто, чрез това, което е останало у тях от детството, толкова дълбоко, че трябва да се търси.

 

 

Този, който не е видял пътя на разсъмване между две редици с дървета, съвсем свеж, жив, не знае какво означава надежда. Надеждата е героична решителност на душата, а най-висшата й форма е превъзмогнатата безнадеждност.

 

Смята се, че е лесно да се надяваш. Но се надяват само тези, които имат смелостта да се отчаят от илюзиите и лъжите, в които са намирали сигурност, която погрешно са взимали за надежда. Надеждата е риск, на който се излагаш, това дори е рискът на всички рискове. Надеждата е най-голямата и най-трудната победа, която един човек може да спечели над душата си...

 

До надеждата се стига посредством истината, с цената на големи усилия. За да срещнеш надеждата, трябва да отидеш отвъд отчаянието. Когато отиваш до края на нощта, срещаш друга зора.

 

Демонът на нашето сърце се нарича „Каква полза!”.

 

Адът, това е да не обичаш повече.

 

Оптимистите са щастливи глупаци, що се отнася до песимистите, те са нещастни глупаци.

 

Не бихме могли да обясним хората чрез техните пороци, а точно обратното, чрез това, което са запазили непокътнато, чисто, чрез това, което е останало у тях от детството, толкова дълбоко, че трябва да се търси.

 

Този, който защитава свободата на мисълта само за себе си, вече е склонен да я предаде.

 

Ако човек може да се осъществи само в Бог, ако деликатната операция да ампутираш своята божествена страна – или поне да атрофираш систематично тази страна, докато падне изсъхнала като орган, в който кръвта не циркулира – завърши с това, че го превърне в кръвожадно животно? Или по-лошо, в никога неопитомен звяр?

 

Има само един сигурен начин да знаем, той е да обичаме.

 

Голямото нещастие на това модерно общество, неговото проклятие, е, че то видимо се организира, за да се лиши от надеждата, както и от любовта; то си въобразява, че ще ги замести с техниката, то очаква от своите икономисти и законодатели да му дадат двойната формула на справедливост без любов и на сигурност без надежда.

 

Жорж Бернанос, конференция 1945 г.

 

------------------

 

За сметка на Жорж Бернанос (1888 – 1948 г.) е изговорено всичко. Бил прекалено християнски, за да бъде писател. Прекалено сприхав полемист, за да бъде добър християнин. Прекалено потопен в душата и мъчителното безпокойство, за да обича материалния и чувствен живот. Прекалено чувствителен към греха, за да се присъедини към „модерния” си събрат, убеден, че краят на социалната несправедливост и преподаването на науките ще надделеят над злото. Бернанос е явление. Обсебен от истината, от свободата. Защото цялото му творчество е ехо на християнското богословие, пише в книгата си „Бернанос, литература, теология” Ерик Беноа, професор по френска литература в Университета в Бордо. И още:
„Светът на Бекет се характеризира с очакването на Спасeние, което никога не идва, докато този на Бернанос се характеризира с внезапната поява на Спасение, което не са очаквали”.

Френският текст е публикуван на адрес: www.france-histoire-esperance.com/2013/02/bernanos-lesperance-est-un-desespoir-surmonte/

Превод: Галя Дачкова

Още от категорията

На границата

На границата

По върховете на Пирин още има сняг, а при нас, долу, е вече пролет. Сл...

5 коментар/a

Том на 25.09.2013 в 05:13
Гениално, може ли да го подложим на съмнение! Как да го препратим към Калин Янакиев:)
грейки на 15.04.2017 в 09:55
Гениално, благодарим! Козните на сатаната с техниката му, икономиката му, скотоложството му и други подобни емблеми, могат да бъдат парализирани само след дълга, епична и в крайна сметка ежемоментна борба в самите нас, срещу всички възможни форми и емблеми на модернистичния псевдоуют и фалшивото буржоазно успокоение. Бернанос ни е казал с най-хубавите думи какво е това надежда в Христа. Дерзайте, и така ще победите смъртта!
... на 15.04.2017 в 11:13
Оптимистите са щастливи глупаци, що се отнася до песимистите, те са нещастни глупаци.
Това, което хората са запазили непокътнато и чисто, на 16.04.2017 в 02:46
това, което е останало у тях от детството — то е напълно достатъчно да доведе човека до срив и персонална криза, защото се връща при всеки от нас под формата на носталгия. А носталгията е всъщност НАШАТА СМЪРТ, която ние «консумираме» приживе.
JJJ на 27.04.2017 в 08:49
Най- висшата форма на надежда е възможността да дишаш. Докато дишаш, се надяваш. По- гениално, нали?! С истината идвала надеждата. Да, ама истина няма, а надеждата е неотменимо присъща на всеки жив организъм.

Напиши коментар