“Ако човек е християнин, тогава той е твърдо убеден, че съществува обща морална основа. Смятам, че има инстинктивен и популярен бунт срещу крайния морален либерализъм. Някои искания на сексуалните малцинства например, които настояват за премахване на разликата между мъжете и жените и опитът за премахване на тази разлика в една “трансджендър” идентичност, се сблъскват дълбоко със здравия разум. Тук виждаме границите на релативизма”.

 

 

Джон Милбанк е англикански богослов, професор по религия, политика и етика в университета в Нотингам. Автор е на книгата “Политиката на добродетелта” заедно с Ейдриън Пабст. В нея Джон Милбанк, теоретик на “синия социализъм”, предлага алтернатива на либерализма с връщане към една етика на добродетелите и социална пазарна икономика, основана на сътрудничеството.  

 

- В книгата ви “Политиката на добродетелта” критикувате много “либерализма”, който според Вас е в “метакриза”. Какво имате предвид?

 

- Либерализмът може да означава много неща. Преди всичко това е антропологична грешка: интуицията на Хобс и Лок да изградят политическа теория, изхождайки от изолирани индивиди, откъснати от всякакви връзки. Индивидът е описан като тревожно и желаещо да докаже своята воля създание, а не като същество, изградено чрез своите връзки с другите. Този либерализъм мисли абстрактно за индивида, извън всякакъв културен, социален и исторически контекст. Той се стреми да определи каква трябва да бъде непременно една политическа система, правейки заключения от едно хипотетично естествено състояние, без културни черти. Въпреки че либерализмът често се свързва с оптимизма, той всъщност показва радикален антропологичен песимизъм, дори и да се смята, че е социално подобрен от чудото на невидимата ръка. 

 

Друга форма на либерална антропология е тази на Русо, който също смята индивида за изолиран от всичко, като първоначално добър. Според него съдружието има склонността да покварява индивида, въвеждайки съперничеството, алчността. Това включва различен тип социално инженерство, за да се създаде общество, което свежда до минимум съперничеството. Това са две форми на песимизъм: песимизъм на индивидуално ниво, смятайки човека за вътрешно егоистичен, или песимизъм на нивото на културния процес, смятан за вътрешно покваряващ. И в двата случая се основава на дуалността, установена между природа и култура. 

 

- В коя антропология се корени “политиката на добродетелта”?

 

- Ние, които се определяме като част от Аристотело-томистката антропология, смятаме хората за естествено културни животни. Целите на човешкото общество - да има добри отношения, участие в политическия процес, създаване на приятелства, постигане на познание, трябва да бъдат подчинени на метафизична основа. Опасявам се, че без трансцендентност постлиберализмът може да поеме по пътя на фашизъм, който почита като нещо свято националната държава, или по пътя на някакъв прогресизъм, който не признава индивидуалните права, или признава само екологията като колективен проект, определяйки всички други културни посредничества като произволни форми. Основните съперници на либерализма: недържавният социализъм на гилдиите (в смисъла на Прудон), католическият персонализъм или консерватизмът на Токвил бяха прогонени.

 

- Вие сте един от теоретиците на “радикалната ортодоксия”. Какво е това движение?

 

- Това е преди всичко богословско движение. Важно е да се подчертае факта, че християнската ортодоксия се състои не само в съблюдаването на серия традиционни ритуали, но тя притежава силата на радикално преобразяване. Това означава да се наблегне на една цялостна представа за природата и благодатта, разума и вярата, богословието и философията. Невъзможно е да се отдели християнската вяра от начина, по който мислим за етиката, за социалните науки. Не мисля, че има граница между богословието и философията.

 

От друга страна, трябва да се противопоставим на идеята, че християнството е хуманизъм като всички останали. Християнството е алтернативен модел на модерността, такава, каквато тя произлиза от Просвещението. Посткантианската идея, че бихме могли да затвърдим знанието в познавателни структури, без да ги закрепим в една метафизика, се задържа дълго време. Фуко и Дельоз бяха полезни, когато подчертаваха дълбокия релативизъм, до който непременно води един хуманизъм, лишен от трансцендентност: в действителност всичко е нестабилно и знанието е несигурно. Довеждайки докрай предпоставките на един безбожен хуманизъм, те парадоксално показаха, че единствената възможна стабилност е трансцендентността.

 

- От Просвещението ли идва проблемът?

 

- Аз не обвинявам пряко Просвещението, което беше само реакция на едно обедняло богословие, станало твърде догматично, еднозначно и изгубило всякакъв мистицизъм. Превръщането на познанието за Бог в логично, ясно, сигурно и обективно познание породи риска от скептицизъм. Богословието се възпроизведе по логическия модел на епистемологията. Мисля, че дългосрочно проблемът беше загубата на една християнска метафизика, основана на аналогията, т.е на идеята, че всичко на земята е повече или по-малко отражение на божественото. Идеята, че ние сме тела, въплътени в света, а не откъснати зрители, и можем да имаме интуитивно познание за нещата. 

 

- Възможно ли е да се обяви връщането към етика на добродетелта в един свят, в който релативизмът е толкова силно вкоренен в манталитета?

 

- Ако човек е християнин, тогава той е твърдо убеден, че съществува обща морална основа. Смятам, че има инстинктивен и популярен бунт срещу крайния морален либерализъм. Някои искания на сексуалните малцинства, например, които настояват за премахване на разликата между мъжете и жените и опитът за премахване на тази разлика в една “трансджендър” идентичност, се сблъскват дълбоко със здравия разум. Тук виждаме границите на релативизма. Разбира се, че е трудно да се противопоставим на логиката на теорията за джендъра, но е възможно, например, да посочим противоречията на един хиперрелативистки дискурс. Секуларизираният дискурс, например, трудно установява граница между това, което произтича от природата, и от избора. 

 

Виждаме го в дискурса за “трансджендъра”, който във визията си за сексуалността се колебае между чистия детерминизъм (“родън съм такъв”) и чистия избор (“аз избирам сексуалната ми ориентация”). Това противоречие се проявява и при феминистките, които защитават идеята за солидарност между жените, отричайки същевременно идеята за естествена женственост, която обаче би трябвало да ги свърже в тази солидарност. Този дуализъм на постмодерността, който разграничава чистия детерминизъм, от една страна, и чистата воля, от друга, води до задънена улица. Ако доведем докрай постмодернистките предпоставки, настъпва хаос. Но, за щастие, повечето хора действат така, сякаш все още имат традиционен морал. Ние всеки ден използваме аргументи, които не са напълно доказани. 

 

- В книгата си критикувате въздействието на капитализма, особено върху популярната култура… Антикапиталист сте?

 

- Ние защитаваме една социална пазарна икономика, която критикува едновременно и капиталистическия пазар, и бюрократичната държава, защото, както и повечето мислители комунитаристи, ние смятаме, че това са двете лица на един и същ проблем. Суверенната държава и пазарът са близнаци, които си служат взаимно. Социалната държава е отговорът на една неподходяща икономическа система. Ние критикуваме идеята, че една икономическа сделка спонтанно се основава на частния интерес на страните. Според нас икономическите сделки не бива да се отделят от социалното, както показа Карл Полани във “Великата трансформация”. Икономическият обмен може да се опира и на обща цел. Това не е въпрос на чист алтруизъм, а на взаимността, която е характерна за всички човешки отношения, когато те не са изкуствено разрушени. 

 

- Какъв тип икономика проповядвате?

 

- Искаме да възстановим социалната връзка на икономическите сделки. Бизнесът може да доведе по печалби, но може да има и социални цели. Може би трябва да се промени културата. В нашето общество получаваме почит и уважение, когато печелим повече пари. В по-традиционните култури парите не са единственият критерий за социална почтеност. Това не е утопично. Например, германското законодателство изисква компаниите да имат социална цел. Ако трябва да има пазар, трябва да има справедливо разпределение на печалбите, рисковете и резултатите. Ние защитаваме модел, основан на съдружието и взаимността. Пледираме за взаимоспомагателен модел на предприемачеството, застраховането и жилищното настаняване. Не всичко може да бъде кооперативно. Аз не съм против частната собственост, но съм в християнската традиция, където собствеността е свързана с личността и е нейно продължение. Но мисля, че няма абсолютна частна собственост. Собствеността винаги е задължение и отговорност. Тя винаги е въпрос на доверие.

 

- Какво означава “синият социализъм”, течението, за чието създаване допринесохте?

 

- Днес съществува течение, наречено “сини лейбъристи” (Blue labour) в рамките на Лейбъристката партия. Традиционно в Англия торите имат син цвят, а лейбъристите - червен цвят. “Синият социализъм” е икономически радикален, но социално консервативен. Той вярва в местата, локалното, традициите, семейството, съсловията. Аз съм съгласен с Жан-Клод Мишеа, когато казва, че социализмът е различен от левицата. Това, което отличава десницата и левицата от Френската революция насам, е, че десницата изпитва носталгия по Стария режим, а левицата е либерална и индивидуалистка. Социализмът е трети път. Ние се опитваме да обновим наследството на Лейбъристката партия с традицията на Бърк. Често се смята, че аристокрацията и демокрацията са противоположни. Но без аристокрация, без стремеж към съвършенство, без елит в служба на общото благо, се оказваме с визия за политиката само като манипулация на масите. Това са годините на Блеър, когато пиар специалистите достигнаха кулминационната си точка. 

 

- Демокрацията сама по себе си не е ли добър режим?

 

- Трябва да има постоянен дебат, не за това какво искат хората, а за това което е свойствено добро. Демокрацията работи, само когато е начин на смесено управление: в Аристотело-томистката традиция, ние смятаме, че един добър политически режим е смес от демокрация, аристокрация и монархия в технически смисъл. В него трябва да има роля за един ангажиран елит. Необходима е монархическа функция във властта, която въплъщава дългосрочността и политическата приемственост, но също и нуждата от неотложност и изключение. 

 

Дори и в най-демократичните времена, всяка страна има свой лидер: това е забележителен факт, постоянство, което е съумяло да устои на модерността. Но аз мисля, че трябва да се обновят местните и неформални форми на демокрацията, в която вземат участие всички заинтересовани страни (démocratie participative). Всеки трябва да има роля в своя квартал, на своята улица, в своя град, на работното си място. В средновековна Англия един от всеки десет души е имал някаква представителна роля, колкото и малка да е била тя: бихте могли да бъдете “пазач на бирата” във вашето село. Противно на това, което се твърди, Средновековието е било може би по-демократично, отколкото днес, в смисъл, че хората са имали повече влияние върху обикновения живот!

 

Превод от френски: Галя Дачкова

 

 

 

Още от категорията

20 коментар/a

Изровихте де що има краен консерватор на 03.05.2018 в 16:13
да ни запознавате с теориите му. Зер отказахме се от комунизма с идеите му за прекрояване на обществото и човека, връщаме се обратно в средновековието.
От генсекретариата на Либерал-интерна на 03.05.2018 в 16:26
Тук става въпрос за Ново Средновековие, въпреки хипотезите в интервюто, че старото е било по-демократично от днешната модерна глобална либерастка юдокрация.
Helleborus на 03.05.2018 в 17:29
Хората сякаш все се опитват да измислят някаква универсална доктрина, която да подреди света. Самата мания за всеобщ модел е демонична, защото означава монопол и суперконтрол. Пътят към добруването на света е свободата- тогава онази "най-идеална" част от обществото, ще реализира помежду си добрите практики, без никой да й пречи и те биха могли да се заимстват на свободен принцип. Въпросът е нещо някъде да се осъществи, дори на едно място. Това е модела на Бога, Той е реализирал добрите практики в малки групи от свободни и искрени последователи, от там, те са забелязани от останалите и възприети на доброволен принцип. Или пък не! Но в момента, в който са репресивно узаконени и обсебени от политиката, дори добрите идеи изчезват като съдържание и стават само кухи думи. Защото политическата власт няма цедка срещу вълци грабители, навличащи тези доктрини като овчи кожи, напротив има широк вход за такива. Вълците са друга раса хора, която винаги е заплаха. Политиките на насилствена интеграция пречат на такова обособяване на свободни общности, каквото се защитава само на думи днес. Нашият модел либерална демокрация е отнемащ личната свобода и инициатива в духовната сфера – говорим за УНИЩОЖАВАНЕ на модели, като в Истанбулската Конвенция. И интегрирането не става в посока добрите да ни интегрират с примера си, както е замислено от Бога, на СВОБДЕН принцип, а монополистът държава интегрира всички към своите политики репресивно. Днес говорим за ЗАДЪЛЖИТЕЛНО образование на 4 годишни, при държава МОНОПОЛИСТ!!! Т.е., родителите да дадат празен чек на политиците да оперират с невръстни дечица.. И те дори се разват, защото е безплатно! Не им пука, че изобщо не са питани за нищо и че самата политика дори не се прави от българи. Докато отделният човек или родителят или главата на семейството, дава празен чек на политиката, да оперира с живота му, децата му, мисленето му, какво бъдеще очаквате, какъв месия? Луната свети с отразена светлина, също така политиката свети с отразената светлина от свободните общества, но ако успее да ги унищожи чрез държавния монопол, светлина няма да има. Първото, за което хората трябва да се борят е просто за свободата си, но не свободи като сексуални такива, както ги формулират политиците, а за свободна наука, свободно образование, свободна църква, свободна журналистика, свободни семейства... Това всъщност точно се нарича Възраждане, възраждането на свободния творчески дух на всеки човек, господар и творец на битието си. Кой на какъвто дух е, това да прави.
биогноза на 03.05.2018 в 18:44
Важен цитат: "Опасявам се, че без трансцендентност постлиберализмът може да поеме по пътя на фашизъм, който почита като нещо свято националната държава, или по пътя на някакъв прогресизъм, който не признава индивидуалните права, или признава само екологията като колективен проект, определяйки всички други културни посредничества като произволни форми." Първо, трансцендентността на либерализма не липсва, тя е обаче по-различна - тя присъства в персоналистичната му антропология - при случая с либерализма индивидът като персона е привилегирован спрямо обществото, но не прави усилия за отделяне от кошмарната представа за човешка същност, с което и запазва свръхестествения интервал между отделната човешка единица и натуралистичната представа за човешка същност изобщо. Тоест - типична трансценденция, макар и неизтълкувана богословски. Второ, опасността на мисленето през трансценденция няма как да бъде игнорирана за критическия разум, ако в мирогледа обезателно намесим богословието. В какво се състои тази опасност? В незабелязаната разлика между битие и съществуващо в смисъла на Хайдегер. Битието е самата обсебеност от въпроса за смисъла на съществуващо, задаван от всяко несъизмеримо конкретно ТУК-наличенствуващо, което не поема да бъде част от никакво отнапред зависещо от трансценденция тълкуване на биващото, а из самото себе си и (екстазно) извежда трансценденцията през хоризонтността на отстоянията и ек-стазите си. В това се таи отговорът на въпросите и за свободното ек-зстиране, и за смисъла на битие, и за различието между истинно и истинско. Съществуващото не може само и отнапред да отговаря на въпроса за смисъла си, това е привилегия само на екзистенцията. Никаква отнапред дадена трансценденция не действа в света, трансценденцията е всякога предприемана решимост откъм екзистенцията. Ако го кажем на Кантов език: ако можем да погледнем на света трансцендентално, то въпросът за трансценденцията на света - и то само като условен регулатив - не действа извън сферата на практическия разум.
Кант и проблемът на метафизиката на 03.05.2018 в 18:50
И да довършим казуса в Кантов контекст: трансцендентното е самата изначалност на способността ни да мислим света, без предварително (априори) да сме се договаряли какъв точно е светът.
МегаДрон на 03.05.2018 в 20:47
Доста глупости са изприказвани тук! Този пич е някакъв комунист-реформатор!
OLD на 03.05.2018 в 22:22
Същества, няма да Ви стане играта/ изказалите се по -горе по споделеното от авторът /. "Ще ручите, жаби."
анализ и синтез на 04.05.2018 в 03:23
Ако първият пол не бие втория, значи е от третия.
Станчев на 04.05.2018 в 13:32
Всъщност либерализмът е бъг в матрицата. Същественото е, че световният пазар in toto /изцяло/ е преразпределен между големите играчи и България не фигурира между тях. В новата парадигма големите решават кой , какво , кога и как. Малките слушкат или философстват. Толкоз.
Сбъркани мисли и неква на некъв мръсен кадесар на 04.05.2018 в 18:54
Либерализъмът се превърна в зло, когато Кремъл се върна към корените си на азиатска деспотия. Оттам нататъка следват клетви, попържни и преведени на български простащини. Диктатът е плод на животинската еволюция. Животните така живеят, в диктат. Силните ядат по много, женските са техни, ако са месоядни, другите са им за храна. Маймуните имат вождове и учители. Нямат уменията да поставят препарираните им трупове с извадени мозъци и вътрешности, С ТЪРБУСИ напълнени с дреп в МАВЗОЛЕИ, но разлика няма. Не могат да пишат, обаче е СЪЩОТО без разлика. Човекът е животно. Двукрако без пера, както беше казал един гръцки пе... философ.
спестете си детинските емоционални изказвания на 05.05.2018 в 08:44
Всъщност, грешката не е в идеологемата, грешката е в антропоса като матрица, както е казал Ницше... Тъкмо затова религиозните би следвало много да го уважават Ницше, защото е един от първите радикални разобличители не само на либерализма, но и на срамотното буржоазно-човешко състояние, което не само забравя богословската трансцендентност, но и убива Бога. А без Бог, както е казал Достоевски, всичко е позволено, което е другото име на ада. Безумието човешко е именно в това - да възсъздаваш ежемоментно ада с неговите разюздани нагонни демони и привидения и да наричаш това "свобода" и "развитие".
за човешкото око простите истини изглеждат дотолкова сложни, та чак са невидими на 05.05.2018 в 09:26
Прочее, светът няма да "се оправи", вярвайки си, че това може да стане с някакви компромиси и миксове, които ще направим с големите идеологеми на социалното поле. Защото самото социално поле, както прозорливо откриха Фуко и Дельоз-Гатари, е само от-екване от дълбоката метафизична раздвоеност в самите нас. В този смисъл, укротяване на тази "лоша шизофрения" не са постига чрез взиране в огледалните ефекти, а тъкмо тези отражения в огледалото следва да бъдат успокоявани от самите нас. Сиреч, това няма да стане чрез някакво невъзможно мое отчуждаване до социалния образ на антропоса и реалистично-лицемерното ми подчиняване на трансценденции, обслужващи институционално-предметната тирания на социалните тотализации в едно смъртно княжество на сенките и образите, извечно обсебени от трансцендентни образци; това може да стане чрез перманентно-революционно )по Маркс) деструктуриране на самата представа за някаква изначална моя принадлежност към това поле. Повелята в този смисъл е: ежемоментна бдителна виртуализация спрямо всяка вкопчваща реалистичност, която те прави слаб и подчинен не на Живата Трансценденция, а на мъртвите останки от един мним и всякога достатъчно мъртъв и необходимо водещ към смъртта тотализиращ дискурс, който извечно коварно заменя дълга ти пред Бога с дълга пред някаква твоя мнима (но за сметка на това реална) социална принадлежност. Последната Кантова повеля в този смисъл: не отричайте, но все пак избягвайте ефектите на практическия разум. В областта на критиката на чистия разум субектът има само права, но не и задължения. Съществуването си го дължите преди всичко на Живия Бог като чиста непредустановена трансценденция, изявяващ се екзистенциално през вас, а не на онези, които цял живот ви повтарят химерите си, обяснявайки ви какво е Бог.
Mockingbird на 05.05.2018 в 09:27
ако либерализмът е грешка, то тя е от онези грешки, които умишлено са търсени и употребени не само антропологично. либерализмът е масовизирана, брутална грешка, която трябва да служи на определени, възможно най-тесни кръгове (обръчи, общества) за световно подчинение на масите безумно взряни в образа на телевизора или смартфона. твърде скептичен съм относно пре-боядисването в различни цветове на политически платформи, като “сини лейбъристи”. просто, защото видяхме и все още виждаме на практика резултатите от дейността (в т.ч. и "приватизацията" за 1$) на бивши "комунисти" (червени), пребоядисали се за една нощ в модерното тогава тъмно-синьо. по-късно с времето, като се поолюпи горният слой на боята се съзря и червената основа на нещата. защо никоя сегашна система не става за "налагане", като световна, какъвто е стремежът на водачите на всяка система? защото всяка от тях, боядисана наново или не, не се опира основно на макар и малкото добри, човешки черти, а на възможно най-крещящото изражение на демоните у всеки.
В крайна сметка вместо на 06.05.2018 в 10:45
любов към самодържавието, с тези статии се стимулира култ към фашизма.
Тъй като у нас поради състоянието на държавицата ни, на 06.05.2018 в 10:48
а и историческите ни традиции, самодържавието ни е органично неприсъщо, но за фашизъм място се намира.

Напиши коментар