Журналистическият занаят. Кучешки занаят. Можеш - не можеш - никой не пита. Машина­та върви и ти си длъжен да мис­лиш и тогава, когато в главата ти е пустота, и тогава, когато там вилнее буря и гони далеч и мисъл, и идея. Защо не съм обу­щар, дърводелец или каменар! Чу­кът би трещял в ръката ми и би прокудил тревогата, която като червей гризе мозъка ми! И в какво е по-добър нашият труд от физическия? Благороден умствен труд! Какво заблуждение! Изпитвам всичката пошлост на това по-пусто и от невежество­то интелигентско тщеславие.

 

Ние сме роби на най-тъмните чо­вешки страсти и на най-очевидни­те обществени предразсъдъци. Ние сме грандомани. За нас мо­рето е плитко до колене. Понеже пишем за всяко нещо, даваме си вид, че знаем всичко. С време вън­шната поза става вътрешно убеждение. Ние хвърчим високо­мерно над всичките проблеми на живота и ги разрешаваме с ня­колко замаха на лекомисленото перо. Колкото сме по-дръзки, толкова сме „по-дълбоки". Кога­то дързостта не стига, прибяг­ваме до самохвалството. Окаже ли се и то безпомощно, създаваме си антураж от слепи и му става­ме еднооки царе. Останалото ид­ва от само себе си. Антуражът ще подеме ласките на самохвал­ството, ще им придаде стой­ността на обществена оценка и ще ги разнесе широко по света. И ехото на нашия собствен глас ще прозвучи в ушите ни като клик на обществено убеждение.

 

Ние сме софисти. Често за­щищаваме и онова, в което не вярваме. И често пъти си дава­ме вид, че вярваме това, което интимно отричаме. Утешаваме се, че плащаме данък на общес­твените предразсъдъци. Всъщ­ност ние ги садим. Куражът на истината е обуздан от партий­ната дисциплина. А дисциплина­та често пъти не е никаква ор­ганизация на действието, а е мобилизация на овчедушието. Тя е приспивателна песен на ле­нивата мисъл и на сънливата енергия. И все пак ние я пазим. Вместо да бъде временен такт, тя се превръща в траен култ.

 

Ние сме подпалвачи. Не на материалните ценности, а на човешките страсти. Наистина, пожарът на страстите лесно обхваща и ценностите, но тога­ва нахлузваме пожарникарската каска и с ръка гасим пламъците, а с перо пръскаме искрите.

 

На ума се действа бавно, на страстите и чувствата почти мълниеносно. Защо да отмина­ваме лекия успех, за да чакаме проблематичния?

 

Интригата и клеветата ще ни дойдат на помощ там, където възпламенителният материал на страстта се окаже безнадежден. Клеветата е нашето най-страш­но оръжие и най-скрито прикри­тие. Най-напред ние я пущаме анонимна, но в замяна на това дръзка. След това гъвкава и комодна я отправяме към избрана­та жертва. Съчетанието ще из­върши читателят. Това е негова грижа. Нашата грижа е друга - да се запазим от ударите на закона. Успеем ли - добре. Не ус­пеем ли, бедата не е голяма. Бав­ната съдебна процедура ще ни даде закрила. Откаже ли ни я по чудо, тогава ние се навеждаме грациозно и почтително се изви­няваме. Това не е подлост! Това е жест на възпитание и на сниз­ходително благородство!

 

А клеветата ще тръгне от град на град, от щаб в щаб, от човек към човек и ще постигне предназначението, което сме и дали. Какво ни трябва повече? Нима не знаем думите на Хамлета към Офелия: „Да бъдеш целомъдрена като лед, чиста като сняг, от клевети все пак не ще се опазиш."

 

Гладен посяга на парче хляб и го наказват. Там не само още­теният, но и обществото е блюстител на морала. Краде­цът се дамгосва с клеймото на обществения позор, макар още на другия ден да може да върне това, което е взел.

 

А тук? Тук посягаш на нещо, от което нямаш нужда - на чуждата чест, която похитил веднъж, никога вече не можеш да върнеш. Човешкият език не познава по-жестока, по-страш­на, по-непреклонна и сурова дума от думата „н и к о г а".

 

Клеветата е най-страшно мо­рално убийство. Ние удряме с нея жертвите си една след друга. При виновните поваляме невинните и тъй определяме еднаква участ и на добродетелта, и на порока. Къ­де повече от тук обществото е длъжно да се яви в ролята си на блюстител на морала?

 

А и то наред с нас изпитва удоволствие от моралните терзания на жертвите на наши­те нрави и пера!

Къде е тук благородството на нашия умствен труд?

1925 г.

 

 

За демокрацията и за елита

Между другото демокрацията е режим, който обезпечава свобод­ното състезание и проявление на способностите. Тя се стреми да отстрани препятствията, които се издигат пред стремежа на лич­ността към всестранно развитие и да постави действията и в гра­ниците, които няма да възпре­пятстват свободното проявле­ние на другите.

 

Демокрацията се роди като антипод на теократизма, който подчиняваше свободата на мисълта, на догмите, на вяра­та; на монархизма, който подчи­няваше свободата на действието, на личната воля на монарха; на олигархията, която подчиняваше интересите на мнозинството на интересите на едно нищожно малцинство; на аристократизма, който подчинява природните спо­собности на родовото произхож­дение. Демокрацията се стреми ценностите, които лежат в ду­ховните сили на народа и в мате­риалните богатства на държава­та, да ги открие, да ги издигне и постави в услуга на обществото.

 

Демокрацията бди, щото ней­ният дух, нейните принципи и по­веления да се спазват не само в статиите на вестниците и в ре­чите пред парламентите, но да се спазват в управлението, в органи­зацията на министерствата, на общините, на обществените ин­ститути, в живота на партиите, в приятелския кръг, в семейство­то, в личните отношения. В хора на мнозинството тя иска да уло­ви тона на интересите, линията на стремежите на народа и да възложи не на сляпата случай­ност, а на разума, на способност­та да намерят средствата, да проведат пътищата, през които тия интереси и стремежи могат да бъдат задоволени. Тя дири да оплодотвори потенциалните стремежи на народа чрез твор­ческите способности и двигател­ната енергия на елита.

 

Няма демокрация там, където безличието и гъвкавостта на посредствеността ръководи на­родните съдбини. Няма демокра­ция там, където най-важните постове на държавната адми­нистрация - военна, просветна, финансова и пр., и пр., са в ръце­те не на най-способните, а на най-удобните. Няма демокрация там, където способните са изго­нени от държавната админис­трация и обречени на частната инициатива. Държавната адми­нистрация не е място за убежи­ще на посредствеността, а е арена на състезание на качества, енергии и способности. Ние про­тивопоставяме лозунга на ръко­водещия елит на закрепостилата се на много места олигархия на мързела и на некадърността.

 

Няма демокрация там, където партиите служат на извехтели догми и се управляват от олигар­хии и където веротърпимостта е толкова голяма, колкото е била в режима на теократизма.

 

Демокрацията е състояние на едно напреднало обществено раз­витие, към което пътят у нас е задръстен от много псевдодемократи и превдодемократически институти. Нашата борба не е срещу демокрацията, а срещу спекулантите с демокрацията и срещу онова състояние на инсти­тутите, при което външната форма служи само за прикритие на отдавна отречени олигархи­чески порядки. Противник на де­мокрацията е не този, който со­чи, а който търпи тия порядки.

1930 г.

 

 

Министри или партизани

В управлението министърът не е пълномощник само на пар­тията си. Управлението не е ре­зултат от схващанията, начина­нията и усилията само на управ­ляващата група. То е всякога плод на въздействието, което управляющи и опозиционни среди упражняват една върху друга. И провеждайки политиката, очер­тана от това взаимно въздей­ствие, министърът се явява изпълнителен орган не на партия­та си, а на държавата като цяло.

 

И тъкмо поради тоя характер на министерските функции във всичките културни страни е ус­воена практиката политически­те деятели да напускат отговор­ните си места в партиите, щом заемат министерски постове.

 

Управниците на една държава не трябва да бъдат същевре­менно и управници на една пар­тия. Гражданинът трябва да вижда в лицето на министъра един надпартиен представител на държавната власт, а не един пълномощник на неговите поли­тически противници.

 

Министри на държавата, а не министри на партията, още по- малко министри на партийните клики и антуражи, както е у нас - ето от какво се нуждае, меж­ду другото, българският живот.

 

Днес министерските съвети са превърнати в партийни бюра и партийните бюра - в минис­терски съвети. Държавата е станала партийна мошия. Пар­тиите считат себе си олицет­ворение на държавата. Парти­заните се пъчат като носители на държавната власт.

 

Някои наричат това състоя­ние демокрация За нас то е една безсрамна и безчестна партий­на диктатура.

1932 г.

 

-----------------

* Димо Казасов (1886-1980) е журналист, политик и почти професионален „превратаджия". Удивител­но е, че този извънредно небанален човек най-често е наричан с баналното „противоречива личност". Но че е „противоречив", е истина: Младият Казасов става член на Българската работническа социалдемократическа партия през 1902 г. Председател е на стачния комитет на голямата транспортна стачка от 1919-1920 г. След Деветоюнския преврат от 1923 г. е министър на железниците, пощите и телеграфите (1923-1924) в пра­вителството на Александър Цанков. От 1924 до 1928 г. е председател на Съюза на българските жур­налисти. Междувременно е изключен от БРСДП (широки социалисти) и създава нова партия - Социал­демократическа федерация. През 1927 г. напуска и нея, за да се включи в кръга „Звено". Казасов оста­ва там до 1934 г., когато се присъединява към Народното социално движение на Цанков. През 1943 г. влиза в Отечествения фронт и след Деветосептемврийския преврат през 1944 г. става министър на пропагандата. В правителството е до 1947 г., после заема различни други длъжности, а през 1953 г. се оттегля от обществения живот. Предложените тук три негови статии и днес звучат като откровение.

 

 

 

 

 

 

 

Още от категорията

Революция по руски

Революция по руски

Всяка революция поражда диаметрални оценки. И причината не е в липсата...
Къде е държавата?

Къде е държавата?

Един вечен въпрос, постоянно задаван и днес. Отговор търси и литератор...

3 коментар/a

Daisy на 01.07.2011 в 01:20
Поздравления за публикуваните статии! Изключителни!
Стефка Муртева на 23.07.2011 в 22:23
На снимката горе май е Антон Югов!!!!
Рачо Миланов на 04.08.2011 в 21:33
Да, на снимката е Антон Югов. На сайта, от който е взета снимка, Димо Казасов е на следващата след тази снимка.

Напиши коментар