“Понеже вече не се обичаме, понеже ти във всеки случай вече не ме обичаш, трябва да уредя погребението на нашата любов. След тази дълга нощ, шепнеща, блещукаща и мрачна, каквато беше нашата любов, идва най-сетне денят на твоето освобождение.”
Най-хубавите и най-жестоки писма за раздяла

 

 

Флобер, Дюрас, Саган… Понякога големите писатели са хващали перото, за да се освободят от партньора си. Понякога лаконични и твърди, понякога трогателни, тези писма са събрани в антологията Lettres de ruptures, издадена през май във Франция.

 

Понякога чрез тях трябва да бъде подготвена почвата преди “истинската” раздяла. Понякога да бъде оправдано намерението за бягство. Понякога са хващали перото просто за да се освободят от любовника си без повече шум.

 

В този малък сборник се откриват хиляди начини как да отблъснеш партньора чрез думите. Има романтици, като Аполинер, който пише на своята любовница, авиаторката Луиз дьо Колини-Шатийон: “Сега всичко е свършено, не искам повече да те обичам (…) Не ме е яд на теб ни най-малко, ти направи по-красив живота ми в продължение на няколко месеца, ти ми даде клетви, които ме въодушевиха. Те ме издигнаха за известно време над другите мъже. Повярвах им и бях щастлив. Така че трябва да ти благодаря за тях и съм ти безкрайно признателен”, пише той на 17 март 1915 г.

 

“Той е бил много влюбчив”, коментира езиковедката Анес Пиерон, която е написала предговора и анотациите в книгата. Но не всички са били внимателни като Аполинер. Много са писмата, изпълнени с упреци, като това на Маргьорит Дюрас до Ян Андреа, млад писател хомосексуалист, с когото тя има страстна връзка и активна кореспонденция. “Ян, всичко е свършено. Аз все още те обичам”, започва писмото й от 1980 г. “Ще ти помогна, продължава тя. Но искам да стоя надалеч от тази безплодност, която се излъчва от теб и която е затворническа, непоносима, ужасна”. В това писмо Дюрас използва дори хомофобски думи и бичува “жалкия педерастки церемониал”. Очевидно изтормозена от бурната им връзка, тя завършва тирадата си така: “Ако се окаже, че имам смелостта да се самоубия, ще те уводомя. Единствената пречка все още е моето дете. Обичам те”.

 

Любовно отчаяние

 

Някои писма ни потопяват в бурните води на любовната болка и отчаяние. През 1910 г. Толстой пише на жена си София след своето бягство: “Среща и още повече завръщането ми сега са невъзможни. (…) Състоянието ти, твоите желания и опити за самоубийство, които повече от всичко показват, че си загубила самоконтрол, правят немислимо моето завръщане сега. (…) Сбогом, скъпа моя София, Бог да ти е на помощ. Животът не е шега и ние нямаме право да го напуснем по собствено желание и не е разумно да го мерим според неговата продължителност. Месеците живот, които ни остават, може би са по-важни от всички изминали години и ние трябва да ги изживеем достойно”.

 

През ХIХ век Жорж Санд упреква Мюсе за неговите силни чувства. “Ах! Ти все още много ме обичаш, не бива да се виждаме. Ти изразяваш страст, но това вече не е възторгът на добрите времена”, пише тя. 

 

Вирджиния Улф напуска съпруга си Ленард, за да го предпази от пристъпите си на депресия. “Ако някой би могъл да ме спаси, това ще бъдеш ти (…) Не мога да продължа да пропилявам живота ти повече. Не мисля, че двама души биха могли да бъдат по-щастливи, отколкото бяхме ние”, пише тя през 1944 г. 

 

Понякога думите имат стойност на ултиматум като в писмото на авторката на новата еротика Анаис Нин до Хенри Милър, в което тя заплашва, че ще замине за другия край на света, ако писмата на любовника й не станат “по-човешки” и по-малко “егоцентрични”

 

Както се вижда в този сборник, жените не остават по-назад, когато трябва да се еманципират от обременителна или прекалено болезнена връзка. “През ХХ век жените са по-самостоятелни, обяснява Анес Пиерон. Писмото на Лу Андреас-Саломе до Рилке е особено модерно в това отношение. Тя казва “не ме е яд на теб, не те упреквам за нищо, но искам първо да се погрижа за себе си”. Във въпросното писмо писателката къса с Рилке, докато той е тежко болен. По онова време тя е на 40 г. и иска да бъде независима: “Защото само сега съм млада, само сега мога да бъда онова, което други са на 18 г.: напълно себе си. Ето защо твоят силует (…) изчезна постепенно от очите ми като малък детайл в пейзажа”, пише тя на 26 февруари 1901 г.

 

“Все още те обичам, но това няма да ти го завещая”

 

Франсоаз Саган не е “от типа хора, които затъват в любовни истории”, обяснява Анес Пиерон. Саган пише с чувство за хумор и лекота на един анонимен възлюбен, “завещавайки му” метафорично кафенето, в което са се срещнали, и “един от онези фасове, толкова дълги, толкова смачкани, толкова многозначителни”, които носи навсякъде.

 

“Понеже вече не се обичаме, понеже ти във всеки случай вече не ме обичаш, трябва да уредя погребението на нашата любов. След тази дълга нощ, шепнеща, блещукаща и мрачна, каквато беше нашата любов, идва най-сетне денят на твоето освобождение”. Финалът: “все още те обичам, но това няма да ти го завещая. Обещавам ти: не искам да те виждам повече”.

 

Според Анес Пиерон писмата за раздяла на известните хора представляват особен интерес, защото показват, че “съществува цяло изкуство как да се разделиш и често то е непохватно” дори при онези, които умеят да си служат със словото. “Някога писмата са били толкова важни, че след раздяла искали да им върнат обратно цялата кореспонденция”, подчертава Пиерон.

 

Любовните писма са по-банални, а еротичните писма са литература. Писмата за раздяла са много лични. В тях лустрото се пропуква и ни потапя в интимния свят на автора. В неговите недостатъци също.

 

Жестокостта на Айнщайн

 

Вероятно най-жестокото писмо в тази антология е това на Алберт Айнщайн до Милева Марич, младежката му любов, за която той се жени през 1903 г. Видимо по-загрижен за бельото си, отколкото за сърцето на онази, която ще изостави заради братовчедка си Елза, той й предлага, ни повече, ни по-малко, да бъде негова прислужница. Разделено на четири части (A, B, C, D) в писмото са изредени желанията на физика. Ето откъс от него:

 

А. Увери се:

1) че дрехите и бельото ми са правилно съхранявани и поддържани

2) че трите ми ястия се сервират редовно в стаята ми (…)

В. Ти се отказваш от всякакви лични отношения с мен, освен ако това не е абсолютно необходимо за поддържане на социалните условности. По-точно, ти теглиш черта на:

1) присъствието ми до теб у дома

2) всяко общо излизане или пътуване”.

 

Но палмата на жестокостта се пада най-вероятно на Флобер, който пише на поетесата Луиз Коле през 1855 г. следната лаконична бележка:

 

Госпожо,

Разбрах, че сте си направили труда да дойдете снощи три пъти у дома. Не бях там. И опасявайки се от оскърбленията, които това упорство от ваша страна би могло да си навлече от моя, доброто възпитание ме задължава да ви предупредя: никога няма да си бъда у дома. Имам честта да ви поздравя”.

 

Превод от френски: Галя Дачкова

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Още от категорията

Търсете котката!

Търсете котката!

Какво може да засенчи една световна знаменитост и да прикове изцяло по...

Напиши коментар