Като цяло, съвременния човек вече трудно може да бъде накаран да се бори със себе си. Той ще се бори с всичко друго – с политиците, свещенослужителите, обществените язви, но не и със собственото си самомнение и егоизъм. Както правдиво е казал поетът: „Най-трудната битка е тази със самия себе си. И най-голяма е победата над самия себе си“. Може да се каже, че самата същност на аскезата – борбата със страстите – изчезна от съзнанието за християнски живот, а за нехристиянския въобще да не говорим.

 

Алексей Илич Осипов е професов в Московската духовна академия, известен руски богослов, педагог и публицист.

 

За духовните наставници и духа на времето

 

– Алексей Илич, вие преподавате вече 50 години в Московската духовна академия. Промениха ли се семинаристите през това време?

 

– Промениха се в съответствие с духа на времето. „Времената се менят и ние се променяме с тях“. Помня, че по наше време да получиш „двойка“ беше трагедия! Случеше ли се, клетникът тичаше след преподавателите и питаше кога ще може да се яви на поправителен. А сега им назначаваш дата за поправителен и те не идват! Само ако ги грози изключване.

 

– А по ваше време не беше ли така?  

 

– Даже не смеехме да си го помислим.  

 

– Кога настъпи тази промяна?

 

– Аз постъпих през 1958 г. До 1960-1970-те, та даже и до Перестройката, всичко си беше като преди. Промените настъпиха някъде към края на 80-те години. Моралът тогава беше много по-висок и по-чист. Сега ги разваля Интернет. Достъпността на  цялата тази скверност парализира духовността в душата на човека.

 

– Кои са хората, допринесли най-много за вашето изграждане като личност?

 

– Преди всичко игумен Никон (Воробьов). Оттогава всеки път, щом ми се отвори възможност, издавам книгите и писмата му във всичките им варианти. Защо ме впечатли толкова? На първо място той бе човек, който поразява най-вече с търсенето на смисъла на живота. Не жалеше нищо: ни време, ни сили, ни младост за това. Като младеж, произхождащ от религиозно селско семейство, той загубил вяра. В гимназията станал откровен атеист, впуснал се в науката, после във философията. Впрочем, той великолепно познаваше философията. После постъпил в Петроградския институт по психология. През цялото това време не преставал да търси смисъла на живота и накрая го намерил – което, разбира се, е чудо – намерил го в Бога. През 1931 г. приема монашеството. Кой можеше да го направи по онова време?

 

Алексей Осипов с игумен Никон (Воробьов)

 

– Познавали сте игумен Никон лично. Разкажете ни повече за него.

 

– Познанството ни започна в Козелск. Мама търсела духовен наставник и една монахиня й казала: „О, няма по-духовен от отец Никон“. Той ме подготви и за семинарията, където постъпих направо в последния, четвърти курс, след като си взех изпитите за предишните три.

 

С него можеше да се разговаря по всякакви теми. Игумен Никон бе лишен от всякаква авторитарност и деспотизъм, даваше пълна свобода на мислите и отговаряше на всички въпроси. Препоръча ми да прочета Йоан Стълпник и Владимир Соловьов, света Доротея и „История на древната философия“ на Гомперц, както и „Добротолюбие“ на Целер. Представяте ли си?

 

Аз бях хлапак и водех ожесточени спорове с него. Той самият ме разпитваше и отговаряше на всичките ми въпроси – и в областта на философията, и на литературата, и на богословието. По някое време го поканиха да преподава в Ленинградското духовно училище, но той отказа, разбирайки, че това ще го разсее и отвлече от вътрешния му живот. Отец Никон беше много начетен човек. Благодарение на него успях да си изградя твърди убеждения по отношение на християнската вяра.

 

И тук говоря само за умствената страна на въпроса, но не по-малко е влиянието му върху мен в духовен план. Той постоянно говореше за духовния живот и неговите постулати.

 

Аз по природа съм скептик, но съм убеден, че той наистина беше свят човек. И то свят не само в нравствен смисъл (това се подразбира), но свят в чисто духовен смисъл. Има много факти, които потвърждават неговата святост. Дори такива, свързани лично с мен.

 

– Разкажете! Това е много интересно.  

 

– Ще ви дам един пример. Един ден ме изпроводи до вратата, взе една линийка и ми каза: „Дай, Льоша, да измерим колко си висок“. Аз, разбира се, се съгласих. И така всяка седмица той отмерваше с колко съм пораснал. Това продължи два месеца и половина, а после внезапно спря да го прави. Казвам му: „Батюшка, дай пак“. А той не иска. Аз настоявам: „Хайде пак!“. А той ми отвръща: „ Ти какво, да не искаш да израснеш по-високо от Бога?“. После, като тръгнах на училище, всичките ми съученици се удивляваха, особено момичетата: „Алик, колко си пораснал!“. За тези два месеца бях се източил толкова, че всички бяха поразени. Но главното е, че батюшката неочаквано започна да ме мери и също толкова неочаквано спря. Това е само един от фактите.

 

Игумен Никон (на задния ред) и малкият Альоша Осипов (вторият отляво).

 

– Може ли да посочите друг, чието влияние върху вас е съпоставимо с това на игумена Никон?

 

– Не, макар че, разбира се, след кончината му през 1963 г. съм срещал много добри отци. Но не и толкова чисти ангели. Той беше като дете или младенец в сравнение с възрастен човек. 

 

Много харесвах Йоан (Крестянкин), но никога не съм го виждал. Отношението ми към него е крайно положително. Най-поразителното е, че с него никога не бяхме се срещали, нито писали или разговаряли. А ето че един ден отец Йоан (Крестянкин) ми изпрати своята книжка с посвещение. Беше, струва ми се, около 2000 г.

 

Какви опасности крие съвремието за духовния живот

 

– В лекциите си често цитирате светците Игнатий (Брянчанинов) и Теофан Затворник. Защо?

 

– Добър въпрос. Действително, аз често се обръщам към Игнатий (Брянчанинов) и Теофан Затворник (към последния по-рядко). Проблемът е там, че у древните отци, при цялото им великолепие и потресаваща дълбочина, езикът и стилът на разсъждение е труден за възприемане от съвременния човек. Докато отците от XIX в. са ни много по-близки и поради тази причина много по-разбираеми като език и начин на поднасяне на основните истини за духовния живот, от които толкова се нуждаем.

 

Втората причина, поради която се обръщам често към Игнатий (Брянчанинов) и Теофан Затворник е, че те успяват да преведат опита на древните отци по възможно най-разбираемия за съвременния човек начин. Онзи човек, който не може дори да мечтае за подвизите на древните отци и достигнатата от тях духовна извисеност. Тоест, техните разсъждения са пригодни за нашия, бих го нарекъл, убог духовен живот.

 

Що се отнася до Теофан Затворник, той е особено интересен с това, че се е променял духовно през целия си живот. Тук могат да бъдат приведени няколко поразителни факта. В едно от писмата си, например, той дава благословията си да бъде преведен някакъв католически автор. И казва: „Да, благославям“. Но след някое време започва решително да клейми пороците на католицизма и да твърди, че духовният живот на католиците е осакатен. И категорично се обявява против позоваването на католически автори. Или друг пример: през 1883 г. той благославя издаването на „Откровените разкази на странника“, а след 10 години категорично ги забранява, твърдейки, че те могат да доведат до съблазън.

 

Давам само тези два примера. Но всъщност те са много повече.

 

Светиите Игнатий (Брянчанинов) и Теофан Затворник.

 

Светостта не е даденост, а постепенно се съзидава.

 

– Как си обяснявате тези промени и защо се случват именно в последните години?

 

– Теофан Затворник е интересен с постепенното си духовно израстване. Свикнали сме да приемаме, че ако един човек е свят, то той е бил такъв във всички периоди на своя живот. Но това далеч не е така. Ако веки вразумил се разбойник напише нещо до разпятието си, ще го четем ли?! „Благослови, честний отче, прочети благоразумния разбойник!“. Нали всички биха изпаднали в ужас. Светостта не е нещо, което веднага се дава, а постепенно се съзидава. В това отношение Теофан Затворник е извънредно интересен.

 

– Не са ли остарели в наши дни светци като Игнатий и Теофан? Все пак оттогава е минало много време, животът страшно се е променил. Живеем в света на електронните играчки и информационните технологии, нашият век е много по-различен от  XIX-ия.

 

– Така е. Дори и те не съответстват напълно, както е модерно да се казва, на нашия манталитет. Самият език се промени много. Особено ако вземем езика на епископ Теофан. Той никак не обичал купешките думи, не понасял всякаква чуждестранщина. А пък езикът на Игнатий даже не е толкова от XIX век, колкото от края на XVIII столетие. Все по-трудно се намират автори, които да могат на съвременен език да напишат същите неща и да изразят толкова точно смисъла на духовния живот.

 

Впрочем, спомням си, че веднъж във Финландия влязох в руска книжарница и там видях писмата на валаамския старец – схиигумена Йоан (Алексеев). Признавам си, че малко небрежно посегнах към книгата – рекох си: кой ли не е писал писма. Но като тръгнах да я чета, не можех да е откъсна! А сега непрекъснато я преиздават у нас. Написана е на съвременен и съвсем прост език. Отец Йоан може и да не е бил особено образован човек, но в дълбочина е разбирал духовния живот.

 

Да вземем друг автор – същият този игумен Никон (Воробьов), който, обратното, бил много образован човек. Неговите писма също са на съвременен език, с точни и дълбоки формулировки. Ето ви още един пример за преразказ, да го наречем, на същите мисли и идеи, които откриваме и у древните отци, и у светците като Игнатий и Теофан. И то в XX век.

 

Схиигумен Йоан (Алексеев)

 

Без аскетизъм не може да се очакват кой знае какви достижения.

 

– Вие преди малко нарекохте „убог“ съвременния християнски живот. Какво точно имате предвид?

 

– Тъкмо това. За да има високи духовни достижения, е необходим съответстващ живот. И този живот се заключава, преди всичко, което е валидно за всички религии, не само за християнството – в аскетизма. Без аскетизъм е навъзможно да се очакват кой знае какви достижения. Но за какъв аскетизъм може да се говори днес? За съвременния човек, в условията на нашия век, е много трудно да води живот, напълно откъснат от постоянната житейска суета и огромните информационни потоци.

 

Второ – у нас дори манастири вече няма. Всички те до голяма степен, а някъде и напълно, са заети със стопанско-туристическа, пардон, с поклонническа дейност. Монасите непрекъснато са сред хора. А вижте какво пишат светите отци: достатъчен е един поглед на жена, за да се отклоните от правия път. Единственото постижение, до което може да се домогне съвременният християнин и монах, е искрено да осъзнае своята неспособност да бъде този, за когото се има, да не осъжда другите и истински да се покае (а не просто да осчетоводява извършените от него грехове по време на изповед).

 

– Днес нерядко могат да се видят монаси в социалните мрежи. Постоянно нещо пишат, не знам дали е явление или не. Вие как мислите?

 

– Считам, че това е бягство от същественото, защото царството Божие е вътре в нас (Лк. 17, 20). Казано е още: „Монах, излязъл от килията си, никога не се връща в нея същият“. Защо? Разсейване, много впечатления и нови грехове. Както единодушно свидетелстват светите отци, няма монашество без умноделие, тоест без постоянна умносърдечна молитва – преимуществено молитвата на Иисус. А що за умноделие е това в социалните мрежи и блоговете – само бълхи. Дори приучаването към що годе неразсеяна молитва се оказва непостижимо.

 

Наблюдава се израждане на човешкия род, деградация на човека

 

- Да ви питам - какво по-конкретно в наше време пречи на съсредоточения духовен живот и аскезата, кои именно фактори? Не е ли това неизбежно в условията на потребителското общество, в което живеем?

 

– Тук може да отбележим поне две неща. За първото вече поменах по-горе. Ние, например, вече не можем да живеем без мобилни телефони. Нашата образованост и самообразованост се разпилява сред голям брой вещи. Именно това състояние се нарича разсеяност. Я опитайте да запалите лист хартия с разсеяна светлина. Но ако вземете лупа и фокусирате лъчите – веднага пламва.

 

И второто, което трябва да признаем, макар да не е никак приятно: наблюдава се израждане на човешкия род, някаква деградация на човека. Дори в чисто психологически план – раждат се все повече болни и непълноценни хора. Техният процент нараства буквално пред очите ни. Като цяло, съвременния човек вече трудно може да бъде накаран да се бори със себе си. Той ще се бори с всичко друго – с политиците, свещенослужителите, обществените язви, но не и със собственото си самомнение и егоизъм. Както правдиво е  казал поетът: „Най-трудната битка е тази със самия себе си. И най-голяма е победата над самия себе си“. Може да се каже, че самата същност на аскезата – борбата със страстите – изчезна от съзнанието за християнски живот, а за нехристиянския въобще да не говорим.

 

– Навярно тези причини са вазимосвързани. Потребителското общество умишлено стимулира човешките страсти, за да повиши потреблението.

 

– Да, разбира се, че са взаимосвързани. Впрочем, знаете, че според древните отци последните хора няма да имат нашите подвизи и ще са неспособни да ги извършват. И което е много интересно, дори посочват главната причина за това: гордите ще се преумножат! За това споменават мнозина, и по-конкретно Антоний Велики, Исаак Сирин. Така че гордостта е основната причина за постепенното израждане на съвременния човек.

 

– Алексей Илич, какво бихте отвърнали, ако някой светски публицист с по-свободни възгледи ви обвини, че не сте хуманист и не желаете доброто на човека. Защо да не живее удобно, комфортно, да не измъчва себе си и близките си: за какво му е да води борба със страстите?

 

– Ще му кажа така: добре, недейте да мъчите детето си, оставете го да е щастливо. Не го товарете със занимания, уроци и кръжоци. Дайте му всичко, което иска. Нека да му е удобно и добре. Ще отвърнете: „Простете, но какво ще стане с него в бъдеще?“. Не мислете за това. Най-важно е щастието тук и сега. Именно затова християнството проповядва, че личността е безсмъртна и я очаква вечен живот, в който обаче щастието е невъзможно, ако не бъдат победени страстите: егоизмът, завистта, самомнението, злобата и т.н.

 

– Ами ако ви кажат: ние не сме деца, а големи хора, които и сами могат да решават какво им е нужно.

 

– Тогава решавайте: дали да мъчите детето с училище, институт, работа, за да му бъде по-добре после в живота, или да оставите всичко на произвола на неговите желания и увлечения. Неслучайно броят на зависимите расте непрестанно.

 

Защо не кажете това на спортистите, на тези, които искат нещо да постигнат. Вижте те как само се трудят. Веднъж пътувах с един спортист от националния ни отбор. Като ми разказа какви усилия полагат, направо се ужасих! Ако искаме нещо да постигнем, трябва труд. А какво е аскетът? Спортист в превод на гръцки.

 

Вярата в безсмъртието е това, което движи всеки християнин

 

– Но за какво са всички тези тренировки и мъчения, ще ви попитат? Защо?

 

– Заради постигането на някаква по-висша ценност. За спортиста, например, по-важни са спортните постижения и златният олимпийски медал, отколкото покоят и седенето в меко кресло. Така е и тук. Защото тук нямаме постоянен град, но търсим бъдещия  (Евр. 13, 14), – пише апостол Павел. Тоест за какво живеем ние? Заради стремежа към вечен живот. Затова се стараем да постигнем максимални духовни постижения, които ще са нашата гаранция за вечен духовен живот. Вярата в безсмъртието е това, което движи всеки християнин.

 

– Излиза, че една от основните причини за днешното окъдняване на християнската вяра е загубата на живата, истинска вяра във вечния живот?

 

– Достоевски, например, пише много по този въпрос. Той казва: „Само с вяра в безсмъртието човек постига всяка разумна цел на земята“.

 

– Тогава излиза, че потребителското общество е възникнало, тъкмо защото е изгубена живята вяра във вечния живот?

 

– Съвършено вярно. Затова се води тази непрекъсната борба между религията и атеизма или материализма. Или-или. Това са два несъвместими мирогледа. 

 

– Как мислите, жизненият комфорт пречи ли на духовния живот?

 

– Добре е да се опитаме да опишем и конкретизираме самото понятие за комфорт. Зависи какъв комфорт?

 

– Житейски, социален. Общоизвестно е, например, че на Запад животът е по-добре устроен и благополучен, отколкото у нас, в Русия. Заради този комфорт някои наши сънародници заминаха и продължават да заминават в чужбина. Според вас как се отразява този комфорт на духовния живот – полезен ли е, вреден или безразличен?

 

– Християнството не е против това човек да има това, което му е необходимо за живот, но е против онова, което излиза извън границите на необходимостта. Друг въпрос е как може да бъде определена и описана тази необходимост. Исаак Сирин например казва, че му стига един хляб дневно. Само че – добавя той – ако питаш някой друг, и два са ми малко. Западната система е насочена към това да достави на човека топла водица. А според светите отци и аскетите в такава топла среда човек много скоро се отпуска и нищо духовно не може да постигне, затова му е нужен студен душ, какъвто се явява аскезата. Без студен душ човек не може да се тонизира.

 

На какво почива западният кофорт? На свободата на страстите. А според християнството страстите са източник на страдание. Съществува противоборство между тези два мирогледа: свобода на страстите или борба със страстите. Комфортът в крайна сметка е свобода на страстите под благовиден предлог.

 

– Може ли тогава да считаме, че нещата, свързани с духовния живот и духовността, стоят по-добре в Русия, отколкото на Запад?

 

– Веднъж, още по съветско време, бях поканен да изнеса лекция в Германия. Беше пълно с народ и ми зададоха следния въпрос: „Щом като у вас Църквата е поробена, значи практически нямате Църква? А у нас има свобода и нямаме проблем с вярата“. Но аз, още преди да отида на лекцията, от любопитство надникнах в един протестантски храм, и отвърнах: „Браво, много добър въпрос. Днес е неделя, влязох в един храм и там удобно се бяха разположили само няколко човека. А в нашите храмове миряните са наблъскани като сардели в консерва и зиме стоят по няколко часа с шубите си. Така че, кажете ми, моля: къде Църквата е по-жива? При вас с топлата вода или при нас – под студения душ“. Това със студения душ много им хареса и даже ми ръкопляскаха.

 

Концерт за патриарх Алексей I в деня на св. Филарет Московски

 

– Но това със студеният душ беше в съветско време. Сега вече няма натиск върху Църквата.

 

– Да, сега го няма студеният душ. И това е много опасно. Защото започваме полека лека да се отпускаме.

 

– Въпреки това, доколкото ми е известно, вие смятате, че положението с вярата в Русия продължава да е по-добро, отколкото на Запад?

 

– Да, така е. Смятам, че все още е по-добро. Все още съхраняваме някаква инерция на вярата в светоотеческото учение, което проповядва потребност от борба със себе си и със своите страсти, потребност от подвиг, спазване на пост, продължителни  богослужения и т.н. Както е казал Христос: А тоя род не излиза, освен с молитва и пост (Мт. 17, 21). Това на Запад почти го няма. Веднъж попитах ректора на католическата семинария в Братислава: имате ли пости? Той се позасмя и ми рече: да, имаме. На Пепелна сряда (при тях Великият пост започва в сряда, а не в понеделник, както е при нас и този ден се нарича Пепелна сряда) и на Разпети петък студентите се хранят веднъж дневно без месо.

 

Исаак Сирин пише: „Молитва, в която не страда тялото и не скърби сърцето, е като недоносен плод, защото такава молитва няма душа“. У нас все още е съхранен този тонус. На Запад изобщо го няма.

 

– Като заговорихме за съветско време, ще ми е интерсно да разбера как се отнасяте към него и към руския комунизъм? Мислите ли, че това беше пълен провал в историята на Русия или комунизмът имаше своите привлекателни страни, колкото и странно да звучи?

 

– Парадоксално, но е факт, че в нашия комунизъм бяха съхранени много християнски идеи и принципи на моралния живот. Ще насоча вниманието ви към следната мисъл. Веднъж един високопоставен човек възкликна: „В силно недумение съм, не знам кое ми харесва повече: съветският атеизъм с неговата относително висока степен на морална взискателност или демократичната свобода, при която няма никакъв морал?“.

 

Сравнете само съветските и американски анимационни филми. Неслучайно казват: „Съветските мултфилми са много по-добри!“. От друга страна, ако говорим за мирогледа на съветския атеизъм, това е някаква убогост, няма друга дума. Но в същото време помня, че когато започнах да преподавам „Основи на богословието“ в духовната академия, се абонирах за списания като „Наука и религия“, „Философски въпроси“, „Вокруг света“, „Наука и живот“. Поразителното бе, че независимо от господстващия атеизъм, там се публикуваха най-интересните статии от чисто християнски характер, които даваха храна за размисъл. И така, ако трябва да ви отговоря, ще кажа, че да, въпреки всичко в съветско време, независимо от атеизма, степента на духовно развитие бе по-висока.

 

– С какво си обяснявате този парадокс?

 

– Обяснявам си го с известна инерция от миналото, с това, че все пак е имало много хора от предишните, дореволюционни времена. Моралните устои на живота все още са били съхранени. За това допринася и щастливата „желязна завеса“, която препятства проникването на западната идеология, на тези католико-протестантски и нихилистични морални житейски принципи, които господстват на Запад.

 

– Но днес е практически невъзможно да бъде спусната нова „завеса“.

 

– Да, край, не останаха никакви идеологически граници. Впрочем, игумен Никон (Воробьов), когото често цитирам, директно говори и пише в писмата си: „Добре, че границата ни е затворена. Това е велика Божия милост към нашия народ. Иначе щяха да ни залеят (особено Америка) с дяволска, сатанинска и сектантска литература, а руските хора са изкушени от всичко чуждестранно“.

 

Алексей Осипов като млад, град Гагарин, началото на 60-те.

 

– В публичните си изяви често се изказвате много критично за дореволюционната Църква в Синодалния период. Твърдите, че се е превърнала в придатък на държавата и затова е загубила силата си. Интересно, как оценявате днешното й състояние?

 

– Днес Църквата разполага със значителна свобода на вътрешния живот. Но едно е да имаш свобода, а съвсем друго – да можеш да се възползваш от нея. У нас се обръща прекалено внимание на външната страна на църковната деятелност и много по-малко – на духовната. Обърнете внимание, например, как се водят богослуженията? Особено когато носят тържествен характер и се извършват от архиереи. Фотографи и телевизионни репортери шетат из целия храм с цялата си апаратура и камери, блъскайки вярващите, дори в олтара. И в същото време дяконът проповядва: „Оглашени, излезте!“. Операторите, естествено, не са оглашени –  те по-скоро не вярват в Бога и нямат нищо общо с Бога.

 

Или умилителното съобщение в храма: „След Божествената литургия започват празненствата за Масленица (Сирни Заговезни)“. Представяте ли си? За Църквата това е подготовка за поста, почти пост. Но за народа, откъснат от християнството, това е време за забава и развлечения. И към какво точно се призовават вярващите?!

 

Помня, че още по съветско време в академията се беше озовал някакъв католик, който един ден ме попита: „Ние се стремим да привлечем хората към Църквата, а при вас как е? Отвърнах му: „А ние се опитваме да привлечем хората не към Църквата, а в Църквата. Спомням си също как в Америка един протестант ми каза: „Ние правим всичко възможно в храмовете ни да не е скучно, да развличаме хората“.

 

– А как трябва да изглежда църковният живот? Какво значи „да приидеш в Църквата“, а не „към Църквата“?

 

– Накратко казано, да влезеш в Църквата означава да живееш според Евангелските закони, а не само според Мойсеевите. Съвестно е да кажеш на християнина само „не убивай“ или „не кради“. Християнството не е просто нравствен живот, но и духовен, който се заключава в известна решителност на ума и сърцето (а не само на поведението), в това да живееш според Евангелието и да се бориш с порочните си мисли, влечения – с всичко онова, което противоречи на духа на истината, любовта и целомъдрието.

 

Ако говорим за църковния живот. У нас непрекъснато се провеждат всевъзможни мероприятия, конференции, форуми по най-различни теми, но да сте чули нещо на тема: „Основни проблеми на духовния живот днес“ или „Специфика на православната духовност“. Ние говорим за пиянство, алкохолизъм, наркомании, икономика, спорт, екология и т.н. И макар Църквата да не е безразлична към тези проблеми, смятате ли, че те са водещи за християнството?

 

– Може ли да се каже, че християнският живот започва с покаянието и най-вече - с признаването на греховете? И че това е може би най-важно за спасението? Или подобно схващане е опростенческо?

 

– Всичко зависи от това как го разбирате. Разбира се, без признаване на собствените грехове не може да има духовен живот. Та нали неговата същност е в постепенното изцеляване от натрупаните вътре в нас нечистотии. А как става изцелението? Човек не може сам себе си да изцели. Отнапред знам, че седна ли на масата, ще се наям. И какво ми остава? „Господи, прости ми!“. Само чрез покаяние започва духовен живот. Но тук говорим за искрено покаяние, а не просто за словесен брътвеж. И това не го казвам аз, пишат го всички велики отци. Като настоятелно насочват вниманието на човека не само към неговите постъпки и нравственост, но и към състоянието на душата – към неговите мисли, чувства, стремежи, мечти, тоест към неговото духовно състояние. Ибо може да си нравствено нормален, и в същото време да си оставаш егоистичен, самолюбив, завистлив, тщеславен и т.н. За такива казват: „Свят дявол“.

 

– А нима наистина такъв човек е лош? Ако не е направил зло никому, а е просто нормален, добър човек.

 

– Дори да не е сторил зло, какво добро е направил в християнския смисъл? Христос казва: обичайте враговете си, благославяйте онези, които ви проклинат, правете добро на онези, които ви мразят, и се молете за онези, които ви обиждат и гонят (Мт. 5, 44). Нещо от това направил ли е? Не. А в Писанието е казано: нека се отклонява от зло и прави добро (Пс. 33, 15).

 

– Тук някой ще ви попита: значи ли това, че не трябва да се вършат милосърдни дела, да се развива социална дейност и да се помага на нуждаещите се? Веднага ще кажат: я, професор Осипов смята, че не трябва да се помага на нуждаещите се.

 

– Никой не отрича милосърдните дела. Но това как се отнася човек към добрите си дела е във висша степен важен въпрос. Може външно да вършиш добро, но отвътре това да те изпълва с тщеславие и гордост. И тогава доброто ще е зло за теб. Светецът Игнатий (Брянчанинов) пише: „Телесният подвиг, ако не е съпроводен от душевен, е по-скоро вреден, отколкото полезен. Той може да е причина за разпалването на душевните страсти:  тщеславие, лицемерие, лукавство, възгордяване, ненавист, завист, самомнение“. „Добрите дела трябва да се вършат скришно не само от хората, но и от нас самите...“ Тоест, основното внимание трябва да бъде насочено към състоянието на душата, защото без правилна вътрешна основа външната деятелност може да изгуби не само целия си смисъл, но и да се обърне против човека. А тази основа е смирението. Без смирение, казват светите отци, няма добро. Без смирение няма истинска любов, а без любов няма истина, няма справедливост, няма добродетел, нищо няма. Истинската любов се ражда само от правилно вътрешно-смирено състояние на душата.

 

Вярващи в Богоявленския събор, 1941 г. , сп. Life

 

– Ако ми позволите, още няколко лични въпроса. Как се отнасяте към информационните технологии – компютър, мобилен телефон: използвате ли ги и колко често?

 

– Имам и мобилен телефон, и компютър. Преди пишех все на хартия, сега пиша само на компютър. Имам айфон, но го използвам само като обикновен телефон.

 

– А често ли ползвате Интернет?  

 

– Почти никога. Само ако ми пратят нещо. Отнема ми много време. Отвориш ли една страница в интернет, започват да се отварят все нови и нови и така се увличаш. Тогава е добре да си кажеш „Стоп!“, иначе ще се удавиш.

 

– Тоест, спазвате известна медийна аскеза?

 

– О, да, аз съм аскет. Безспорно. (смее се)

 

– Какво бихте посъветвали нашите читатели, които искрено се интересуват от духовния живот?

 

– Съветът ми е много личен. Тъй като днес е извънредно трудно да се намери опитен духовен наставник, то аз ги съветвам, подобно на свети Исаак Сирин и другите отци, да търсят познание, подкрепа и обяснение на много въпроси, свързани с духовния живот, в писанията на светите отци. Сега те се издават – и това е велика Божия милост. Но и светите отци трябва да се разбират правилно, а хората имат все по-малко време. Затова мога да препоръчам онова, което е най-близко и достъпно - и като език, и като сложност на възприятията - и в същото време съдържа всички най-важни положения, свързани с духовния живот. Това са писмата на игумения Арсения (Себрякова), на Валаамския старец схиигумен Йоан (Алексеев) и на игумен Никон (Воробьов).

 

Техните мисли, идеи и учения поразително схождат, практически едно към едно. Считам, че тези книги трябва да станат настолни за всеки съвременен християнин. И не само православен. Често ми пишат и неправославни, които са се захванали да ги четат и благодарят за това, че християнството им се е открило в съвсем друга светлина, различна от тази, с която е пронизано загниващото християнство на Запад, по което се увличат и у нас, и с което е заразена голяма част от нашия народ, дирещ само чудеса, изцеления, ясновидства и предсказания.

 

С Алексей Осипов разговаря Юрий Пущаев

30 март 2018 г.

 

Превод: „Гласове“

 

Източник: http://pravoslavie.ru/111852.html

 

 

 

 

 

Още от категорията

Шепот от Бергман

Шепот от Бергман

Светът отбелязва на 14 юли 100 години от рождението на един от най-вел...

13 коментар/a

Интересно на 13.08.2018 в 21:33
Къде са се крили всичките тия при комунизма. Сега са плъзнали като хлебарки. Или като всичко и това е по заповед отгоре. Преди са били диалектически материалисти, а сега православни.
Снайпер за скумрии на 14.08.2018 в 11:57
"В нашия комунизъм бяха съхранени много християнски идеи и принципи на моралния живот" - ето този коментар вече показва, че деденцето е червен вълк в овча кожа, част от пълчищата "свещенослужители" - агенти на КГБ, които бяха овладели и владеят Църквата в Русия!
Верващо внуче на 14.08.2018 в 11:59
Дядо, дядо, я ни разкажи как великия християнин-семинарист Йосиф Висарионович срина църквата "Христос Спасител"!
Атанасов на 14.08.2018 в 14:35
Кое от написаното не е истина? "Моралът тогава беше много по-висок и по-чист. Сега го разваля Интернет. Достъпността на цялата тази скверност парализира духовността в душата на човека." "Без аскетизъм е навъзможно да се очакват кой знае какви достижения. Но за какъв аскетизъм може да се говори днес? За съвременния човек, в условията на нашия век, е много трудно да води живот, напълно откъснат от постоянната житейска суета и огромните информационни потоци." "Нашата образованост и самообразованост се разпилява сред голям брой вещи. Именно това състояние се нарича разсеяност. Я опитайте да запалите лист хартия с разсеяна светлина. Но ако вземете лупа и фокусирате лъчите – веднага пламва. И второто, което трябва да признаем, макар да не е никак приятно: наблюдава се израждане на човешкия род, някаква деградация на човека. Дори в чисто психологически план – раждат се все повече болни и непълноценни хора. Техният процент нараства буквално пред очите ни. Като цяло, съвременния човек вече трудно може да бъде накаран да се бори със себе си. Той ще се бори с всичко друго – с политиците, свещенослужителите, обществените язви, но не и със собственото си самомнение и егоизъм." "На какво почива западният кофорт? На свободата на страстите. А според християнството страстите са източник на страдание. Съществува противоборство между тези два мирогледа: свобода на страстите или борба със страстите. Комфортът в крайна сметка е свобода на страстите под благовиден предлог." „Добрите дела трябва да се вършат скришно не само от хората, но и от нас самите...“ „Най-трудната битка е тази със самия себе си. И най-голяма е победата над самия себе си“.
Снойпер за скумрия на 14.08.2018 в 16:46
Атанасов, това че другарят богослов цитира някакви възвишени слова, които е зазубрил в хода на обучението си и в интеракциите си с разни религиозни авторитети, все още не го прави личността, която е в позиция да менторства като някаква последна инстанция. Тези носталгични нотки по "добрите стари времена" издават същността му на обигран стар кадър от репресивната система, която тероризираше и мачкаше хората, която съсипа хиляди съдби и животи. Какви християнски добродетели процъфтявали през комунизма, бе, аланкоолу?! Тогава имаше всичко друго, само не и християнско човеколюбие. Всички знаем с цената на каква сделка с дявола просъществува руската православна църква през годините на комунизма. Неслучайно имаше и нейна алтернатива, създадена и поддържана от емигриралите в разложено-прогнилия Запад руски духовници, които не искаха да играят по гайдата на Партията и на НКВД. А това за болните и изродени хора, които все повече се раждали окончателно показва, че това е един антихрист-злодей-мизантроп, който няма нищо общо с Христовата вяра. Точно така разсъждаваше и Хитлер някога.
Атанасов на 14.08.2018 в 18:51
Нерде Ямбол, нерде Стамбул, "Снойпер за скумрия"! Говорим за христиански ценности, сине лъжлив. Човек за човека е вълк (сега). Човек за човека е приятел, другар и брат (някога).
Снайпер за скумрии на 14.08.2018 в 18:59
Самият начин, по който се отнасяш към една неволна печатна грешка в прякора на някого вече говори достатъчно на кой "бог" се кланяш. Нямам какво повече да ти кажа. Остани със здраве!
една тетка на 15.08.2018 в 12:06
До "Интересно на 13.08.2018 в 21:33 Къде са се крили всичките тия при комунизма." ///////////////// Родился 31 марта 1938 года в городе Белёве Тульской области в семье служащих. В 1955 году, окончив школу, отказался поступать в какой-либо вуз и дома три года изучал начала богословия под руководством игумена Никона (Воробьёва). В 1958 году, получив от него письменную рекомендацию (по благословению архиепископа Смоленского и Дорогобужского Михаила), был принят в четвёртый (выпускной) класс Московской духовной семинарии (МДС), сдав экзамены за три предыдущих класса. Окончив МДС в 1959 году, продолжил своё обучение в Московской духовной академии (МДА), выпустившись в 1963 году со степенью кандидата богословия за сочинение «Перевод чинопоследований Утрени и Вечерни по служебнику Греческой Церкви 1951 года издания в сравнении с русским служебником синодального издания». В 1964 году прослушал курс аспирантуры МДА. В 1965 году был приглашён читать лекции по основному богословию в Академии, а затем в следующем году — тот же предмет и в семинарии. В последующие годы в аспирантуре читал лекции по истории русской религиозно-философской мысли, протестантизму, современным богословским проблемам; в академии, кроме основного богословия, — по западным исповеданиям. С 1965 года — преподаватель основного богословия в Московской духовной академии. С 1966 года — преподаватель и семинарии (бакалавриата) по основному богословию. Вёл спецкурс «Основы духовной жизни в православии».
!!! на 15.08.2018 в 12:13
Верващо внуче на 14.08.2018 в 11:59 Дядо, дядо, я ни разкажи как великия християнин-семинарист Йосиф Висарионович срина църквата "Христос Спасител"! Ще разкаже, ако го попиташ. Само в България някое внуче смята Сталин за великия християнин. Хубаво е да разбереш, че не е така. ТИ (ако си вярващ) КОГА ЗА ПОСЛЕДНЕ СИ ВЛИЗАЛ В ЦЪРКВАТА? И покаел ли си в собствените грехове? Защото ТАМ няма да те питат за чужди.
Dr. Mengele на 15.08.2018 в 13:10
"И второто, което трябва да признаем, макар да не е никак приятно: наблюдава се израждане на човешкия род, някаква деградация на човека. Дори в чисто психологически план – раждат се все повече болни и непълноценни хора" Jawohl, jawohl...
реднек реве, грамофон сфинкти на 20.08.2018 в 12:50
Пак се намерили неколцина трола тука да ни наставничат като седесарски месии... Човекът разкрил един съвсем друг свят, те обаче, като пророците на всезападащия исторически процес, пак (т)ръгнали да го обвиняват с дежурните обвинения - КГБ, ДС... Не само че не се чете, ами когато се чете, все едно дяволът чете Евангелието...
Обикновен трудещ се на 21.08.2018 в 11:36
На мен пък интервюто изобщо не ми беше интересно, защото не вярвам в тези неща.
Ивайло на 22.08.2018 в 23:32
Благодаря на сайта , за превода на интересното интервю с този истински вярващ богослов... Сравнявайки го с нашето "светило" Калин Янакиев ми става жално за човека с вързаната на опашка оредяваща коса.

Напиши коментар