Психологията на днешния българин е във висока степен психологията на човек от едно преходно време, когато животът му преминава бързо от едни към други форми. В нея има много разместени неща. Поради бързото ни откъсване от селския и полуградския живот, по­ради бързото ни приобщаване с културата на западна Европа, ние се завъртяхме на сто и осемдесет градуса около собствената си ос и се дезориентирахме.

 

 

До каква степен сме дезориен­тирани, се вижда например от това, че счетохме за нужно да имаме един от най-модерните и скъпи театри в Европа, преди да имаме канализация в Пловдив – да се славим с една от най-лук­созните университетски аули в света, от която и Ерио остана смаян, а физико-математическият ни факултет да се помеща­ва в здание, от което те е срам пред чужденците – да строим затвори, по-хигиенични от сана­ториуми, а да държим селските и по-голяма част от градските деца в училища, по-вонливи и от обори. Макар личният ни и об­ществен живот да е обсебен от дух на практицизъм, всъщност сме много непрактични: склонни сме да задоволяваме по-напред отложните нужди, оставяйки на втори ред неотложните.

 

До каква степен сме дезориен­тирани, се вижда по-нататък и от политиката ни. Закърмени с оня дух на свобода, който бушу­ва в хайдушките ни песни, за да изригне с вулканическа сила във величавото Априлско въстание, а после в две въстания на маке­донци и тракийци, ние прогоних­ме през Балканската война с неудържим устрем към победа много по-силния вековен враг – веднага след това обаче станах­ме жертви на своята склонност към дезориентиране: въобразих­ме си, че можем да извършим наведнъж, а не на етапи, обеди­нението на българското племе. Даваха ни много, но искахме всичко и затова не получихме нищо. Голяма лъжа е, когато се твърди, че българинът облада­вал практичен дух.

 

Това ли е практичност: да вярваш, че след като си воювал месеци под­ред, а твоите съюзници са почи­вали зад гърба ти, ще можеш да ги биеш всички вкупом, вярвайки освен това, че турци и румънци ще стоят със скръстени ръце? Та това е нещо повече от не­практичност – това е формено оглупяване. Макар личният ни и обществен живот да е обсебен от дух на практицизъм, всъщ­ност сме много непрактични: изтървахме през 1913 г. прецен­ката за себе си, изгубихме погле­да за действителността, по­ставихме си задача не по силите, лежаща извън възможностите на момента, за да се дезориен­тираме през 1915 г. още повече!

 

Срещу злото би трябвало да се бори най-вече училището, но тази своя задача то дори не съзнава, пък дори и да я осъзнае един ден, такова, каквото е то днес, не би могло да я изпълни, защото е повече един образова­телен, отколкото възпитате­лен институт. Това важи особе­но за гимназиите ни. В тях мла­дежта не получава почти никак­во възпитание, защото главна­та им задача е да натъпчат главите на младите хора, които ги посещават, със знание. Може би те успяват да ги сродят с някоя и друга добродетел от нравствено и гражданско естес­тво, но за емоционалното им възпитание не полагат никакви грижи.

 

С малки изключения мла­дежите, които свършват у нас гимназия, не могат да бъдат уп­рекнати, че малко знаят, но те не живеят по-дълбок емоциона­лен живот и затова са чужди и на поезия, и на музика, и на жи­вопис. Дори и когато пишат стихове, свирят на някой ин­струмент или рисуват, тия млади са далеч от едно съкрове­но отношение към Изкуството: увличат ги чисто външни ефек­ти, защото са любители на из­куството, станали такива от модно увлечение - защото са хо­ра с беден емоционален живот.

 

Българското училище, каквото е то днес, каквото е било в мина­лото, не само че не създава хора с изтънчени, отзивчиви души, но спомага за тяхното по-голямо загрубяване чрез едностранчиво­то развитие на младежа в чисто интелектуална посока. За себе си поне мога да кажа, че като емо­ционално същество не дължа ни­що на своите учители. Спомням си, че те ме учеха с променливо усърдие на алгебра, геометрия, физика, химия, естествознание и други науки, но не си спомням ня­кой от тях да е употребил и най- малкото усилие, за да събуди ня­каква струна в душата ми.

 

Те ид­ваха строги и важни в клас, кой с очила, кой без очила, преподаваха, изпитваха и бяха доволни, когато успяваха да прескладират знания­та си от своите глави в нашите, но сигурно не им е минавало дори през ум, че тия вгаменарени гражданчета, израснали по сока­ците на Пловдив, между хамали­те и симидчиите, се нуждаят от нещо друго. Тяхната възпита­телска роля се изчерпваше току-речи само с това, че ни биеха, ко­гато се псувахме помежду си, или ни мъмреха, когато бършехме но­совете си о ръкава, но те не се стараеха да измъкнат душите ни от полуживотинското състоя­ние, в което се намираха - да ни направят способни за най-обикно­вени човешки трепети. (...)

 

Но училището ни би трябвало да насочи своите усилия и към друга задача – да възпитава мла­дежа в устойчивост на усета за действителната нужда, в устой­чивост на преценката за себе си, в устойчивост на погледа за дей­ствителността, за да не си зада­ва цели, непосилни или лежащи из­вън възможностите на момента, иначе казано – за да не се дезо­риентира! Наистина, и тази за­дача не може да бъде постигната напълно, защото и дезориентира­нето, както загрубяването на ду­шата има своите дълбоки корени в особения културно-исторически стадий, който преживява племе­то ни, а тези причини не могат да бъдат премахнати, нито ще изчезнат от само себе си, но от това не следва ни най-малко, че трябва да стоим със скръстени ръце.

 

Училището е преди всичко възпитателен и после образова­телен институт, а да възпита­ваш, ще рече да се бориш срещу едно създадено или създаващо се състояние във вътрешната стаичка на младежа, за да въдво­риш, ако не напълно, то поне отчасти, желания ред в нея. Не по­светим ли се на тази възпита­телна задача, особено в гимна­зията, европеизирането ни, този бърз преход на живота от едни към други форми, който ще про­дължава още дълго време, ще за­силя все повече склонността на интелигенцията ни към дезо­риентиране.

 

Три са основните издънки на себелюбието, поради които бъл­гаринът е доста асоциален: без­мълвното отнасяне към посега­телствата върху личността – несговорчивостта – завистта.

 

Макар днешният българин да е доста чувствителен към права­та на личността и да се възму­щава от посегателствата върху тях, предпочита, поради своето първично себелюбие, да запазва възмущението си непроявено. Пред тия посегателства през разните политически режими от Освобождението насам той е ос­тавал обикновено безмълвен зри­тел, за да не си навлича „беля на главата". Да бъде такъв зрител, той е бил принуден, както толкоз много други народи, открай време, но докато другите народи преминават през едно полити­ческо развитие, което създава у тях добродетелта на открито­то възмущение, българинът ро­бува и робството го приучва да бъде по-безмълвен зрител от­преди. По тази причина това, което на запад наричат „общес­твено мнение", у нас още дълги години няма да се създаде.

 

Друг не по-малко характерен не­достатък на българина е негова­та несговорчивост. Този недоста­тък е също много стар, но той се засиля през време на робството, защото и тогава, както преди, българинът е бил държан далеч от обществените работи и у него не се създава, както у други наро­ди, гъвкавостта да вмества своя­та воля сред волите на другите - да я уеднаквява с тях. Затова за обща работа не ни бива. Затова и в политиката намираме толкоз мъчно възможността за споразу­мение: цепенето на нашите поли­тически партии се дължи във ви­сока степен и на тази причина. В своето първично себелюбие поли­тическите ни водачи са крайно неотстъпчиви.

 

Как стои въпросът със за­вистта?

 

Чуваме понякога да се твърди, че сме били най-завистливото племе на света: че в своето пър­вично себелюбие сме завиждали на най-близкия си приятел, на брата си – стига той да забога­тее или да се издигне до по-висо­ко обществено положение. Из­тъква се при това, че завистли­во било не само простолюдието ни, но и интелигенцията ни, не­що повече: че образованият бил по-завистлив и от неукия. В подкрепа на това твърдение се привеждат дори примери за за­вист между писателите и уче­ните ни, и то на завист не мо­ментна или бързопреходна, а трайна, която се активизира в системно пакостене, минопод- ривно или явно. Елин Пелин бе­ше писал: „Ако и нашата страна роди някога гений, то той ще бъде само геният на завистта".

 

Разбира се, завистта е черта, която се наблюдава често у нас, защото да завижда, бълга­ринът се е учил отдавна, особе­но през вековното робство, ко­гато е бил напълно лишен от възможността да богатее и се издига по стълбата на общест­вените положения и е могъл са­мо да гледа как други бога­теят, как други се издигат: турци и гърци, но все пак твър­дения като горните са крайно пресилени. И други народи са за­вистливи, макар да не са робу­вали и да имат зад себе си дъл­го културно минало – дори по-завистливи от нас.

 

Но докато разгледаните три черти на асоциалност се явяват като издънка на себелюбието, иначе стои въпросът с една дру­га асоциална черта на българина – недоверието и подозрител­ността. Тя не може да се тъл­кува като признак на себелюбие, но дирейки произхода и, стигаме пак до едно по-далечно минало, когато не е имало власт и зако­ни, които да създават чувство за сигурност у отделната еди­ница, или и да е имало, не са били прилагани еднакво към всички.

 

През време на робството тази черта се засиля, защото в отли­чие от турци и гърци българи­нът е бил едва ли не напълно ли­шен от защита пред престъпна­та воля. Нищо чудно прочее, че българинът предпочита да си има собствено дюкянче, вместо да влезе в съдружие – нищо чуд­но, че съдружниците се дебнат един друг на всяка стъпка. Това у едни народи не е тъй, но тия народи са с друго минало.

 

------------------

Константин Гълъбов (1892–1980) е инициаторът на литера­турния кръг „Стрелец". Преводач, есеист, критик, автор на стихо­ве, повести и драми, както и на изследвания в областта на нем­ската класическа литература. Предлагаме ви откъси от статия­та му, публикувана през 1934 г. в „Българска мисъл".

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Още от категорията

4 коментар/a

istina на 09.07.2011 в 23:45
zaschto mi istrihte postinga ili ne se haresva na shefovete vi. Porednata manipulativna statia. Zaschto ne ostavite balgarina s dukiana da se grizi za sebe si i semeistvoto si. darzavata niama miasto nikade drugade osven da sledi za spazvaneto na zakona. uredete s zakon neprekosnovenosta na chsnata sobstvenost i balgarina da moze da si zaschtotava sobstvenosta s orazie. stiga experimenti v balgaria i nedoraski inteligenti. rob e tozi deto e pisal statiata ne balgarina. balgarina si znae smetkata i ako se naraviat zakoni da go zaschtitavat i se spazvat balgaria schte zafti. stiga ste opitvali da vnushavate na horata che sa zertvi i che tolkoz mogat. sramota!
ддд на 20.05.2017 в 15:06
Кой ти пречи да си гледаш дюкянчето?
…но докато другите народи преминават през едно полити­ческо развитие, което създава у тях добродетелта на открито­то възмущение, българинът се приучва да бъде безмълвен зрител… на 23.05.2017 в 09:07
Аз ще дам обяснение за този типично български феномен на отчуждение и краен индивидуализъм („всяка коза за свой крак“): българинът остава БЕЗМЪЛВЕН и не се възмущава, защото българчетата от малки ги учат в семейството, а и в обществото, че да се възмущаваш е същата работа като ДА СЕ ОПЛАКВАШ. А «оплаквачеството» е достойнство на циганина, не и на българина. Ако българинът рече да се оплаква (т.е. ДА СЕ ВЪЗМУЩАВА от това или онова), то това би означавало, че такъв човек е едно жалко подсмърчащо нищожество. А българинът е човек на видимия успех — може да се насере, но няма да се изложи. Все пак насирането не е така видимо от околните: остава си на скришно в гащите…
Ние, българите, МРАЗИМ да гледаме как ближният ни се издига на 23.05.2017 в 09:27
и постига по-голямо превъзходство от това, на което сме способни самите ние, защото всяко българче още от съвсем малко осъзнава, че ИЗДИГАНЕТО «по слъбицата на обществените положения» е резултат не на борба и схватка с живота, в която сме приложили своите качества, трудолюбие и воля, а — просто сме направили необходимите «телодвижения» и по този начин СМЕ СЕ ХАРЕСАЛИ някому. Значи — издигаш се, защото си се лигавил пред този-онзи, а има и такива висшестоящи инстанции, на които лигавенето много им се харесва и те в замяна раздават привилегии. Е — така разсъждаваме ние, българите и аз смятам, че имаме пълно право да ни е такова мнението. Животът го доказва!

Напиши коментар