"Идвам от Италия, страна, в която чувствеността се носи във въздуха, където телата говорят без думи. Франция ми показа друг, по-фин начин да бъдеш женствена. Разбрах, че любовта и чувствеността са свързани с енергията, не с възрастта".

 

 

 

- За втори път ви избраха за водещ на церемонията на кинофестивала в Кан. Първият път беше през 2003 г…

 

- Да и не успях да оценя момента. Когато се озовах на сцената пред публиката в Кан, изпитах повече тревога, отколкото удоволствие. Този път имам желание да се забавлявам и да изживея момента напълно. Толкова много дължа на Кан! Без този фестивал, пътят ми нямаше да е същият. Филмът, заради които изкачих стъпалата през 2002 г., “Необратимо” на Гаспар Ное, предизвика истински скандал; днес е култов филм… Обожавам киното. Аз съм от онези хора, които смятат, че някои филми могат да променят съдбата ни, давайки ни отговорите, които нямаме.

 

- Кои филми имате предвид?

 

- “Обикновени хора” на Робърт Редфорд и “Американски прелести” на Сам Мендес, които се отнасят до обикновената лудост, всеки по свой начин. 

 

- Изглежда лудостта е тема, която винаги ви е привличала. Случвало ли ви се е поне веднъж да си загубите ума до такава степен, че да искате да убиете някого?

 

-  Не, това никога. Никога не съм се страхувала обаче да поемам рискове, в любовта или в киното! Мога много добре да разбера, че човек откача, но този вид лудост е продикуван от страха. Има една максима, която много харесвам: “Лудите са хора, които са загубили всичко, с изключение на разума”.

 

- Мислех, че сте опасна жена!

 

- Не знам дали съм разумна жена, но в никакъв  случай не съм опасна жена! Всички крием много неща, за да оцелеем. Винаги си казвам, че нищо не се случва случайно. Можем да се развиваме единствено чрез личните кризи. 

 

- Това ли се случи след развода ви с Венсан Касел?

 

- Да. В този момент бях напълно изгубена. Всичко, което бях изградила, се срина за кратко време. След почти 20-годишна връзка, трябваше да изградя живота си отново. Това не беше очевидно. В това душевно състояние се впуснах в приключението “На млечния път”, на Емир Кустурица, което продължи четири години. За да бъде приятен животът, с една дума, за да оцелееш, за да не страдаш, можеш да скриеш някои неща и да виждаш само хубавите, до деня, в който осъзнаваш, че си заобиколен, дори в най-близкото си обкръжение, от хора, които не е задължително да са добри за теб. 

 

- Вие какво направихте?

 

- Подбор. Може да изминеш дълъг път с някой и един ден да осъзнаеш, че това вече не е възможно и е време всеки да поеме по своя път. Силата ми да оцелявам все още е по-силна от разрушението. За мен пробуждането бе много болезнено, но прекрасно. 

 

- Вие сте стъпила толкова здраво на земята, защо ви трябваше толкова дълго време, за да разберете, че е време да промените живота си?

 

- Аз не съм компютър! Обикновено се доверявам на инстинкта си, но мога и да се излъжа. Нашата уязвимост и изоставянето в любовта и приятелството ни правят човешки същества. Като че ли защитната ми система бе приспана от години. Не хвърлям вината върху никого, но изведнъж започнах да се съмнявам в себе си. Когато си се изгорил, прошката е единственият начин да се излекуваш. Напълно осъзнавам, че съм много разглезена от живота, но в сърцето си съм като всички останали. 

 

- Често казвате, че не се доверявате на мъжете. Дали защото са се опитали да злоупотребят с вас?

 

- Никога не съм била подложена на физически нападки, но дали съм понасяла безмълвно насилие? Това, да. Здравословната конкуренция между двама души може да бъде много продуктивна, но може да бъде и лукава.

 

- Владеете отлично имиджа си и давате на другите точно това, което очакват от вас. Не повече.

 

- Винаги се опитвам да гледам на себе си от известна дистанция и да не се сливам с това, което правя. Често съм се питала какво мотивира хората до такава степен, че да искат да станат известни, но не съм намерила отговора. Нито за мен, нито за другите. Но това, което знам, е, че когато си актриса, освен себе си носиш и своето изкуство и именно това ни прави крехки. Къде е границата обаче? Прекрасни актриси, като Роми Шнайдер, Джийн Сибърг или Мерилин, ни показаха колко е трудно да се направи разликата.

 

- Във филма “На млечния път”, както и в американския сериал “Моцарт в джунглата”, където играете оперна певица, вие сте не само ослепителна красавица. От вас се излъчва нещо много по-фино, по-трогателно…

 

- “Аз съм момичето, което бях, и вече не съм”. Това е една от репликите ми във филма на Кустурица… Аз съм на 52 години. Осъзнавам напълно, че вече нямам външността, която имах в първите си филми. Аз съм друга жена. Красотата ни предпазва, но в един момент може да имаш желание да я разчупиш. Ще ви излъжа, ако ви кажа, че ми е приятно да вървя към старостта и смъртта. Но се опитвам да взема този завой интелигентно. Старостта не е цел сама по себе си. Знаците на времето не ме притесняват. 

 

- Дори и при мъжете? 

 

- Когато бях по-млада, бях много чувствителна към външността. Винаги излизах с мъже на моята възраст, за предпочитане хубави. Днес открих, че един мъж, който има бръчки, е по-интересен, знаците на времето върху неговото лице и тяло ми харесват. Защото преживяното го прави по-сексапилен. През гънките на тялото се вижда по-добре душата. Това, което ми харесва във филма на Кустурица, е, че той разказва любовната история между двама души, които вече не са много млади.

 

- Как изживявате чувствеността си на 52 г.?

 

- Винаги съм се отнасяла към тялото си с голяма свобода, превръщайки го много рано в инструмент за работа. Имах късмета, че то вдъхновява творците, в света на модата или на киното. Идвам от Италия, страна, в която чувствеността се носи във въздуха, където телата говорят без думи. Франция ми показа друг, по-фин начин да бъдеш женствена. Разбрах, че любовта и чувствеността са свързани с енергията, не с възрастта.

 

- Днес има ли мъж в живота ви?

 

- Да… Няма да ви нищо повече. Имам нужда да запазя някои неща лично за себе си. Вече бях обичана, но невинаги бях готова да приема тази любов. Дълго време намирах за интересни властовите отношения. Днес търся нещо друго. Навлизам в нова фаза в живота си.

 

- Какви промени включва това?

 

- По време на развода ми, през 2013 г., бащата на моите деца остана в Бразилия. Аз избрах да живея в Париж. Миналата година купих къща в Лисабон и много бих искала да се установя там. В този град има нещо едновременно интернационално и провинциално, което много ми харесва. Би било чудесно за дъщерите ми, защото животът там е много приятен.

 

- Както ви възпитаваха вас ли отглеждате дъщерите си?

 

- Ако съм способна да бъда добра майка, на което се надявам, и да проявявам любов към децата си, то е защото моята майки ми даде много любов. Родителите ми са били много млади, когато съм се родила, майка ми е била едва 20-годишна. Както вече съм казвала, аз съм продуктът на баща атеист и майка католичка, която смята, че непослушанието на дъщерите ми се дължи на факта, че не са кръстени! 

Онези, които смятат, че за да живееш, трябва непрекъснато да създаваш спорове и постоянно да бъдеш против правилата, рискуват да си останат цял живот закъснели тийнейджъри. Аз имах късмета, че за мен никога не е имало забрани. Даваха ми свобода. А ако не ми я даваха, аз си я вземах!

 

Моника Белучи

 

 

Превод от френски: Галя Дачкова

 

 

Още от категорията

Шепот от Бергман

Шепот от Бергман

Преди десет години, на 30 юли 2007-а, си отиде един от най-великите ре...

3 коментар/a

Чезаре Ламброзо на 11.05.2017 в 15:01
Един от малкото примери, когато бивши фотомодели са направили добри роли в киното. Пример - "Малена" на Джузепе Торнаторе. Филмът наистина е уникален за което освен добрата режисура, в голяма степен допринася и играта на Моника Белучи.
талия на 12.05.2017 в 09:54
Тъгата в нея я прави магнетична. Не прилича на ония лолитки, по Набоков, които съвремието създаде и пуска на конвейр. Не се усмихва като робот за щяло и нещяло.
Кака Пена на 14.05.2017 в 14:17
Просто една прекрасна жена и актриса!

Напиши коментар