Американският режисьор присъства на прожекцията в Кан на филма си “Коварни улици”, с който участва за първи път на кинофестивала през 1974 година.

 

Мартин Скорсезе, който е бил президент на журито на кинофестивала през 1998 г., беше почетен гост на Сдружението на кинорежисьорите, което празнува 50-ата си годишнина. В края на прожекцията на “Коварни улици” Скорсезе получи наградата “Златната карета”.  

Това е голяма чест за мен. Петнадесетдневката на режисьорите от много години предоставя платформа за своеобразните кинодейци. Тя позволи гласовете им да бъдат чути в целия свят. Именно тук навлязох в международното кино през 1974 година. Повече от 40 г. по-късно си заслужава пътуването, само за да благодаря. Тук започна всичко за мен. Тази награда има дълбок отзвук. Щастлив съм, че отново съм тук на този етап от живота ми. 

При първото си участие в Кан Скорсезе се среща с Федерико Фелини, Вернер Херцог и Вим Вендерс. 

По онова време фестивалът беше по-малко бизнес, отколкото днес. Бях щастлив да говоря за мен и за филма ми. Почти спирах хората на улицата, за да им кажа кой съм.

С Робърт Де Ниро, който го придружава, Скорсезе отсяда в хотел “Негреско” в Ница. Двамата непознати имат вълнуващо преживяване. За нас това беше постоянен празник, дори и да не взехме нищо. Само две години по-късно американецът с италиански корени получава Златната палма за филма си “Шофьор на такси”.

Очите му светват при този спомен. Междувременно бях представил “Алис не живее вече тук”. По времето на “Шофьор на такси” бях там само за две денонощия. Беше интересно преживяване, с изключение на това, че президентът на журито, Тенеси Уилямс, беше заявил, че е против филма, тъй като го смята за прекалено жесток. За късмет на Скорсезе, други двама членове на журито подкрепят филма му: Серджо Леоне и Коста-Гаврас. Заведоха ни на вечеря в едно място, което се казваше “Оазисът”. Говорихме повече за техните филми, отколкото за моя. Не бях разбрал, че са благосклонни към “Шофьор на такси”. Върнахме се по-рано в САЩ. Надявах се да спечелим наградата за най-добър актьор или най-добър сценарий, но със сигурност не и Златната палма. 

Дребен, много елегантен в син костюм, съчетан с риза с инициалите му, 75-годишният Мартин Скорсезе се оживява в мига, в който започне разговор за кино. 50-годишната му кариера с нищо не е притъпила неговия ентусиазъм. Влязъл вече в пантеона на световните режисьори, той не е забравил и трудните периоди. Когато получава наградата за режисура за филма си “След работа”, през 1986 г., той е в деликатни отношения с киностудията.

В Америка, преди “Секс, лъжи и видео” и признанието на независимото кино, на филмите от този калибър не се гледаше като на истински филми. Но този беше продуциран от Дейвид Гефен! Мисля, че темата му бе свързана с факта, че се чувствах дезориентиран във всяко едно отношение в живота ми по онова вреем. През 80-те г. режисьорът среща големи трудности при финансирането на проектите си. Предлагаха ми други филми, но аз не се чувствах добре да работя така. 

 

Музиката в киното

 

В края на 50-те г. на ХХ век, като студент в Нюйоркския университет, този почитател на Клод Шаброл мечтае да покаже един от късометражните си филми в кино на Пето авеню. Но въпросът за авторските права затруднява използването на музика в работата му. 

Експериментален филм, като “Изгревът на Скорпио” на Кенет Ангър не се интересуваше от подобни проблеми. Чудех се защо млади режисьори като нас трябва да се изправят пред тези въпроси, които засягат класическия начин на правене на филми. По времето на “Коварни улици” продуцентът Джонатан Таплин постигна необходимите споразумения, за да получим права върху песните, които исках

Обожавах композиторите от златната епоха на холивудското кино, разбира се, но това не се отнасяше до моето поколение. Слушах друга музика. “2001: Одисея в космоса” ми показа, че може да гледаш страхотен филм без оригинална музика.

Музиката и в частност рокът винаги са били в основата на работата на Скорсезе, който посвети успешни документални филми на The Band (“Последният валс”), на Боб Дилън ("Боб Дилън: Търся път към дома”), на “Ролинг Стоунс” (Shine a Light) и на Джордж Харисън (“Джордж Харисън: Да живееш в материален свят”). 

Израснал съм в семейство от работническата класа, което не можеше да си позволи книги или 8-милиметрова камера. Имаше телевизия, но тя се ограничаваше само до три канала, и най-вече музика, както по радиото, така и на плочите на 78 оборота. Първата плоча, която си спомням, беше на Джанго Райнхард и Hot Club de France. Тогава започнах да комбинирам музиката с всичко, което се случваше около мен, това ме вдъхнови за истории, белязани от музиката. По-късно, като юноша в Долен Ийст Сайд, музиката беше постоянен контрапункт на събитията в моя живот. Аз принадлежа към поколението на рокендрола: Литъл Ричард, Чък Бери и Елвис Пресли се появиха, когато бях на 13 г. и те проникнаха навсякъде.

 

Превод от френски: Галя Дачкова

 

 

 

 

 

 

 

Още от категорията

Напиши коментар