Тук всички си влачат краката, седят, облегнати на хълбок, падат, разтваряйки ръце, тресат копия, мечове, гриви, въртят странно очи и правят разни стъпки от асортимента на детския театър, като допълват картината с мизансцени. Никой не би се удивил на всичко това, ако българските актьори бяха на кънки. Но не! Артистите пеят и скачат на батут по трима, дори правят във въздуха шпагат. И между другото шпагатът излиза много по-сполучлив, отколкото високите ноти

 

„Пръстенът на нибелунга“. Снимка: Виктор Викторов, Комерсант 

 

Докато Тодор Живков и Леонид Брежнев се целуваха уста в уста като кръвни братя, всеки продукт, „произведен в България“, беше шумно акламиран в бившия Съветски съюз - от консервите с лютеница до концертите на Емил Димитров, Лили Иванова, Васил Найденов, Ритонците, „Трамвай № 5“, които наистина пълнеха зали и стадиони.

 

Но и най-добрите ни музиканти се въздържаха от турнета в Москва и Санкт Петербург, където класиката е религия от векове. Сега обаче Софийската опера дръзна да покаже в Болшой театър „Пръстенът на нибелунга“ на Вагнер, „Янините девет братя“ на Любомир Пипков и балета „Корсар“ - след серия от преговори между политици и културтрегери през последните пет години. 

 

Факсимиле от статията във вестник „Комерсант“, която разгромява „Пръстенът” 

 

От възторжените репортажи на пътувалите със софийската опера журналисти не стана много ясно, че нашите артисти всъщност са били поканени да запълнят сцените, освободени през май от трупата на Болшой, която по това време гастролирала в Китай и Япония. Отзивите на руските критици за изявата на българите съвсем не са благосклонни. Юлия Бедерева от влиятелния вестник „Комерсант“ твърди, че трагичните герои в „Пръстенът на нибелунга“ са изглеждали комично и се чуди на сценографията, измайсторена от живеещия в Париж художник Николай Панайотов. 

 

Цялата постановка пък й приличала на шоу върху лед, 

 

„В началото над сцената надвисва загадъчна конструкция от три конуса. Какво означават те, публиката ще разбере по-късно, когато се спуснат надолу. И ще се окаже, че те символизират Валхала (дворец, в който според скандинавската митология живеят повалените в битки воини - бел. ред.). Конструкцията е многозначителна - конусите изобразяват ту гора, ту планини, ту пламъци. В края на краищата те служат за екран за видеопрожекция на смешен змей и жаба, в които се превръща гномът Алберих. Като под шапка невидимка. Е, и какво, ще каже зрителят, какво като е смешно?

 

Тук всички си влачат краката, седят, облегнати на хълбок, падат, разтваряйки ръце, тресат копия, мечове, гриви, въртят странно очи и правят разни стъпки от асортимента на детския театър, като допълват картината с мизансцени. Никой не би се удивил на всичко това, ако българските актьори бяха на кънки. Но не! Артистите пеят и скачат на батут по трима, дори правят във въздуха шпагат. И между другото шпагатът излиза много по-сполучлив, отколкото високите ноти. Има дори плуване във вода.

 

В този смисъл акробатичните номера на батут, съчетани с пеене, могат да бъдат окачествени като иновация. Над сцената във въздуха с тракане се появява пластмасовият летящ кораб - това е Логе. Може би оркестърът отчасти стана жертва на специфичната акустика на Болшой театър. Естествено, не в случаите, където губеше сили и звучеше нестройно. Мнозина от певците имаха някои сполучливи фрагменти, но като цяло те нямаха никакво отношение нито към Вагнеровия, нито към какъвто и да е друг вокал в определен стил“, громи критичката. 

 

Балетът „Корсар“ също е подразнил познавачи в руската столица - най-вече със съветския си почерк в постановката. Произведението с музика по поемата на Байрон се смята за касов хит, откакто се появява на сцената. В Русия творбата идва през 1858 - две години след като хореографът Жозеф Мазильо я поставя в Парижката опера. През 1863 Мариус Петипа усъвършенства „Корсар“ с 20-минутната сцена „Оживената градина“. През ХХ век към спектакъла добавят знаменитото па-дьо-дьо, превърнало се в задължителен елемент на балетните конкурси. Така еклектичният „Корсар“ се оказва красиво зрелище, необременено от строгите канони, типични за онова време. 

 

На този фон „Корсар“ на Софийската опера - проект на трима съветски американци, ухае на 80-те, твърдят в Москва. Като истинско дете на „застоя“ в СССР, категорични са експерти в мегаполиса. Ето какво пише Татяна Кузнецова. 

 

"Корсар". Снимка: Светослав Николов 

 

„Елдар Алиев - автор на либретото, постановчик хореограф и художник по осветлението, сценографът Семьон Пастух и авторът на костюмите Галина Соловьова заминаха за САЩ в началото на 1990. Оказа се, че са търсени емигранти - поработиха по целия свят, дори и в Русия.

 

Само че от българския „Корсар“ става ясно, че възгледите на този екип за балетната класика са формирани в годините, когато Елдар Алиев танцува в ленинградския Кировски театър, а семейната двойка Пастух-Соловьова си вади хляба в съседния Малий театър за опера и балет. Българският „Корсар“ е весел и нагласен - през 1980 балетният реализъм вече не бе модерен. Тогава се приемаше и леката шега над дремещата класика. Затова Семьон Пастух изобразява източен приморски базар с пъстри къщички. 

 

Харемът икономично е обозначен с развяващи се завеси, а пещерата на корсарите Пастух е направил като щампа - от тръби в сребрист цвят и други подобни метални изделия. Галина Соловьова се оказва по-консервативна от мъжа си - разноцветните пиратски дрехи, бродираните сутиени над златните пачки, пищните поли над шалварите можеха да се видят през 70-те в СССР. Алиев, който днес е художествен ръководител на Приморския филиал на Мариинския театър, е произвел тази грандиозна вивисекция, на която са способни само съветските хореографи, отнасящи светлината на руската класика в световните дълбини.” 

 

"Янините девет братя" 

 

От рецензиите става ясно, че в Болшой театър успех е имала единствено операта „Янините девет братя“. Творбата на Любомир Пипков е нещо наистина непознато за изкушения московски зрител, който е преситен от всякакви арт хрумвания. Костюмите и маските на кукери и бабугери, които изпълват постановката на Пламен Карталов, са тъкмо за столичните ценители в Русия.

 

"Янините девет братя"

 

Сега и академикът се надява, че Болшой ще върне визитата у нас. Само че в хитовете на най-прочутата в света руска класическа трупа участват десетки певци, музиканти и театър майстори - а това означава усилия за грандиозно финансиране. Така че няма място за постсоциалистически оптимизъм - България отдавна не е Запад за Русия. 

 

Пламен Карталов е носител на множество български отличия и несменяем директор на Софийска опера 

 

Източник: в-к "Галерия"

Заглавието е на "Гласове"

 

 

 

 

 

 

Още от категорията

10 кралски сватби

10 кралски сватби

Днес целият свят е поканен за свидетел на най-шумното и коментирано св...

27 коментар/a

бай Петко на 04.07.2018 в 23:10
Бре, голямо хвърляне на амбразурата, голяма защита за Пръстена на Нибелунгата в постановка на Юнгата и изпълнение на Маймунгата. Абе нещастници коментатори, само една част от квадрилогията да изслушате, но с габърче на стола, да не може да спите и прухтите, това ви е достатъчно.
бай Петко - до "бъргърина" на 04.07.2018 в 23:19
"един модерен, европейски ансамблов музикален театър" - само като се чуе за "модерен" и "европейски" подход в изкуството, психически здравите бягат и се озовават на безопасно разстояние. Под тези шапки в последните десетилетия се събра всичко най-гнусно и перверзно да се гаври с художественото наследство. Та пикаене на сцената ли не беше (Коси фан тути - Виена), та прасета разпрани от чиято кръв се пие, та порнография на сцената от статисти и дори изпълнители, одупени срещу публиката. "Нашия" Пръстен поне се показва абсурден и жалък, но не стига дълбините на гадното и отвратителното.
бай Петко до "била много пъти" на 04.07.2018 в 23:21
Била, била, а ни разбрала, че миризма на мухал от твоя апаратура носи ся.
То щото в Новосибирск на 05.07.2018 в 07:13
не поставиха Вагнер с голи актьори и симулиран секс, та православните отци се наложи да ги анатемосат. И всичкото това при този разцвет на духовност и традиции, обхванал цялата необятна територия
ПЕТЪР ГАЛЕВ на 08.07.2018 в 11:35
Отдавна е известно, че оценката на големите събития изисква дистанция във времето. Точно затова пиша този текст повече от месец, след като Националната ни опера представи цели шест спектакъла в Московския "Болшой театър". Не съм сигурен, че всички си дават сметка какво точно означава това. Ако изобщо са възможни класации на водещите оперни театри, "Болшой" винаги е в първата тройка, заедно с Миланската скала и "Метрополитън" в Ню Йорк. Но всеки от тези гиганти в изкуството е водещ в света за определен жанр и репертоар. И категорично в Болшой театър не може да гастролира всеки!Няма сила извън художествената стойност, която да отвори вратата на тази световна сцена за гостуваща трупа. А почти двадесет минутни аплодисменти на крака и викове „Браво“, каквито всички в историческата зала видяха и чуха след Вагнеровия цикъл, не са рутинна практика за оперния Еверест. И понеже сега мнозина са завладени от футболните емоции, ще си позволя спортно сравнение. Това, което постигна Софийската опера и балет в Русия, се равнява на Световна купа за националния ни отбор. Този път отборът е с музикални иструменти и театрални костюми. Случилото се в Москва през май 2018 г. съвсем не е случайно. Софийската опера и балет измина много дълъг път през последните десетина години. На първо място привлече отново родната публикав залите си – от бебетата до зрелите хора, които напълниха до краен предел салона. Оперните и балетните премиери се превърнаха в истински събития за София и за България. Последва постоянно увеличаващ се интерес от чуждестранна публика. Тази тенденция достигна кулминацията си по време на летните представления на Вагнеровия „Пръстенът на нибелунга“. В България дойдоха зрители от Австралия, САЩ, Япония и – разбира се – от всички европейски държави. Софийската опера си завоюва място с впечатляващи отзиви в ефира и на страниците на големите медии. А това никак не е лесно. Особено когато масовата представа за страната ни, дори сред журналистите, от десетилетия е свързана с – меко казано – недобри новини в политически и народопсихологически план... Е, това вече се променя и много голяма е заслугата именно на Националната ни опера. Нека си припомним, че в София дойдоха ръководителите на десетки оперни театри за форума „Опера Европа“. И този път не да ни учат на нещо, а да дискутират с равнопоставен партньор съвременните предизвикателства пред най-комплексното изкуство. Режисьорът Карталов пред историческата зала на Болшой театър, снимка Виктор Викторов Така че мащабното представяне на операта ни в Москва е логично следствие от възходящото развитие в един дълъг период, както и на усилията на режисьора и директор на институцията Пламен Карталов. Очевидно той говори на един език с тези, които са в центъра и определят тенденциите на съвременното сценично музикално изкуство. И друго, да поставиш най-трудния Вагнеров цикъл изцяло с български изпълнители, това е нещо уникално. Защото сме свидетели, че отдавна водещите опери работят с многонационални състави...
РРУСКАТА ПРЕСА ЗА НАШАТА ОПЕРА на 08.07.2018 в 11:38
Ирина Муравьова, в. „Российская газета“: „Да поставиш Вагнеровия „Пръстен“ е амбициозна задача за всяка оперна сцена: даже в столицата на Вагнер - Байройт, „Пръстенът“ не се показва всеки сезон, за последно там се постави през 2013 г., по случай 200 г. от рождението на Вагнер. Следващото представяне ще е през 2020 г., а в Русия Вагнеровата тетралогия засега е по силите, само на Мариинската сцена. Оперният театър в София е вървял към „нибелунгите“ по-дълго: това е първата в историята на България постановка на „Пръстена“… При такова първо приближаване е било трудно не само да се усвои колосалната партитура на „Пръстена“, но и да се намери собствен сценичен ключ към него. Тази задача може да се каже, че се е получила. Всичките четири спектакъла на тетралогията е поставил режисьорът и генерален директор на театъра Пламен Карталов. Художник- Николай Панайотов. Диригент- Ерих Вехтер. Българският „Пръстен“ не прилича на никой друг в света, където през последния половин век вагнеровата тетралогия се разглежда изключително в социално-критически план и политически аспекти, осмислят революционния радикализъм на Вагнер и апокалиптичните перспективи на човешката цивилизация, експериментират на полета на радикалната режисура. На този фон спектакъла на Пламен Карталов е естетствен на принципа: това е вълшебна приказка, фентъзи, разказваща за жителите на някаква измислена цивилизация, обитаващи сред стихии- въздух, небе, вода /Рейн/. ...“ "Пръстенът на Нибелунга" взриви от аплодисменти историческата зала на "Болшой театър" Александър Матусевич, в. „Култура“: …“Карталов и Панайотов съзнателно избягват досадната европейска практика от последните десетилетия, когато Вагнер е буквално детеатрализиран – вместо богове с ризници и шлемове зрителят буквално вижда съвременна битова или производствена картина. Това клише е доста изтъркано, но въпреки това се възпроизвежда на европейските сцени с предизвикващо алергия постоянство: кожени палта и офис мебели, персонални компютри и перални, автомобили и небостъргачи от стъкло и бетон. Българската постановка е фентъзи свят, свят на високото изкуство- сложно и забавно, свят на фантастични картини, неземни цивилизации, неизвестно къде съществуващи, неизвестно кога и неизвестно как. Явният космически антураж на сценографията е изключително адекватен на образния свят и идейните внушения на вагнеровата металегенда - митът, сагата, фантастичният епос, разказани от композитора, тук не се „приземяват“, не се битовизират, а напротив, мултиплицират се и се хипертрофират до нивото на висок синтез между това, което се чува и това, което се вижда…“ Великани се оказаха не само персонажите, но и самите изпълнители... Клаус Биланд, „Der Neue Merker“: …“Оперната публика в Москва беше възхитена от многократно обсъжданата тук продукция на „Пръстена“ на Пламен Карталов, както и от отличното представяне на оркестъра на Софийската опера и балет под опитното ръководство на Ерих Вехтер. Би могло с право да се отбележи с какво удоволствие оркестърът може да свири в оркестрината с най-малко 90 музиканти, което съответства приблизително на оркестрината на Държавната опера във Виена. С тази презентация на сцената на една от най-важните опери в света, Софийският „Пръстен“ на Пламен Карталов достигна огромна кулминация в историята на своите представления. От десетилетия тук не се е изпълнявал повече никакъв „Пръстен“. С това Софийската опера и балет направи в Русия значителен принос…“ Игор
ЗА УСПЕХА НА БЪЛГАРИЯ В МОСКВА на 08.07.2018 в 11:40
Корябин: Режисьорът-постановчик, Пламен Карталов е съумял да доведе до победен край идеята за собствен „Пръстен“ и то в изпълнение само на български музиканти и певци. ...Тази изумителна, може да се каже даже разкошна за днешно време постановка в стил фентъзи, е очарователно проста, пределно ясна и драматургично значима алтернатива на режисьорската опера в нейния днешен по правило вулгарно масов облик.“ „...Усилията на българските музиканти и певци са поставили гигантския влак на Вагнер на прави, професионално изковани стилистически релси. Извършена е колосална работа, а резултатът от нея е наистина впечатляващ!. Изграждайки своята „вселена на глобалните размисли”, какъвто по думите на режисьора е и театърът на Рихард Вагнер, Пламен Карталов не прибягва до предвзетите засукани постановъчни клишета от естетиката на постмодернизма, и не се стреми към „модерното” осъвременяване на романтичния мит. Главното кредо на режисьора е осмислянето на „Пръстена” в естетиката на философската приказка: „Ние го пренасяме в света на фантазията – непосредствен и малко детски. Това е Вагнер за всички и за всеки. И макар, че тетралогията на Вагнер се основава на мит, тя има и своето социално-политическо ниво от проблематика: разказва апокалиптичната история за това, как враждата между различните групи и класи води до крах на човешкото общество.” Валерия Федотова за българския „Корсар“: „Софийската постановка е още един етап от осмислянето на този материал, станал възможен предвид високата професионална подготовка на българските артисти. И действително може да се отбележи запомнящото се представяне на солистите на балета Марта Петкова и Никола Хаджитанев. Техните партии показаха не само прекрасно изпълнение на най-сложни балетни ПА, но и разкриха, че са им подвластни изяществото на особено изтънчения стил на балетната класика, пластичната напевност на движенията в предаването на романтическата лирика на „Корсар“. Тези думи в пълна сила могат да се отнесат и към Боряна Петрова и Джон Абенанти. Щедро надарената с актьорски краски комична фигура на Сеид Паши с гротескна жар изигра Трифон Митев. Очарователно и живо бяха изпълнени Па-дьо-троа на одалиските (Памела Пандова, Вяра Иванчева, София Цуцакова). След балетната постановка "Корсар" А в свое интервю генералният директор на Болшой театър Владимир Урин, режисьор с огромен световен авторитет, директно заявява: "Нямам спомен до момента да е имало такъв грандиозен проект в руските оперни театри, като този, поставен от академик Пламен Карталов. „Отзивите за балета са най-добри за този спектакъл, дори бих казал-прекрасни. Наистина прекрасни“, казва Урин. А по отношение на „Пръстенът на Нибелунга“ той говори и за допълнителното предизвикателство, не просто музикално и сценично, но и чисто психологическо, защото дълги години Вагнер е бил табу за Русия. Крайният резултат вече ни е известен и документиран на дигитален запис: продължителни аплодисменти и овации. Всеки, който иска, може да ги види, за да се гордее, че България изправя на крака една твърде претенциозна публика. При това, нека да бъдем честни – в момента доста хора в Русия са недоволни (не коментирам имат ли основание или не) от междудържавните ни отношения на политическо ниво. Но всеки интелигентен човек разделя и трябва да разделя политика и конюнктура от изкуство. Е, руснаците показаха, че това го могат. Но – бъдете сигурни – ако имаше обективна причина, нямаше да ни спестят горчиви думи. Точно на този фон постигнатото от Софийската опера и балет е още по-значимо. Вече имаме световен посланик, който говори перфектно на езика на световната култура и не само познава „етикета“, а общува с големите като равен с равен.
с-в (пенсионер) на 08.07.2018 в 15:44
Членуването в заглавието "РускаТА критика..." ни води към цялата руска критика; от цитираните мнения в днешните коментари (8 юли, на стр. 2) става ясно, че НЕ Е така. Редно е заглавието да бъде "Руска критика..." или още по-конкретно: "Руска критиЧка...", визиращо персоналното мнение на самата Юлия Бедерева. Мнението ми е валидно и относно изречението: "Отзивите на руските критици за изявата на българите съвсем не са благосклонни"; цитираните Ирина Муравьова, Александър Матусевич, Корябин доказват обратното.
Маестро на 10.07.2018 в 09:14
Както всяка фобия, и русофобията е психическо заболяване. Това личи във всеки един русофобски коментар. А когато се каже "европейско" и "модернистично", това са сигурни симптоми за провал във всяка една област, включително и най-вече в областта на изкуството. Европа е била наистина велика до края на ХІХ век. Неслучайно в началото на ХХ се появява заглавието "Залезът на Европа" - и с това е казано всичко. Днес присъстваме на окончателната й, физическа гибел - и масовите изнасилвания на европейски жени в ЕВРОПЕЙСКИТЕ градове, които медиите нескопосано крият, са само един от ппризнаците. Някой да е гледал наскоро добър европейски филм?
Бай Иван на 11.07.2018 в 12:56
Не мога да си позволя да коментирам нещо, което не съм гледал, но със сигурност мога да кажа, че след определението "модерно европейско" ВИНАГИ съм виждал някакво извращение с изкуството! Обикновено най-некадърните за да блеснат с нещо правят някаква идиотщина (защото на друго не са способни, а и в Европата всичко е позволено) и с това привличат вниманието на публиката, като най-снобската част от нея за да не я заподозрат в незнание и неразбиране в хор започва да се възхищава. Същото явление е много характерно и във фолк средите където някоя фолк певачка за да я забележат вземе та се поразголи и покаже интимните си части на жадната за зрелища публика или направи публичен скандал! В България сме особенно благосклони и цъкаме от възхищение, когато идиотщината е сътворена от някой невъзвращенец или живял дълго на Запад. В такива случаи местните подлоги изпадат в делириум!
Бай Иване, едно, че сравнението ти профанизира темата и подсказва, на 14.07.2018 в 17:59
че мястото ти не е тук, вероятно си се подвел по думичката Русия, тада се изцепиш русофилски против българите, без значение от повода, ами и друго, дори да не си гледал представлението в Москва, като всички тук, публикуваната статия е просто отчетливо политически антибългарска. А при положение, че сценичният авангард има своето място в руската културна история още преди болшевиките, а и при цитираните от другите коментирали руски статии със съвсем различна оценка, защо изобщо трябваше да прочетем точно това тук???
ТРИУМФ НА СОФИЙСКАТА ОПЕРА В МОСКВА на 14.07.2018 в 21:51
Ирина Муравьова, в. „Российская газета“: „Да поставиш Вагнеровия „Пръстен“ е амбициозна задача за всяка оперна сцена: даже в столицата на Вагнер - Байройт, „Пръстенът“ не се показва всеки сезон, за последно там се постави през 2013 г., по случай 200 г. от рождението на Вагнер. Следващото представяне ще е през 2020 г., а в Русия Вагнеровата тетралогия засега е по силите, само на Мариинската сцена. Оперният театър в София е вървял към „нибелунгите“ по-дълго: това е първата в историята на България постановка на „Пръстена“… При такова първо приближаване е било трудно не само да се усвои колосалната партитура на „Пръстена“, но и да се намери собствен сценичен ключ към него. Тази задача може да се каже, че се е получила. Всичките четири спектакъла на тетралогията е поставил режисьорът и генерален директор на театъра Пламен Карталов. Художник- Николай Панайотов. Диригент- Ерих Вехтер. Българският „Пръстен“ не прилича на никой друг в света, където през последния половин век вагнеровата тетралогия се разглежда изключително в социално-критически план и политически аспекти, осмислят революционния радикализъм на Вагнер и апокалиптичните перспективи на човешката цивилизация, експериментират на полета на радикалната режисура. На този фон спектакъла на Пламен Карталов е естетствен на принципа: това е вълшебна приказка, фентъзи, разказваща за жителите на някаква измислена цивилизация, обитаващи сред стихии- въздух, небе, вода /Рейн/. ...“ "Пръстенът на Нибелунга" взриви от аплодисменти историческата зала на "Болшой театър" Александър Матусевич, в. „Култура“: …“Карталов и Панайотов съзнателно избягват досадната европейска практика от последните десетилетия, когато Вагнер е буквално детеатрализиран – вместо богове с ризници и шлемове зрителят буквално вижда съвременна битова или производствена картина. Това клише е доста изтъркано, но въпреки това се възпроизвежда на европейските сцени с предизвикващо алергия постоянство: кожени палта и офис мебели, персонални компютри и перални, автомобили и небостъргачи от стъкло и бетон. Българската постановка е фентъзи свят, свят на високото изкуство- сложно и забавно, свят на фантастични картини, неземни цивилизации, неизвестно къде съществуващи, неизвестно кога и неизвестно как. Явният космически антураж на сценографията е изключително адекватен на образния свят и идейните внушения на вагнеровата металегенда - митът, сагата, фантастичният епос, разказани от композитора, тук не се „приземяват“, не се битовизират, а напротив, мултиплицират се и се хипертрофират до нивото на висок синтез между това, което се чува и това, което се вижда…“ Великани се оказаха не само персонажите, но и самите изпълнители... Клаус Биланд, „Der Neue Merker“: …“Оперната публика в Москва беше възхитена от многократно обсъжданата тук продукция на „Пръстена“ на Пламен Карталов, както и от отличното представяне на оркестъра на Софийската опера и балет под опитното ръководство на Ерих Вехтер. Би могло с право да се отбележи с какво удоволствие оркестърът може да свири в оркестрината с най-малко 90 музиканти, което съответства приблизително на оркестрината на Държавната опера във Виена. С тази презентация на сцената на една от най-важните опери в света, Софийският „Пръстен“ на Пламен Карталов достигна огромна кулминация в историята на своите представления. От десетилетия тук не се е изпълнявал повече никакъв „Пръстен“. С това Софийската опера и балет направи в Русия значителен принос…“ Игор

Напиши коментар