Представяме ви откъси от романа "Репетиции"(1992г.) на Владимир Шаров. Книгата излезе тези дни от издателство "Факел експрес" в превод на Здравка Петрова. В основата на романа е грандиозният замисъл на изпадналия в немилост патриарх Никон да съгради – през ХVII век, близо до Москва – Нов Йерусалим и в новопостроения храм „Гроб Господен“ да повтори като мистериално действо събитията от Страстната седмица. За целта е привлечен френският комедиограф Сертан, а величествената възстановка трябва да доведе до Второто пришествие на Христос на руска земя. Замисълът се проваля, организаторите са изпратени на заточение в Сибир, самодейната трупа, състояща се от неграмотни селяни, се превръща в мистична секта, завладяна от идеята да се изиграе на всяка цена това небивало представление, с което ще дойде дългоочакваният свършек на света. И така – от края на Смутното време до началото на колективизацията и сталинските лагери...

 

 

Владимир Шаров (1952) е автор на сборници със стихове и есета и на девет романа, сред които „Старото момиче“, „Възкресението на Лазар“, „Бъдете като децата“.  Всяка негова нова книга е повод за възторзи и яростни дискусии.  Едни го наричат жив класик,  други – литературен провокатор, който работи на границата между историософията и религиозно-мистичното възприятие на действителността. Историк по образование, Шаров си позволява да интерпретира крайно своеобразно и смело руската история от XVI до ХХ век. Чете лекции в Харвардския, Оксфордския, Кьолнския, Римския, Вашингтонския и други престижни университети, лауреат е на множество литературни награди. За романа той казва: „Репетиции“ е един от най-важните ми романи. Доколкото зная, така мислят и читателите. Много сериозни неща, отнасящи се до историята на Русия, до нашето общо разбиране защо и как се гради животът, къде, вървейки по кой път може да се спаси човек, стана и за мен самия – сега, след този роман – по-ясно и разбираемо, отколкото беше, когато започнах работа по него.

 

 

Репетиции

 

Втората лекция на Кучмий беше частично посветена на някакво твърде странно литературознание, частично – на характера и физиологическите особености на писателите. Те, според Кучмий, били онази отделна и засега съвсем малка издънка на човешкия род, която се е размножавала по висшия, може би съвършен начин. Докато Кучмий смяташе, както вече казах, реалните хора за заготовки, полуфабрикати, за прост сбор от свойства и признаци, писателите вадели на бял свят истински и правилни в своята завършеност хора.

 

Единствено писателите се размножавали чрез партеногенеза („Обърнете внимание на сходството на думите и сходството на смисъла – каза Кучмий, – както партията и партийните геносе – другарите – са хора изпитани, проверени, строго определени и очертани”), другите били двуполови, но и първите, и вторите еднакво раждали висши същества, чийто живот траел цели поколения, понякога дори хилядолетия, и никога не преставал окончателно, в най-лошия случай замирал (той цитира Лермонтов: „Ала не в пръстта, при мъртъвците… Да заспя навеки ми се ще – но живот да дреме пак в гърдите, да туптят, да се вълнуват те.”; а после някакъв средновековен мистик, който казал, че ръкописите не горят, гори хартията, а буквите и написаното с тях отлита, връща се при Бог). На обикновените хора Кучмий признаваше една единствена роля – на първия тласък, та нали ние обичаме, казваше той, знаем, помним, подражаваме само на литературните персонажи, равняваме се по тях. Например по Татяна Ларина или по Павка Корчагин, и времето помним като тяхно време.

 

– Между другото – каза Кучмий, – голяма част от тези съждения за литературата принадлежи не на мен, аз съм само адепт, техният автор е един следовател на име Челноков. Трябва да отдам дължимото на Челноков: през всичките осемдесет години, които живях на този свят, не съм срещал по-дълбок и изтънчен ум и независимо от всички минуси съм благодарен на съдбата, че ни срещна с него. Когато ме арестуваха през четиресета година, двамата следователи, които отначало водеха моето дело, искаха да призная, че се боря за отделянето на Украйна от Русия и ръководя нелегална въоръжена група, създадена за организиране на взривове и диверсии (дадоха ми списък на нейните членове).

 

Аз смятах, че съм невинен, нищо не подписах, освен за един стар грях – че бях принадлежал към лагера на философите-идеалисти. Това, разбира се, не стигаше за голям процес. Пуснаха ме по така наречения „конвейер”. Цял месец почти непрекъснато ме разпитваха и ме биха, биха ме и ме разпитваха, отдавна вече бях готов да подпиша какво ли не за себе си, само и само този ад да свърши, но не можех да наклеветя хора, много от които никога не бях виждал, беше ме страх.

 

После всичко неочаквано свърши и аз получих кратка почивка. Чак след една седмица отново ме поведоха на разпит. Сега случаят бе предаден на друг следовател, тъкмо той беше Челноков. Той ми се извини за поведението на колегите си, увери ме, че те ще бъдат строго наказани, а после каза следното:

– Ние, чекистите, искаме и ще ви спасим, хората като вас. Това е наш дълг. Писателите са призвани да изиграят главна роля в нашата революция. В книгите, които те ще напишат, ще живеят само хора, които определено и твърдо знаят какво и как трябва да се прави за нейната победа, враговете на революцията ще останат като фон, а останалите, всички, които мислят само за собствената си кожа, които искат да изчакат, да изтърпят, да останат встрани – всички те трябва да бъдат изкоренени, споменът за тях също. Тези хора ще трябва да изчезнат завинаги, навеки, да изчезнат така, че за тях да не знаят нищо нито децата, нито внуците им – дори че изобщо ги е имало. От тях не бива да остане нищо, никаква следа, както са се изгубили и разтворили сред другите народи безписмените печенеги и половци.

 

Такава е присъдата и литературата ще изпълни тази присъда. Но ние, Владимир Иванович, ние, чекистите, спасяваме тези обречени хора. Всички, които минат през нашите ръце, ще се спасят. Ние ще възкресим и много от вече загиналите. Преди година аз успях да се сдобия с папки за нови дела. На тях пише: “Да се пази вечно”. Заподозрените изпитват смъртен страх от тях. Те са сигурни, че заради този надпис ние, като в ада, ще ги разстрелваме ден след ден, вовеки веков. Каква глупост! Така те са обречени, а този надпис ще ги запази, няма да ги остави да се изгубят.

 

Ето, при мен въвеждат заподозрян. Аз записвам номера на делото, името му, отварям папката и започвам разпита. Вече имам версия. Но ако виждам, че тя не подхожда на обвиняемия, с лекота се отказвам от нея. Разговарям с него всеки ден и от ден на ден все по-добре го разбирам, все по-лесно подбирам за него връзки, контакти, съучастници, най-сетне и това, което е извършил. Той не вярва на никого, нищо не разбира, от всичко го е страх. Опитва се да ми обясни, че не разбира нито от революция, нито от контрареволюция, че винаги е искал само да се спаси, да се скрие, да изчака, че нищо повече не е правил, че това не е престъпление.

 

Аз слушам гласа му, самото темпо на говора, гледам очите му, ръцете, той ми става ясен, близък, роден и вече без усилия намирам най-сложното – подробностите. Тук е важна всяка дреболия: и мястото, и обстановката, и времето навън, и часът. Различните хора се държат различно сутрин и вечер. Подробностите обединяват картината, правят я жива. Ако са истински, тя сама започва да ти говори. И ето че идва момент, когато обвиняемият разбира, че съм прав, че той е точно това, че аз, като баща, съм го породил и създал, и си признава. Настъпва главното, онова, заради което е била цялата работа.

 

Този обикновен човек започва бляскаво и талантливо да разказва за себе си. Вече няма страх. Той говори ли, говори, задавя се и не може да се спре. Аз пиша и едва успявам да го следвам. Той ми разказва смайващи неща, неща, които аз, дето съм го породил, не съм и подозирал. Всеки писател знае – най-добрите пасажи са не онези, които той е измислил и после записал, а онези, които е писал, когато за него всичко е било ново, където вече е бил създал героите си, те са били живи и са мислели, и са живеели от само себе си. Та и ние така. Разберете, нима ни е нужен съд? Съществуваме само вие и аз.

 

На това място Челноков спря, дълго, сякаш си припомняше кой съм, ме гледа, после се извърна и се отдалечи. Опря чело в стената, ръцете му висяха и си личеше колко е уморен. После, все така с гръб към мен, каза, че ще разпореди да ме преместят от килията, в която съжителствах с престъпници, в единочка, в нея смятал, че ще съм по-спокоен и ще се чувствам по-добре.

 

– Пет дена никой няма да ви закача – правете, каквото искате, ако щете, спете по цял ден, но ви моля внимателно да обмислите всичко, което ви казах: кой, ако не вие, философът, ще може да ме разбере.

 

Тези пет дена ми бяха достатъчни, видях, че е бил прав, и когато отново ме заведоха на разпит, казах на Челноков, че той и другарите му вършат свята работа, наистина спасяват хората и затова аз съм готов да им помогна без изключение във всичко, което те смятат за нужно. Само че имам едно задължително условие: това, което той ми каза, трябва да бъде записано в протокола преди моето признание, така че не само да не загинат хората, членуващи в моята организация, но и тези негови думи да останат като обяснение и оправдание на всички ни.

 

После Кучмий отново се върна към половия живот на литераторите и каза, че бил сигурен, че скоро навсякъде основа на демографската политика ще стане размножаването на културите на чистите линии, каквито са писателите. Защото те са не само органични и цялостни, но и необичайно плодовити. По най-скромни сметки някои руски класици са оставили след себе си над хиляда преки потомци и това, ако съдим по Дикенс и Балзак, далеч не е предел.

 

Първия час той приключи с думите, че всички писатели трябва да бъдат удостоявани със званието “майка-героиня” с пълния обем полагащи се на тази категория жени почести, запазени права и привилегии. Нотата беше мажорна, вече беше бил звънецът, ние станахме и тогава той с някак помъртвял глас каза, че писателите нямат майчински инстинкт: те са самодостатъчни и затова винаги убиват любимите си деца. Те са престъпници и убийци.

 

Вторият час беше посветен на социологията. Кучмий ни заяви, че отдавна е назряла необходимостта от пълно и най-грижливо обследване на литературните герои. Сравняването с данните от традиционните анкети ще позволи покрай останалото да се даде абсолютно точен отговор за съотношението между това, което се нарича изкуство, и това, което се нарича живот.

 

Трябва да бъдат анализирани не само броят, но и възрастта, социалният произход, семейното положение, броят на децата, образованието, професиите, жилищните и другите имуществени условия, които през различните векове са били различни, стотици и стотици параметри, както и типовете характери, доколко са били щастливи в детството, зрелостта и старостта и с какво е свързано това освен с възрастта; трябва да бъдат взети предвид срещащото се в романите хубаво или лошо време, храната, цветовете, миризмите, болестите, вкусовете, сезоните и часовете от денонощието, пейзажите, настроенията, особено ако става дума за Русия – пейзажите, дърветата, цветята – с една дума, цялата екология, и съответно преразгледани, ако е необходимо, нашите народни представи, например за продължителността на вечерта през ХIХ век: не два-три часа, както е прието да се смята, а три четвърти от денонощието.

 

----------------------

 

Сред купчината книжа, които бях купил от Кобилин при нашата първа среща, се бяха запазили седемнайсет листа с бележки, свързани с Кислицки. Всички те бяха направени от ръката на Петър, но това без съмнение беше не първоначалната версия, а вече завършеният текст, ако се съди по косвени данни, добре известен в Мшаники под заглавието „Словото на апостол Петър” – по различно време бях получил от Кобилин още пет негови копия.

 

„Словото” представлява кратко, често откъслечно изложение на Старо- и Новозаветни епизоди и притчи от Талмуда, при това текстът е построен така, че всеки от фрагментите е предшестван от извода от него, а самият той играе ролята на потвърждение и илюстрация на извода. В „Словото” са влезли следните глави от Библията: Историята на Ной, обещанието на Бог към Авраам, първото, и второто – за вечния живот на народа, който ще произлезе от Авраам, обещанието на Бог към Яков, други обещания на Бог към евреите, разрушаването на Содом и Гомор, Мойсей в Синайската пустиня, когато спасява от гнева на Господ и от гибел евреите, които си направили златен телец, Христос и тирянката и думите на Христос, че Той е изпратен само при загиващите овце на дома Израилев, тълкуванието на думите на Петър от деянията на апостолите, че обръщането на всички юдеи към Христос ще предшества второто идване на Спасителя и тържеството на праведните, еврейското предание, че светът се крепи на 36 ламедвавници-светци: заради тях Господ не го разрушава и ако те били дори с един по-малко, светът нямало да устои.

 

Изводът, който апостол Петър прави от тези глави, е следният: светът е страшен, той е зло, това зло идва от хората, те знаят какво вършат, но вече не могат да се спрат, невъзможно е да им се помогне, те са непоправими; Господ неведнъж е искал да ги изтреби, но винаги на правосъдието са пречили праведниците – те не са давали на Господ да накаже греха.

 

Понеже живеели с евреи и сред евреи, те защитавали и прикривали убийци, насилници, прелюбодейци, идолопоклонници, крадци; именно праведниците са отговорни за страданията, които съществуват на света. Ако го бил разрушил, предал на огън, земетресение, потоп, на хищните зверове и отровните гадини, Господ щял да спаси праведните пред Него, щял да ги вземе при Себе си за вечен живот, но те предпочели да останат сред народа и да не оставят света да загине. Този извод е равносметката на Петър и за собствения му праведен живот.

 

Още повече от праведниците са виновни евреите. Тяхната жажда за живот е с нищо несравнима. На няколко пъти те са съумели да хванат Господ на тясно и са изтръгнали от него обещание да ги направи многобройни, като звездите на небето, и да не ги погубва никога и за каквито и да било грехове. Господ е сключил с евреите Завета и почти през цялото време, откак хората живеят на земята, е гледал на света чрез евреите и с техните очи. Бил е зает с тях, евреите са отнели Бог от другите народи, народите са били изоставени от Бог, Той ги е забравил и те са вършили злини, защото са смятали, че на никого не са потрябвали.

 

Дори Самият Христос е дошъл на земята, за да спаси именно евреите. Сега евреите трябва сами са се откажат от своя Завет с Бог, трябва да освободят Бог от обещанията, които са Му изтръгнали с хитрост, а ако не направят това доброволно, трябва да бъдат накарани със сила. Едва когато отново получат равенство пред Господ, хората ще видят, че всички те са деца Божи и са еднакво обичани и скъпи Нему, всички еднакво са Му нужни и няма нито първи, нито последен, тогава вече ще може да се отделят праведните от грешните и на всеки да се въздаде според делата.

 

Както личи от хрониката на репетициите – най-пълния и богат на факти източник за живота на актьорите на Сертан в Сибир – апостол Петър сравнително бързо успял да убеди много от заточените, че е прав, и още от 6 октомври са датирани първите случаи на насилствено покръстване на евреите. Очевидно по-рано са били правени опити  евреите да бъдат придумани, а не заставени да се покръстят, но тези опити са останали безуспешни.

 

За следовниците на Петър преминаването към насилие е било лесно, защото в това, което той предложил, то е било заложено от самото начало и от самото начало – оправдано с вината на евреите. Някои от прозелитите – впоследствие към тях ще се присъедини и Петър – изобщо са смятали, че насилието е необходимо, то е наказание за грехове, евреите не бива мирно да преминат в християнството и веднага да станат като всички. И друго: ако Господ продължава да е зает с евреите и да мисли само за тях, колкото по-жестоки са гоненията, колкото повече са зверствата и гаврите, колкото повече са убитите евреи, толкова по-скоро Господ ще разбере, че хората вече не могат, отчаяли са се, станали са зверове, нечовеци, още съвсем малко – и не можеш ги спаси...

 

------------------------------------

 

Посред нощ Петър се събудил; виелицата била престанала и било съвсем тихо. Той лежал и мислел, че евреите сега спокойно спят, казали са на Бог, че може вече да не се безпокои за тях, и Той също е спокоен и също спи. Но съботата продължава, има още време и нищо не е свършило, трябва само да стане и да вземе ножа.

 

И все пак сам Петър сигурно никога не би се решил да започне да убива евреите, ако в неговия живот нямало едно предателство, което той не можел да им прости. Почти трийсет години той уважавал евреите, с които репетирал, защото и те като него чакали на земята да дойде Исус Христос и мечтаели за спасяването на човешкия род, дори се прекланял пред тях: нали били се нагърбили с най-тежката и страшна част на това спасение и заради другите, за да спасят другите, били готови да разпнат Христос, да станат христоубийци.

 

Ала преди две седмици, в деня, когато свършило апостолството на Петър и той отново станал Ивашка Скосирев, същият, какъвто бил преди да го изберат, и бил готов и искал да посегне на живота си, бил длъжен да свърши със себе си, защото Христос не дошъл при него, Петър, защото бил избран, но се оказал недостоен и заради него, Петър, не дошъл краят на страданията и злото на земята – видял, че брат му Максимко Скосирев ликува.

 

Неговият брат, който в същия ден като него бил получил своята роля и в същия като него ден я изгубил, с когото били прекарали цял живот под един покрив, заедно били яли и спали, заедно били репетирали, забравил за чуждата мъка и ликувал; той ликувал и се веселял, защото престанал да бъде Каяфа, човекът, който трябвало да прати Христос на смърт. И тогава Петър разбрал, че евреите не чакат Христос, защото се страхуват от Неговото пришествие и тяхната преданост на делото е лъжа и преструвка, защото каквото е мъка за всички, за тях е радост и може би Христос не идва тъкмо затова, защото знае: евреите не искат да Го разпнат.

 

Когато влязъл с ножа в стаята, където спели евреите, апостол Петър изведнъж разбрал, че никога в живота не му се било случвало да коли животно, дори и птица. Много пъти бил виждал как се прави това, но никога не бил участвал. Веднъж, още като малък, наблюдавал якутите, които за някакъв свой празник колели млади елени и животните, макар че били пълни със сили и живот, изобщо не се съпротивлявали. Тогава той останал поразен от умението на якутите и си помислил, че тяхната увереност, естественост и бързина идва от правотата им, елените я осъзнават и затова не се съпротивляват.

 

От съботните свещи в стаята била останала само една, а и тя догаряла, пламъкът й бил слаб и се мятал от вятъра. Светлината почти не стигала до далечните ъгли на стаята, но и така Петър виждал почти всички евреи. Най-близо до него лежал Каяфа, всъщност Петър стоял точно над него и именно него ударил най-напред. Стараел се да движи правилно ръката си с ножа, да удря по същото място, по което удряли якутите, когато колели елените, и сигурно успял, защото Каяфа не захъркал, не застенал, само се изопнал и останал така.

 

Дори кръв не бликнала от него веднага и Петър разбрал, че има в ръцете си правотата на якутите, че както те са прави пред своите елени, така и той е прав пред евреите. После отишъл и ударил Платошка Скосирев – един от фарисеите, които спорели с Христос в Капернаум, той умрял още по-тихо, дори очите му не се отворили и когато вадел ножа си от него, Петър си помислил, че Господ няма да му пречи повече, че Той му е дал евреите, примирил се е, че те ще умрат, и също е разбрал неговата правота. Тъкмо когато си помислил това, в една люлка – и тя сигурно стояла ниско в къта, където било съвсем тъмно и той не я виждал, заплакало дете. Майката, без да се събуди, я залюляла, но детето пищяло все по-силно, вече се задавяло от плач, затова тя трябвало да стане. В просъница все не можела да го намери, мятала се ту насам, ту натам, най-сетне с ругатни го взела на ръце и му подала гръдта си, то се успокоило и започнало да суче.

 

През цялото това време Петър стоял насред стаята и чакал тя да накърми детето, да го върне в люлката и също да заспи. Знаел, че тя няма да му пречи, но му било неприятно да убива пред очите й. Когато детето се нахранило и пуснало гърдата, тя заедно с него се извърнала към мястото, където бил Петър, и макар че свещта осветявала що-годе именно ъгъла, където стоял той, не го забелязала. Дълго гледала право към него и въпреки това не го видяла. Отначало той си помислил, че тя седи със затворени очи, но после видял, че те са отворени. Тя му обърнала гръб, върнала детето в люлката и чак тогава се разпищяла.

 

Евреите сякаш очаквали нейния писък. Като по уговорен сигнал те започнали да скачат от печката и от високите одъри край нея, да скачат от ракли, сандъци и миндери, някой от тях бутнал свещицата, тя угаснала и в тъмното те, когато се блъсвали един в друг, всеки път мислели, че това е техният убиец, и изкрещявали като нея. От кръвта на Каяфа и фарисея вече била изтекла цяла локва, суматохата била такава, че Петър се уплашил да не би да го съборят и стъпчат, излязъл в пруста, а оттам, като си взел полушубката – на двора. Виждал как евреите изскачат от прозорците, но не ги преследвал.

 

Скоро се разнесли викове и от другите къщи, край тях също все по-нагъсто се замятали в паника сенки и той разбрал, че и там неговите братя, онези, които заедно с него били избрани от Христос, убиват евреи и се зарадвал, че те не са го изоставили и че не е сам. След около два часа всичките единайсет апостоли дошли при него и той им казал, че началото на делото е поставено, то върви, както трябва да върви. Дай, Боже, утре ще приключат с евреите. Сега в тъмното е глупаво да ги гонят, трябва да си легнат, апостолите са заслужили почивка, той само ще прати тунеядци да пазят настилката през блатото, на сутринта всички евреи ще бъдат в ръцете им – няма къде да се дянат.

 

Владимир Шаров. Репетиции. Роман. Превод от руски – Здравка Петрова. Художник – Кирил Златков. Редактор – Георги Борисов. Изд. „Факел експрес“, С. 2108

 

 

 

 

 

 

Още от категорията

Драмата на Европа*

Драмата на Европа*

Драмата на Европа е духовна драма, драмата на Европа е драма на духа....

1 коментар/a

Весело куче на 12.06.2018 в 12:44
Любимият ми руски автор -- Владимир Шаров. Чел съм на руски романите му, от които най-много обичам "Будьте как дети", Бъдете като децата. Потресаващ писател. Върховно важен за всеки, който търси Бога. Особено за православните. Особено днес, когато ортодокси-фундаменталисти, лъжефанатици и просто злоупотребители с чистата вяра на хората, изкушават и измъчват именно най-чистите и наивни души. Владимир Шаров помага да бъде отхвърлена лъжата. А после всеки е свободен да намери своя, нашия Спасител.

Напиши коментар