В дните, когато наближава Пасха, мисълта почти неволно се съсредоточава върху темата, която толкова упорито премълчава антирелигиозната пропаганда, но която не може по един или друг начин да не стои в центъра на човешкото съзнание – темата за смъртта. За християните Пасха e празник на победата над смъртта. „Със смърт смъртта потъпка“[1]. В епохата на външно тържество на християнството, в епохата, когато Пасха е била сякаш самоочевидно средоточие на годината, а предизвикваните от нея радост и ликуване – главна радост на хората, този празник и неговият смисъл е можело и да не бъдат обяснявани. За съвременния човек обаче, който или не знае, или знае повърхностно какво точно се случва в пасхалната нощ и не изживява онази необичайна, радостна тръпка в сърцето, когато от дълбините на мрака се раздава първото „Христос воскресе“, Пасха вече е престанала да бъде това, което е била в продължение на векове, а именно – доказателство, свидетелство, символ на действителното преодоляване на мрака, тъгата и безнадеждността на смъртта.

 

 

 

Антирелигиозната пропаганда много обича да твърди, че един от източниците на религията е тъкмо страхът от смъртта – че именно страхувайки се от смъртта, хората са изобретили идеята за безсмъртието на душата, за задгробния свят, за вечността и т.н. Докато всъщност такова нещо, разбира се, нямало и с физическата смърт човекът бил изчезвал съвсем, абсолютно, превръщал се бил в нищо.

 

Мен винаги ме е удивявало ожесточението и необяснимото вдъхновение, с които антирелигиозната пропаганда се бори за това, ако можем така да се изразим, нищо. И излиза така, че е нещо много хубаво, просто прекрасно човекът да се разтваря в нищото и че напротив – вярата във вечността и безсмъртието са по някаква причина вредни и с тях трябва да се борим с всички сили.

 

Та нали, струва  ми се, дори наистина да можеше да се докаже, че смъртта е абсолютен край, че след нея няма и не може да има нищо, от това в крайна сметка бихме имали малко поводи за радост. Ето, живял е човек, учил е, страдал е, вдъхновявал се е, обичал е – и всичко това е свършило, все едно че въобще не го е имало. И затова, струва ми се, тази вечна, неизтребима мечта на човека за безсмъртие, тази потребност от безсмъртие е добра, висока, заслужаваща уважение. Обаче не! Явно няма нищо, което антирелигиозната пропаганда да не ненавижда така, както идеята за безсмъртието, както вярата на човека във вечността.

 

Нека обаче се замислим върху тази тема по същество. Преди всичко религията няма защо да се срамува от упрека, че я занимава смъртта, нито дори от обвинението, че се е родила от страха от смъртта. За човека смъртта е достатъчно важно явление, за да може да бъде пренебрегвана, за да можем да се преструваме, както антирелигиозната пропаганда прави това, че тук – както казват – нямало за какво да се мисли, а много по-важни били въпросите за петилетката и ширпотребата.

 

Страхът от смъртта е присъщ на човека, част е от неговата човешка природа, тъй като човекът инстинктивно усеща някакво страшно, може да се каже дори потресаващо несъответствие между опита на своето „аз“ и съзнанието, че трябва да умре, да свърши. Нима колкото и да ми твърдят, че смъртта е най-естественото  явление и самоочевиден закон на природата, моето „аз“ не чувства, че за него, за това „аз”, тя не само не е естествена, но е и противоестествена, и именно това несъответствие поражда страх. Страшно е всичко онова, което е странно и неестествено. Така че колкото и да ни говорят за натуралността на смъртта, свързаният с нея страх по-добре от всичко показва, че тук не всичко е така просто, нито така ясно.

 

Няма нищо по-естествено от това човекът да иска естественото. Ето че смъртта обаче, ето че изчезването и разтварянето в нищото – тази „черна баня с паяци“, както е казал Достоевски[2], този глух тътен на небитието – тях никой не ги иска. Смъртта остава, винаги и навсякъде, някаква тайна, в която човекът – точно защото е човек, а не машина, нито робот, нито мравка – не може да не се вглежда и върху която не може да не се замисля. И всички опити тази тема просто да бъде снета, като бъде заменена от икономически или политически разсъждения, не само са неудачни, но и свидетелстват за блудкавост и за ограниченост.

 

И когато пропагандата ни призовава да преодоляваме страха от смъртта с помощта на загрижеността си за бъдещите поколения и за тяхното щастие, тя като че ли не разбира, че този призив е удивително глупав. Защото, в случай че за източник на трагизма в човека смятаме именно съзнанието за неговата смъртност, то този трагизъм ще остане и в бъдещето, каквото и да бъде външното материално щастие на прословутите бъдещи поколения.

 

В случай че човекът е обречен на нищо, че краят на всеки човек (защото всъщност няма никакво човечество, а само конкретни хора) е нищото, то позволете ми да попитам: защо този ужасяващ абсурд ще става по-малко абсурден от това, че в бъдеще ще има – да допуснем – повече справедливост и по-добро отопление в домовете? А нали всички философии и всички идеологии, основани върху отричането на безсмъртието и вечността, не обещават всъщност нищо друго.

 

Тогава обаче наистина са много по-последователни и по-честни проповедниците на така наречения „екзистенциализъм“, които просто тръгват от твърдението, че човешкият живот е абсурден и безсмислен. Тогава, разбира се, в думите на Лев Толстой – „и след глупавия живот настава глупавата смърт“ – има повече истина, отколкото в безграничната суета на евтините идеологии на бъдещото щастие.

 

Всичко казано ни води до простото твърдение, че за човека смъртта е пределно важен предмет за размишление  и за осмисляне. В определен дълбок смисъл целият живот на човека е разрешаване на въпроса как животът се отнася към смъртта, какъв е смисълът на този тайнствен край. И дълбочината на религията е в това, че не заобикаля темата. Антирелигиозната пропаганда обаче скрива от хората истинското религиозно учение за смъртта и особено християнското учение за смъртта. Него тя отъждествява с първобитния и примитивния „анимизъм“ и – най-вече – скрива това, че автентичното християнско вдъхновение не се състои в примирението със смъртта, а в борбата с нея и в победата над нея.

 

Превод от руски Борис Маринов

 

Протойерей Александър Шмеман (1921-1983) е един от знаковите православни богослови на ХХ век. Човек с уникална съдба, той остава дълбоко свързан с руската култура, без никога да е стъпвал на руска земя, като същевременно възприема Франция като своя „родина”, но е гражданин на САЩ. Прочут майстор на живото слово, известен отвъд Желязната завеса с легендарните си беседи по радио „Свобода”, отец Александър е „ангажиран наблюдател” на своето време, потопен в истината и благодатта. Част от беседите на Шмеман бяха издадени през 2012 г. от фондация „Комунитас”. В края на 2011 г. излязоха и неговите Дневници. Текстът Християнското учение за смъртта е от книгата Неделни беседи и статии, 2012 г., фондация „Комунитас”.

Бележки

[1] Из Тропар, гл. 5, за Възкресение Христово (бел. прев.).

[2] Мотив от романа на Ф. М. Достоевски Престъпление и наказание (Част четвърта): „И изведнъж вместо всичко това ще има там, представете  си, едно стайче, нещо като опушена селска баня с паяци по ъглите, и това ще е цялата ви вечност“ (бел. прев.).

 

 

Смърт и живот 

Сисанийски и Сиатистки митрополит Павел

 

Рано или късно всеки човек стига до един основен екзистенциален въпрос – за неизбежността на смъртта. Няма нищо по-сигурно в живота от нашата смърт, както и не държим нищо по-здраво в ръцете си от реалността за нашия край. За нищо друго не сме толкова сигурни, колкото за това, че ще умрем, и за нищо друго не сме толкова несигурни, колкото за времето, когато ще стане това.

 

По-големият въпрос обаче e какъв смисъл може да има един живот, който завършва със смъртта? Можем ли да се залъжем с мисълта – аз ще живея повече години от другите? Но дори и да живеем дълго, какъв смисъл има това? Оттук, разбира се, възникват и други въпроси. Как е възможно, когато обичам изключително силно живота, много пъти сам да бързам към смъртта и да избирам пътища, които водят до нея? Особено когато човек помисли колко млади хора днес губят живота си вследствие на употребата на наркотици, той се чуди дали в крайна сметка обичаме живота или самоволно се устремяваме към смъртта.

 

Христос идва да ни спаси, но от какво? Какво е това, което чувстваме като най-голяма заплаха за нас; което стои до нас и саркастично се надсмива над всички наши житейски стремежи? Смъртта е тази, която стои наблизо и се подсмихва, когато кроим планове за живота. И тук се поражда всевечният въпрос: дали е възможно тварното да влезе в общение с Нетварния? Ако отговорът е положителен, това означава превъзмогване на смъртта и тлението.

 

И така, какво се случва в Личността на Христос? Това е именно общението между тварното и Нетварния, Бог приема човешката природа и засажда Своето безсмъртие в нашата смъртност. Това означава, че Бог е станал Човек. Разбира се, Христос уважава напълно свободата ни, защото смъртта е наш избор и не Бог, а човекът я e създал. Бог призовал човека към живот, Той го създал, за да живее и го поставил в общението на живота, което стои извън всяка смърт. Важно е да помним, че не Бог е създал смъртта.

 

Какво е смъртта? Отхвърляне на живота. Когато Бог казал на първия човек, че в деня, в който вкуси от плода на дървото, ще умре, това не е било заплаха, а показване на границите на живота. Творецът просто му казал, че не съществува живот извън Него… Човекът бил създаден свободен, той свободно е трябвало да реши дали ще последва живота в автономия или живота в общение с Бога. И той избрал пътя на автономията. Защо Бог създал човека? За да живее и да се обожи. А дяволът му обещал да стане бог, т.е. той не му обещал друг завършек, а друг път – пътя на автономията, и човекът последвал този път, чийто резултат било падението.

 

Биологичната смърт, както ни казва Божието слово, била дадена не като наказание, а като благословение. Светите отци казват, че Бог допуснал смъртта, за да не стане злото вечно. Кое е злото, което би останало вечно? Абсурдното съчетание между смъртното и безсмъртното. Как изглежда това на практика? Помислете за един болен човек, който страда, изпитва болка, да се топи, но да не умира – ще има ли по-голям ад за него, както и за неговите близки… Помислите и за един здрав човек, който остарява (това означава тлението), но не може да умре. Би настъпил момент, в който той няма да може да понесе бремето на своето съществуване. Защото тлението не може да съществува заедно с нетлението.

 

Бог слиза до смъртта. Защо? Смъртта е коренът на нашия абсурд и ако тя е краят на живота, тогава знаете ли какво е този живот? Писта, по която безумството и безсмислието се състезават всеки ден. Христос снизхожда именно в това безумие, но не само като Бог, а и като Човек. Той влиза в пространството на нашето тление и реално се сблъска със смъртта. До идването на Христос всеки път, когато човекът и смъртта влизали в сблъсък, смъртта винаги е побеждавала.

 

Колкото и човек да е силен, смъртта е по-силна от него. Всичко това обаче било до времето на Христос. От тропарите на Велика събота можем да усетим разтърсващата сила на това събитие – слизането на Христос в пространството на тъмата и смъртната сянка…

 

Човекът иска да живее, той търси живота и затова, тласкан от една вътрешна неудържима сила, отива да чуе поздрава „Христос воскресе!”. Той знае, че това, което ще чуе след малко – този поздрав, го засяга пряко, лично, дълбоко, из основи, а не повърхностно. Думите „Христос воскресе!“ означават и „Човекът воскресе!“. Човекът вече има възможността да победи смъртта, оттогава съществува земята на живите или Църквата, която е наречена именно „Земя на живите“, където смъртта няма власт. Ние искаме да живеем и затова се засаждаме в тази Земя, в това Тяло. Нашето засаждане е Кръщението. Кръщавам се означава засаждам се в Христовото Тяло, за да приема Живота, който побеждава смъртта.

 

Христос не ни донесе някаква идеология или религия. Макар и тук да трябва да кажем, че всички религии са значими, защото показват, че човекът никога не е могъл да живее без Бога. Боговъплъщението ясно ни разкрива, че за човека Божието присъствие е толкова същностно, колкото опорната конструкция е важна за цялата сграда – ако тя се наруши или само един елемент от нея се премахне, ще се срути цялата постройка. Затова връзката на човека с Бога никога не е просто религиозен, а антропологичен и онтологичен проблем, който е в пряка връзка с въпроса за спасението на човека. Знаете ли какво означава на гръцки глаголът „спасявам се“? Ставам цялостен. Ставайки причастен на нашата човешка природа, Христос отново я прави онтологично цялостна.

 

Често самите ние избираме смъртта като начин на живот. Христос казва: „И не бойте се от ония, които убиват тялото, а душата не могат да убият; а бойте се повече от Оногова, Който може и душата и тялото да погуби в геената“ (Мат. 10:28). В много случаи обаче ние сами правим всичко възможно да погубим душата си. Душа, която е избрала смъртта вместо живота, е решила да живее автономно от Бога. Защото душата на човека е създадена от Бога, търси Го и загива без Него.

 

Всъщност най-голямото доказателство, че Бог съществува, е обстоятелството, че религиозната вяра е на същата възраст с историята на човешкия род. Наличието на много религии още от зората на човечеството означава едно – човекът никога не е могъл да живее без Бога. И тези, които твърдят, че някакъв страх от неизвестното ни кара да бъдем вярващи, са подвластни на онова, което древните елини наричали „ὕβρις” (“хюбрис“) – надменност, в която си убеден, че преди теб са съществували само идиоти, а ти си най-умният. Това е арогантното зачеркване на духовния опит на милиони хора от началото на света до днес; отхвърляне на ясното свидетелство на всички религии, които разкриват жаждата на човека за среща с Бога.

 

Разбира се, Христос идва в света, за да основе не някаква друга религия, а Църквата. Той го казва по характерен начин, когато попитал апостолите за Кого Го мислят човеците: „…ти си Петър, и на тоя камък ще съградя Църквата Си, и портите адови няма да й надделеят!” (Мат. 16:18), т.е. върху този камък, върху истината, че съм Син на Живия Бог ще съградя Църквата, а не някаква религия, и портите адови няма да й надделеят.

 

След Христовото Възкресение изборът дали ще живеем или ще умрем е наш… Думите на Сартр „Адът – това са другите” изразяват идентичността на нашата цивилизация, и днес ние се превръщаме в ад за другия. Преди Сартр обаче живял един друг човек, който, когато виждал някого на пътя, го поздравявал с думите „Христос воскресе, радост моя!“. Това бил св. Серафим Саровски. Какво превръща ада в радост? Това са думите, които св. Серафим казвал преди да изрече „радост моя“, а именно „Христос воскресе“! Това е истинската победа над смъртта.

 

Сега ще ми кажете: „Но нима всеки ден не умират хора?“. Да, но трябва да помним, че това е биологичната смърт, която е била дадена, както казахме, като дар от Бога, за да не стане злото вечно. Ако обаче до Христовото идване реката на времето течала към смъртта, след Възкресението на Христос тя обръща своя ход и сега се влива в царството Божие. В една от коленопреклонните молитви на Петдесетница, посветена на починалите, се говори за това, че за Божиите раби не съществува смърт. Когато напускат своето тяло, те се отправят към Бога и това е упокоение и радост. Преселение.

 

Как ние да преживяваме смъртта на близките ни? Като временно отсъствие. Да вземем един конкретен пример – някой млад човек работи години наред в Америка и един ден му се обаждат от Гърция, за да му кажат: „Ела си, майка ти почина.“. Не можеш да разбереш какво означава „Тя почина!, защото ти толкова години живееш с нейното отсъствие. И сега, когато са ти казали, че е починала, дори не можеш да се наскърбиш, да заплачеш, защото реално не можеш да го осмислиш, сякаш не разбираш какво ти казват. Тя почина. Но ти какво си чувствал толкова години? Едно отсъствие. Не е достатъчно да чуеш гласа й по телефона, именно защото тайната на силната връзка с ближния е стаена в любовта. Затова смъртта е просто едно отсъствие…

 

Кои са светците? Хора, победили смъртта. Ние знаем за чудесата, които са извършили, покланяме се пред светите им мощи, които благоухаят и са нетленни. В Нео Прокопио (на остров Евбея) например сме благословени да съхраняваме мощите на св. Йоан Руски и всяка година на неговия празник стотици хора тръгват от град Халкида към Нео Прокопио, извървявайки 37 километра пеша. Тръгват сутринта, още преди изгрев слънце, и стигат вечерта, често носейки децата си на гръб. Защо? Нима отиват при някой вече несъществуващ човек? Не, отиват при някого, за когото са уверени, че по някакъв начин е жив и че може да се намеси в техния живот.

 

Само един пример: една жена от Кипър, която дълги години е била прегърбена и трудно се е придвижвала с помощта на бастун, щом се помолила пред мощите на светеца и си сложила неговия пояс и шапчица, в онзи момент преживяла нещо необикновено. Самата тя разказва за този момент: „Цялата започнах да треперя, обля ме студена пот, сякаш някой ме хвана, удари ме с дъска в гърба и ме изправи!“ Когато стана това, настъпи голямо вълнение сред хората, особено развълнувани бяха онези, които я познаваха и бяха дошли с нея. И днес, ако отидете при раклата с мощите на светеца, там ще видите окачено нейното бастунче, което тя остави за спомен от чудото и в знак на благодарност. Всичко това говори за един живот, който не свършва на земята, а продължава във вечността.

 

В евангелския текст, който и Църквата ни припомня в молитвите за покойниците, е казано: „..който вярва в Мене, и да умре, ще оживее“ (Йоан 11:25). Тоест смъртта е само преход от една земя в друга. Църквата така преживява смъртта в лицето на милионите светци, както и на всички хора. Разбира се, подобна перспектива ни разкрива и един съвсем различен поглед към живота.

 

Страхуваме се от болести и особено от коварни болести, какъвто е ракът. А старецът Паисий Светогорец се помолил да се разболее от рак, наистина се разболял и прославял Бога за това. Защо се е молил за такова нещо? По две причини. Първата – защото е искал да почувства болката на хората в своята плът и да разбира по-добре страдащите. И втората, защо е знаел, че не съществува смърт. Разбира се, когато имаш такава нагласа за живота, приемаш всяко събитие, което ти се случва, по съвсем различен начин.

 

Болестта е особено чувствително състояние – именно в нея човек губи своята сигурност и самодостатъчност. Или пък когато човек чуе, че някой тежко болен си е отишъл, се запитва: „Защо той, а не аз?”. При всички случаи болестта ни кара да се замислим… Тя може да е послание, което те предизвиква да се замисляш какви са твоите цели, какво е духовното ти състояние, каква е твоята идентичност. Истината е, че болестта е подействала благотворно върху много хора…

 

Ако нашият живот върви само в хоризонтална посока и има само хоризонтална перспектива, ние сами го обезсмисляме. Оттук става ясно защо много хора погубват себе си – защото се движат единствено в хоризонталното измерение на живота си и нямат надежда. Разбирам защо много млади хора стигат до наркотиците и го разбирам благодарение на моя опит от работата ми в училището, в което години наред преподавах, бях и директор. Просто съвременното училище не внася смисъл в живота на децата. То се опитва да развие техния интелект и умения, но е напълно безразлично към техните души…

 

Това, което Църквата предлага на човека, е възможността той да преодолее смъртта и да се обожи. Това е мярата, която Божията любов задава на човека. Това е смисълът на Христовото Въплъщение. Христос стана Човек, за да може човекът да стане бог. Това е целта, смисълът на неговото съществуване и когато той го осъзнава, успява да вложи този смисъл в живота си чрез любовта, благостта и отварянето към другите…

 

Превод: Константин Константинов

Източник: pravoslavie.bg

 

 

 

 

 

 

Още от категорията

Драмата на Европа*

Драмата на Европа*

Драмата на Европа е духовна драма, драмата на Европа е драма на духа....

10 коментар/a

Боян на 12.04.2015 в 01:24
Слава Отца и Сина и Светаго Духа! Господи помилуй нас грешните и неблагодарните! Амин!
Боян на 12.04.2015 в 01:25
Слава Отца и Сина и Светаго Духа! Господи помилуй нас грешните и неблагодарните! Амин!
Боян на 12.04.2015 в 03:45
Слава Отца и Сина и Светаго Духа! Господи помилуй нас грешните и неблагодарните! Амин!
еретик на 12.04.2015 в 04:13
\"А старецът Паисий Светогорец се помолил да се разболее от рак, наистина се разболял и прославял Бога за това.\" Умопобъркани черноризци...
JJJ на 14.04.2015 в 16:39
Господ Бог идва сред хората превъплъщавайки се в Исус Христос, роден след Светото зачатие като човек, живял сред хората като човек, успял за краткия си 33 години живот да възпита и обучи 12 учителя (Апостоли), които да разпрострават учението му; по един жесток начин да умре и после да Възкръсне, защото Той не е човек, а Господ, приел човешки образ. Някои казват, че Христос бил евреин. Той не е нито евреин, нито представител, на някоя човешка раса. Той е Бог! Богът, енергията, нито се създават, нито умират. Само преминават от един вид в друг! Смисълът на идването Му при нас е да ни научи как да живеем, да се наслаждаваме на живота си, да общуваме помежду си, защото след Содом и Гомор, чошкото поведение се е деформирало до катастрофални за човечеството последици. Днес напълно обезумели отново сме я докарали дотам, че имаме нужда Той отново да се върне сред нас като Месия. Щастието е хармония. Ако живеем по правилата на Христос, смъртта не е толкова страшна, а естествен завършек на живота, така както завършва животът на една мравка например. Смисълът на живота е да му се кефим , да му се наслаждаваме по единствено правилния, по Хистовия начин: \"Look at the good things you have\" , както се пее в рок операта Исус Христос- \"Бедни (болни) винаги ще има и те ужасно ще страдат\". Християнството ни учи да не търсим щастието, хармонията, там където никога няма да го намерим. Ако си помисли човек какво може да си купи с пари, ще се ужаси, че то е почти нищо: нито безсмъртие, ннито защита от болести, нито сигурност (ако Господ реши да те унищожи, ще го направи за 1 секунда и всичките пари на света няма да те избавят)... НИЩО! Зящо е тогава цялата напрегнатост, всичкото бързане, омраза, завист и ТЪПОТА!!!
giovani на 17.04.2015 в 20:22
СМИСЪЛЪТ НА ЖИВОТА Е да развиеш в себе си способността ДА СЕ РАДВАШ КОГАТО СИ НАПРАВИЛ НА ДРУГИТЕ ДА ИМ Е ДОБРЕ! При това без непременно да очакваш някой да ти е благодарен за това ! Удовлетворението идва не от евентуалната благодарност на другите, а само от това, че си направил това ДОБРО, което искаш ! А ТОВА ВСЪЩНОСТ Е ИСТИНСКОТО ЩАСТИЕ! А тия, които не го могат това се радват само когато направят на другите да им е зле ! Това са \"зло-радите\" хора!ТЕ ВСЪЩНОСТ СА НЕЩАСТНИ, ама не знаят това и затова са ДВОЙНО НЕЩАСТНИ ! Ако има някакъв наш създател, то той не ни е създал да се убиваме, мразим и лъжем - това не е нашата същност ! Същността на Човека е ДА ТВОРИ ДОБРО ЗА ДРУГИТЕ И ЧАК ПОСЛЕ ЗА СЕБЕ СИ !!!
Туренков на 07.04.2018 в 08:32
Това не е учение! Това е догма - наложено мнение, което не подлежи на доказване!
реге, ска и фънк на 07.04.2018 в 09:09
Самият принцип на доказателствеността е вид догма, постулиране.
Роман на 07.04.2018 в 10:54
По същия начин "научното" твърдение, че няма живот след смъртта, е догма. Материалистичната наука е също толкова безсилна да докаже своята "научна" вяра, колкото и религията е безсилна да докаже своята догматична вяра. Това са два различни мирогледа, където свидетелствата на единия нямат доказателствена стойност за другия. И решението не е в наивните опити за прокарване на мостове между религия и материалистична наука, а в способността да се разберат съответните условия, при които догмите на единия и догмите на другия мироглед придобиват смисъл и валидност.
тъжно, но на 07.04.2018 в 15:14
в СССР нямаше да доживее до 62 години. Или щеше да се бори с религията.

Напиши коментар