Наричат Йордан Йовков майстор на късия разказ и на българската образна реч, певец на земята, добър познавач на човешката душа. Писател реалист и романтик мечтател, тих и кротък като своите герои, без шум и външен блясък, той си остава един от най-завършените класици на българската художествена проза. На 15 октомври се навършват 80 години от смъртта на писателя. Мълчаливият, пословичен със скромността си и ненавиждащ тщеславието Йовков, е погребан с пищна церемония в София. За това житейско противоречие, дни след кончината на твореца, пише Христо Цанков-Дерижан - белетрист, поет, публицист, театрален деец . Във вестник „Литературен глас“ той публикува статията си „За Йордан Йовков – за живия и за умрелия“.

 

 

„Днес погребаха Йордан Йовков. Донесен вчера от Пловдив, където неочаквано починал след операция в Католическата болница, той бе изложен за поклонение от близки и почитатели в църквата „Св. София“.

Още рано днес по улиците, където ще мине погребалната процесия, тротоарите са пълни с ученици, ученички, студенти – шпалири при погребението. Зад тях минувачи се спират, заемат място – да отдадат последна почит на писателя.

В Пловдив излязъл целият град с учащите се – венци, речи, цветя, цветя… върху колесницата с покойния…

Йовков имаше, което у нас малцина са имали: признание, като писател, от колегите си…

Вървя край учащите се и си мисля за суетата на живота…

Тоя струпан народ чака – едни да отдадат последна почит, други да задоволят любопитството си. Есенният студен вятър тънко прорязва по лицата, но те стоят. Чакат Йордан Йовков.

Бедният Йовков!

 

Толкова пъти той е минавал и по „Цар Освободител“, и по „Левски“, и другаде, но нито един не се обърнал даже – да го види. Да види тоя, който тъй увлекателно му разказа светлата мъка на толкова човешки сърца, възторзите на толкова народ, който масово, с една ритмична динамика, мина през Тракия, озова се до Чаталджанските неприятелски линии, и после преброди Добруджа и Румъния…

Той си минаваше скромен, свит, плах, сякаш, за да не бъде забелязан.

И никой не го забелязваше…

А и тогава той не беше по-малък, отколкото сега. И не само, че не беше по-малък, а даже – по-голям, защото още можеше да даде. А сега?...


Редакционната колегия на “Отечество” и “Военни известия” - седящи от ляво на дясно: Андрей Протич, полк. Йордан Венедиков, полк. Александър Цанев, Димитър Подвързачов и Александър Божинов. Прави: Елин Пелин, (2 неизвестни), Георги Райчев, Добри Немиров и Йордан Йовков, София 1917 г.

 

Аз с мъка си пробивам път зад шпалира от учащи се. Тръгнал бях за църквата, за опелото му. Но отдалеч съзирам, че се трупа народ и пред църквата: любопитен народ навсякъде. Представих си, какво е вътре в храма: тъпканица от хора, да видят, да ги видят… А много от тях до вчера даже са злословили зад гърба на покойния. А днес?...

Значи трябваше да умре, за да се явят тия истерични прояви на признание! Да се явят пищно, с многоглаголствие, с венци, с речи, с възклицания…

А заинтересува ли се някой по-рано, да го види, как той живее, как се бори с живота, как страда, какво той чувства, за какво мечтае? Никой!

 

Аз свих по една напречна улица и се откъснах от навалицата. Не отидох на погребението – не можах да сторя и аз това, за което толкова народ се тълпеше – стана ми съвестно. В самотната улица отдъхнах спокойно, настрани от тая парадност, парадността на смъртта.

И си мислех: бедният Йовков – ако беше видял целия тоя церемониал, че го прекарват сред тоя шпалир от учащи се и любопитни – него, скромния, срамежливия, безшумния…

 

Той сам, учуден, би запитал:

- Ама, всичко това за мене ли? Хайде, холан - я се оставете от тия работи...

- А, не, не така! - ще му се възрази, - я, лягай, кротувай, да се изпълни програмата... Ние погребваме писателя Йовков, а не тебе... Пък, най-после, ти вече си умрял - и сега ние имаме думата!

 

И шествието ще продължи своя трагичен церемониал – до изпълнението на последната точка от програмата.

Не съм усетил как съм се озовал в далечни , безшумни, тихи улици. И тогава… В паметта ми възниква далечен спомен за покойния Йовков.

Когато вече се беше свършила злополучната Балканска война. Той беше публикувал няколко свои разкази от войната, за него вече се говореше в литературните кръгове - но тихо, шепнешком – а извън тях – още твърде малко го знаеха.

Тогава ми се падна първата среща с него. Бях началник – първият началник и основател – на отделението за социални грижи и благотворителност при Вътрешното министерство. Към това отделение беше придадена и библиотека с редакторство на списанието на министерството. И библиотекарската и редакторска длъжност беше още незаета.

 

Един ден главният секретар Ал. Златанов ме пита:

- Познаваш ли писателя Йордан Йовков?

- Да. Защо?

- Дохождаха при мене, молиха ме да го назначиме библиотекар. Донесоха ми разказа му „Балкан“, четох го – хареса ми. Какво ще кажеш, да го назначиме ли при тебе? Не го зная, като човек как е?

- Добър, кротък, тих… Отлично, много подходящ, ще ми е приятно.

 

Беше назначен. Няколко дена след това Йовков се яви при мене, да ми благодари за малкото, което бях допринесъл за назначението му, както и да ми се представи, като на „началство“, както се изрази той.

Щяхме може би да прекараме заедно добре. Но скоро се обяви Европейската война или кой знае що стана, но с Йовков се разделихме.

 

Йовков като офицер, 1919 г.

 

След втората война той израстна вече голям писател. Неговото име стана известно, той беше добре приет сътрудник навсякъде, издаде и отделни книги.

През това време много рядко го виждах. И аз, залисан в свои грижи и свои тягости, бях му загубил дирите. Четях неговите разкази по списания и вестници, но къде е, какво върши – нищо не знаех.

 

Един ден, през октомври 1921 г., когато бях директор на Народния театър, получих писмо в лилав плик с непознат почерк и с бланка Legation Royal de Bulgarie, Bucarest“. Отварям го: от Йордан Йовков.

Той със съкрушено сърце ми пишеше, че е уволнен неочаквано, като ми поясняваше:

„Аз бях назначен тука миналата година. Дойдох тук с вярата, че ще се настаня по-добре, като ми се помага и като се улеснявам, чрез туй назначение ще мога да намеря по-добри условия и за работи. Аз мислех тогава само за литературата. Защото тогава се говореше за изпращане на писатели в странство, и мислех, че моето назначение става по същите съображения.

Разочарованието изпитах още при пристигането си, защото видях, че това е невъзможно, нито пък някой знае, че трябвало да стане така. Аз бях един обикновен чиновник, от когото се искаше работа и нищо повече – никакви привилегии и изключително положение.

Работих най-добросъвестно. Година вече аз не зная ни театър, ни книга, ни развлечение, ни частна моя работа – знаех само пътя до легацията и до дома, и работата си, чиновнишката си работа. И какво получавах? На 15 ноември намалиха заплатата ми само на 1400 леи, когато само за квартира, дърва и трамвай ми трябват 1500. Живях в една дупка на 3 км от легацията, където ходех и се връщах в най-лошо време. Теглих нужди, теглих невъзможни лишения. Надявах се, писах на приятели, молих се. Нищо. Подобрението бе увеличаване на заплатата ми на 2100 леи. Също недостатъчна. Не исках ли да се върна в България? Исках, разбира се, но как, с що, де?... Но аз мислех най-вече за семейството си и, слава Богу, назначиха жена ми за учителка тука. Лошо-добре, мислех, че нещастията се свършват, мислех да си отдъхна, но ето днес – най-лошото…“

 

Писателят със семейството си - съпругата Деспина и дъщерята Елка

 

Припомних си върволиците шпалир, тъпканицата народ, речите, които в тоя момент сигурно се произнасят с пищни фрази и въздъхнах:

- Бедният Йовков!

Каква трагедия е бил животът му и как иронично изглежда всичко това, което става днес, след като умря!

И чета по-нататък писмото му. Той ме моли да се застъпя пак за връщане на службата му, или да бъде назначен за учител в Букурещ. Той описва надълго несносното си положение, като накрая пише:

„Много мъки, много изтезания, много жертви ми струва това дохождане. Добро малко съм виждал в живота си, но туй, което преживях и преживявам още тука – надминава всичко. Не знам с що заслужих тая участ…“

Спомням си, че още същата вечер аз запитах Стоян Омарчевски, който тогава заместваше министъра на външните работи:

- Абе, Стояне, какво си направил?

- Какво?

- Уволнил си Йордан Йовков…

- Кога? От къде?

- От Букурещ, като си замествал във външното министерство.

И му прочетох писмото на Йовков.

- Нито съм забелязал сред многото заповеди, които са ми поднесли за подпис, нито съм знаел, че него уволнявам… Вярваш ли, че мога съзнателно да сторя това?

- Добре, но… виждаш какво е станало.

- Ще го поправя.

Но – огорчението е било изживяно.

 

Връщам се отново към центъра на града. Далече там пред мене още се точи дългата погребална процесия на Йордан Йовков, за когото столицата е облепена с толкова много некролози: „Загина първенецът на българския разказ…“

Там, на един площад се държи реч – изтъква се: кого губи България…

 

Погребението на Йордан Йовков в София, октомври 1937 г.

 

 

 

Студеният есенен вятър тънко реже по лицата – иска, сякаш да освести унесените в смисъла на речта, която се произнася, да ги наведе на друга мисъл, която никому сега не минава през ума – за живота на живия Йовков, към когото никой не простря братска ръка.

Отминавам бързо мнозинството, а в паметта ми все стои жива и не се изличава картината на живота на Йовков в Букурещ; в ушите ми страшно звучат тежките думи на измъчена душа, кървавата изповед на едно изстрадало сърце:

„Не знам с що заслужих тази участ…“

 

18 октомври 1937 г.

Христо Цанков-Дерижан, в. „Литературен глас“

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Още от категорията

3 коментар/a

Българин на 13.10.2016 в 15:02
Неповторимо, вълнуващо, за този велик Българин? Кой ли пише днес така, а и за кого?
Непримир Вироглавович Противопоставский на 14.10.2016 в 01:53
«Значи трябваше да умре, за да се явят тия истерични прояви на признание!» Самата сентенция, според която „за мъртвия се говори само или добро, или нищо“, е истерично лицемерие от най-рафиниран вид.
така постъпват и със Славейков на 15.10.2017 в 18:23
България не уважава своите таланти и интелигенция.Пенчо Слайвейков бил уволнен като директор на Народната библиотека от Стефан Бобчев,отделно му написали лоша рецензия оттук до Нобеловия комитет и така го лишили от Нобелова награда.Затова той избягал оттук и се установил на езерото Комо в северна Италия.Не искал да умира в България.Там умира в селцето Брунате,на 7 км от град Комо.Днес там има паметна плоча в чест на Славейков-"прокуден от своята родина,в тази къща живя Пенчо Славейков..."Местните хора знаят къщата и упътват хората къде се намира.На година хиляди чужденци виждат паметната плоча.

Напиши коментар