За гледането на „Нелюбов“ е нужна смелост, за интерпретирането му също. Разбира се, много е удобно филмът да се тълкува и от гледна точка на чистата естетика. По този начин можем да поставим Звягинцев и до Тарковски, и до Бергман, до Пярт...От друга страна Звягинцев проницателно дълбае в проблемите на днешната действителност, по-конкретно руската с нейните характерни особености. Но подобна действителност в битово измерение можем да видим в различни точки на днешния глобализиран свят. Социалният разрез на Звягинцев повдига булото на ада, където битува днешният човек. Той е заобиколен от препълнени супермаркети с палмови сурогати, тротоари с разбити плочки, изплаща агонично кредити и трудно връзва двата края дори за блудкавата некачествена храна. При Звягинцев през юни е хладно, а животът е монохромен.

 

Снимка: София Филм Фест


В последния си филм „Нелюбов“, представен в България на тазгодишното издание на София Филм Фест, Андрей Звягинцев отново демонстрира виртуозното си майсторство в изграждането на образи и таланта в усещането си за кино. Звягинцев отново е създал сноп от образи и мисли, с които  дълбае навътре в човешкото битие. Дълбоко, страшно и безнадеждно. 

 

Руският режисьор е създал взривяващ драматичен микрокосмос, който изобразява зейналите празноти и смъртоносния вакуум без чувства. Филмът е една картина на съвременните хора, на които не им е останало нищо освен смартфон и корпоративни правила, примесени по особен начин с фанатично, криворазбрано православие, изцедено от всякаква духовност.

 

Усещането е, че сякаш сме попаднали в свят, където е настъпил краят на света - човеците са напълно безразлични един към друг, а притъмнели сенки са хвърлили пипала върху светлината на деня и оголената природа. Това е изтърбушеният ад на обезчовечените човеци. Една нелюбов се заменя с друга и нищо не е в състояние да  даде надежда за нещо по-различно. Природата също е сурова, скръбна и безразлична, хармонизираща с човешките души. 

 

В „Нелюбов“ Звягинцев създава драматичен микрокосмос на пустотата. Това е филм за отчуждените хора, чиито отношения са преживели тотален разпад. Един апокалипсис на близостта. Една превъзходна психологическа драма, в която напрежението нараства с всеки следващ кадър. Сюжетът е линеен, а героите не предизвикват съчувствие. Кадрите на оператора, с когото Звягинцев винаги работи Михаил Кричман, излъчват съвършенство, а минималистичната музика на Евгени Халперин звучи в началото и в края на филма. Логиката – да се получи хладна, изчислена до милиметър картина. В духа на Хичкок. 

 

От друга страна, макар и със създадения съспенс, филмът носи монотонното усещане за мрачно безвремие, в което, каквото и да се случва, героите остават заключени в нещастието си и черно-бялата интертност на чувствата си. Маша и Борис могат да акумулират единствено нелюбов. Альоша, детето им, което никой от двамата не желае, също живее нелюбовта. И най-трагичното в развитието на сюжета е това, че стремящи се към новите си връзки, Женя и Борис всъщност до край остават самотни и безчувствени. Търсейки топлина и нежности, всъщност се оказва, че те самите са неспособни да ги генерират.

 

На пръв поглед оставаме с усещането, че тези хора нямат правилните отношения с правилните хора и се стремят именно към постигане на хармония във връзките си. Кадър след кадър обаче всяка надежда героите да бъдат сполетени от любов се разбива в ледовете на замръзналата в полумрак природа, толкова изкусно рисувана от Звягинцев и Кричман. Желанието им за нежност също се оказва заблуда, а рационалният егоизъм е новата форма на любовта. 

 

Естетически „Нелюбов“ напомня на „Елена“, друг филм на Звягинцев, чието действие се развива в Москва и където отново надвисва със злокобна сила празнотата на изоставения дом, крахът и падението в семейството, счупените свръзки между индивидите. Особена метафора на зеещите празнини в „Нелюбовь“ е изоставената сграда, която е бивш дом на културата – чиста Зона на Тарковски, където децата се крият от безсърдечните възрастни. Изоставено здание, където играят деца виждаме и в „Завръщане“. Изоставените рушащи се пространства при Звягинцев са метафора на пустотата, която обгръща човешките души и ги прави неспособни на емоционалност и усещания. Те съществуват, но не знаят защо. Това не е първият път, когато филм на Звягинцев напомня Тарковски. Още след „Завръщане“ мнозина го нарекоха „Тарковски на съвремието ни“, а влиянията и по-късно действително са очевидни. 

 

Но Андрей Звягинцев може да бъде сравнен и със света във филмите на Ингмар Бергман, където възрастните герои също плащат за нечувствителността си, но децата страдат най-вече от тази атрофия. По Звягинцев нелюбовта е бомба със закъснител, защото тя не просто разрушава човешките отношения, но е способна по закона за радиоактивния разпад да унищожава хората. Нелюбовта е бумеранг, на нелюбящия му се връща или с ненавист, или с равнодушие. 

 

„Нелюбов“ открива и друг много важен проблем, а именно, че социалната депресия и недоверието в работната среда са огледало и на личния свят на героите. Примерът, който дава е потресаващ – модерната IT компания в Москва, където главният герой Борис работи. Камерата на Михаил Кричман улавя по особено впечатляващ начин рационализираното същество на съвременния свят, машинизирания му разум и обезкървените жили на човешкото.

 

В същото време, на този фон, откриваме, че човекът, който стои на върха в тази суха и ледена корпоративна структура, строго изповядва особени православни ценности и задължава своите служители да спазват определени правила, свързани с личния им живот. Например това, че ако се разведат, ще си загубят работата. Тази ситуация характеризира точно днешния свят с неговите объркани вярвания – светът на експлоатацията, основаният на корпоративна служба човешки живот, поробването на човешкия разум във филтрираните технологии на софтуерите и извратеното им съчетание с православието. Корпоративното  е умъртвило божественото,  но хората са склонни да комбинират абсурдни светогледи и да прилепят към очевидния разпад фалшиви морални правила за контрол. 

 

 

За гледането на „Нелюбов“ е нужна смелост, за интерпретирането му също. Разбира се, много е удобно филмът да се тълкува и от гледна точка на чистата естетика. По този начин можем да поставим Звягинцев и до Тарковски, и до Бергман, до Пярт...От друга страна Звягинцев проницателно дълбае в проблемите на днешната действителност, по-конкретно руската с нейните характерни особености. Но подобна действителност в битово измерение можем да видим в различни точки на днешния глобализиран свят. Социалният разрез на Звягинцев повдига булото на ада, където битува днешният човек. Той е заобиколен от препълнени супермаркети с палмови сурогати, тротоари с разбити плочки, изплаща агонично кредити и трудно връзва двата края дори за блудкавата некачествена храна. При Звягинцев през юни е хладно, а животът е монохромен. 

 

През цялото време на филма има едно натрапчиво очакване, че ще открием любовта като съкровище, едва ли не като награда, която ще ни отведе в свят, в който всичко е наред и можем да останем там завинаги. Разложената и отдавна забравена любов стои във филма по-скоро като патология, като грях, като израстък, който можем хирургически да изрежем. Сякаш лошите условия на живот могат също да бъдат „орязани“ медицински и да бъдат поставени нови „импланти“ за съществуване. 

 

Но героите в „Нелюбов“ са последните човеци на Ницше. След края на филма става ясно, че на тях вече нищо не може да им се случи. Те са пропаднали, оскотели, покорени. Неспособен, обезсърчен, скован, последният човек е изтърбушен от страст. Творческата способност на „обичането“ е потушена в хладнината на безчувствения мрак.

 

Първата точка на крайна, непоносима болка ни води при Альоша, нежеланият син на Женя и Борис. Малкото момче дочува разговора между родителите си през стената в тъмната си стая – беззвучният му плач напомня на „Викът“ на Мунк, особено ужасяващ именно в беззвучността си. Момчето разбира, че той не просто е нежелан и от двамата си родители, но че е пречка за тях. Проблем, който им спъва възможността за щастие и нов живот. Докато родителите се карат къде да изпратят детето си, Альоша изчезва. Страхувайте се от желанията си и отговаряйте за това, което казахте. В този момент зрителят влиза все по-надолу в черната дупка на траура, на мразовити площади и улици, безлюдни крайградски гори, около които неуместно в пустошта се явява сюрреалистичен изглед на многоетажни сгради – такава е Москва през погледа на Звягинцев.

 

Подобен пейзаж на града може да се види и в „Елена“, където по оголените клони са насядали зли черни птици. Птиците реват зад кадър, а в кадъра са пустинни гледки, отражение на вътречовешки ситуации. Звягинцев много умело изгражда тези кухини. Постоянният артистичен директор на руския режисьор Андрей Понкратов по майсторски начин успява да конструира пустотата, която тегне. Тази пустота се усеща навсякъде, из всички пространства, които героите на филма обитават. Зрителят е засмукан от постапокалиптичната безжизненост на житейският цикъл на последните човеци. 

 

В „Нелюбов“ особено поразителни са цветовите решения: оттенъците на полумрака, които се сгъстяват и събират все повече и повече без надежда за разсъмване. А в полумрака спираме да различаваме очертанията на околния свят. 

 

Звягинцев рови в социалните недъзи на обществото и проблемите, с които то се сблъсква. Кредити, православен фанатизъм, озъбена природа, панелни блокове, безличие и безразличие. Това е социалната среда на героите. Условията, които днешният свят им е дал. Айфон и мрак.

 

На финала на „Левиатан“ настъпва зима: водата замръзва, пейзажът замира. Със същия замиращ ландшафт пък започва „Нелюбов“. Замръзналите сърца на млада двойка в процес на развод. Въпросът дали трите филма „Елена“, „Левиатан“ и „Нелюбов“ са трилогия винаги изненадва Звягинцев, когато бива питан в интервюта. Той се чувства странно, когато последните му три филма биват представяни така, най-вече, защото, казва той: „Не съм имал абсолютно никакъв стратегически подход с третия филм, не мога да разбера защо те биват подреждани така. Може би това идва от факта, че и трите филма се развиват в наши дни и не на всяка цена имат политически контекст“. Звягинцев споделя, че се интересува предимно от социалното, темите на човешката вътрешна структура и условията, с които е заобиколен и сред които прави своите избори.

 

 

 

 

Още от категорията

Историята на Г-7

Историята на Г-7

Г-7, събрани на среща на върха в петък и събота в Канада, е неформална...

28 коментар/a

Drakon на 17.03.2018 в 08:12
Никакви естетични формулировки не могат скрият истината, а тя е че филмите на Звягинцев са смел и точен разобличаващ удар и критика срещу разпадащото си до най-първичните си и грозни основи руско общество. Тази статия е опит да се отрече дисидентският и опозиционен характер на тези филми спрямо руската действителност и нрави. Русия наистина е Карамазова страна - на най-възвисеното, в лицето на Звягинцев, и най-перфидното и брутално потъпкване на човешкото
Майстор е Андрей Звягинцев, безспорно на 17.03.2018 в 09:00
Изборът и наградите на най-известните филмови фестивали, а дори и на Нобеловите награди са политически мотивирани и с конкретни злободневни цели. Случайност ли е тазгодишният избор на наградените с Оскар (oгромен % LGBT)? Не, защото на дневен ред е приемането на ИК... За съжаление Андрей Звягинцев, впрочем както и нашите режисьори, някои от които доста известни вече (у нас поне) в стремежа си да постигнат световно признание и награди, се изкушават да правят това, което се цени (от журитата на Запад) - черна, пошла безнадеждна мътилка без лъч светлина и оптимизъм, гной... Не познавам човек, който след като гледа неговия "Левиатан" не изпадна в депресия... Древната истина, че 'търсенето определя предлагането' най-идиотски довежда до престъпно нерационално влагане на и без това силно ограничените (у нас) средства за култура, и специално в такава скъпа индустрия като киното. Защото целите на творците ни са международно признание и награди, задоволяване на тяхното самолюбие и суета, а не доставяне на радост и оптимизъм на нас, зрителите. Ето за това предпочитам това филмче: https://www.youtube.com/watch?v=hOT3MAME5cQ пред последното майсторско постижение "Нелюбовь"...
Маша на 17.03.2018 в 11:37
Звягинцев е безспорно талантлив, както много от руските си събратя. Чакам момента, а той не е далеч, когато ще надрасне егото си - да печели овации и награди, и ще започне да твори от сърце...Тогава ще можем да го сравняваме с Тарковски. Гледала съм видео, на което Тарковски и Бресон получават Златната палма в Кан. Няма суета, няма парадиране- всичко е повече от скромно. Съгласна съм за Карамазовската Русия, но Звягинцев показва само едната страна. Някак пресилено и неубедително е, не е обективно. Сякаш само руснака има недостатъци...
Руди на 18.03.2018 в 05:55
Левиатан, Завръщане, Нелюбов - терорът на дегенеративните малцинства! Такива персонажи в Русия, а и в останалия нормален свят, едва ли са повече от 2% от населението. Виж, сред "креативното" общество, явно преобладават. Баща - безумец(но с любовница) и малоумна майка( но с любовник) родили дете от немайкъде, поради безхаберие. Безсмислено живеят, заедно наужким, за никъде вървят. Предстои раздяла, но промяна - не. Детето - повод и завръзка на "филма" е на 12 г. и за него нищо не се знае и няма и да се узнае. То е фонът, на който дегенератите се щурат. Естествено, има и зла баба - алкохоличка, и безпомощно и корумпирано ченге. Диалози - катастрофа. Актьорите(които са любители) примитивисти - шепнат или псуват, викайки. Мрачно, гадно, безнадеждно. Нормални хора няма. Либералистически реализъм - свят на победилия разпад. Защо Западът харесва и награждава подобни тъпни? Защото оплюват Русия или защото истински импонират на Холивуд? Като взема предвид, че от вчера и шефът на Оскарите стана поредният старчок, паднал жертва на "здравия морал", май повече е второто! Единственото стойностно в този филм е операторската и художническа работа. За жалост, това не го спасява, а напротив, подчертава бездарието на режисьора, тъй-като много добра работа е използвана по крайно неподходящ начин. И за капак, за разлика от другаде по света, в "путинова" Русия, това "нещо" е поучило и държавно финансиране.
Да бе на 18.03.2018 в 09:08
Среднощните напъни на Рудольф Рудольфович да пише на културни теми. Стой си при пропагандата, не се бъркай, дето не ти е мястото.
observer на 18.03.2018 в 12:27
Звягинцев е почти непоносим за гледане. Създава усещане за безнадеждност, все едно си попаднал някъде, от където ако можеш, би избягал веднага. Бергман поне е по скандинавски спокоен и интелектуален, Тарковски изтънчено естетичен. Все трудни режисьори, това е общото, но някои се помнят десетилетия след като са създали шедьоврите си, а други ще бъдат забравени. Филмите на Тарковски ги има в Амазон, от студентските му работи още, всичко девет - два студентски филма и още седем до края, от Иваново детство до Жертвоприношение.
Руди на 18.03.2018 в 12:44
И като шурна либералната демократщина и турна всякой на мястото му ... Какви културни теми сънуваш, Да бе? Щом можеш да откриеш "култура" в подобен филм(който сигурно не си гледал!), не ти трябва пропаганда - сготвен си вече. Клозетната култура(и такава има във филма), като еманация на постмодернизма. Умни и красиви, инсталации, пърформанси и пр. ялови напъни. Звягинцев е родил поредната си мишка, ама нали сте в руслото на Холивуд, няма как, ще трябва да го хвалите! Вижте си филмите - лауреати на Глобуси, Мечки, Лъвове, Палми и Оскари през последните години! Култура ли???
Изкуствовед или на 19.03.2018 в 13:54
избягал от клиниката психопат. Все още недостигнал славата на Стефан д-р Чолаков и Атила.
Ех Руди, Руди на 19.03.2018 в 16:23
Жалък политпропи. За Русия трябва да се говори само положително нали? Айде да видя един филм с положителни послания по ваш вкус колко хора ще го гледат? Тъпанари с тъпанари, даже не ми се спори с вас. Ако бяхте малко по-умни щяхте да разберете, че филмите на Звягинцев дават надежда, че в Русия все още има интелектуалци и свестни хора и това само по себе си е надежда за този измъчен народ.
Руди на 19.03.2018 в 19:16
1,67% надежда... Надайте се, нетъпанари!
Руди на 19.03.2018 в 23:52
Майтапът настрана, аз не знаех, че тук ще е толкова забавно! Изказах мнение, дадох лоши оценки на ред конкретни елементи от филма, нещичко похвалих, въобще, нищо извънредно - така се прави и другаде. Защо никой не коментира по същество? Напротив - упойващи алабализми с познавателни претенции, напълно в духа на самата статия - това се лее. Изкуство за избрани, ти да видиш, та чак за самоизбрали се. Запетайка не могат да сложат на място, но претендират за елитна образованост. Почти познах и колко са, казвайки че нямат и 2%. Хайде да решите, стойността на "изкуството" по броя на публиката ли ще я мерите или по самомнението на "посветените"! По първото - Кока Кола се пие най-много в Щатите, понеже сигурно е най-вкусната и полезна напитка. По второто - Тарковски не се става само като държиш камерата 10 минути върху стационарен обект - така се става статив. Киното, като бизнес, днес е ориентирано на групата от 13 до 18 години. Нищо пъклено - просто там са 70% от онези зрители, дето дават по $20 за билет и джънк. Останалите са в Нетфликс, Кракъл, Амазон, Караоке, Ютуб и т.п. Филмите са еднодневки - каквото изкарат за 2 седмици, изкарат и после поемат към "умните и красивите" по света, демек, в небитието. Който не вярва, нека посочи поне един стойностен холивудски филм, заснет през последните 10 години! А и в по-предишните 10 са много кът. Доказани творци снимат редки бози( Де Ниро, напр,), ради парата. Може ли изкуството да има възпитателна функция, когато вече е забранено, дори образованието да възпитава? Не, разбира се. И така, Звягинцев е от тия, на които все някой им пречи да се разгърнат докрай; дето аха да нарисуват Мона Лиза, само да им "дадат свобода", пък още не са се научили молив да подострят. Той изобразява гадости - дали защото му харесват, дали защото личният му живот и средата са такива, дали заради "тренда" - Божа работа. Знам ли, може да си мисли, че болшевиките и лично Путин са му пробутали менте - капитализъм, а хубавия, истинския са го скрили в Лондон, да речем. Ех, там ако даваха кинти, като в Русия, какво изкуство щеше да им натвори! А Тарковски, впрочем, създаде всичките си шедьоври, докато му пречеха и то, както можеше да се пречи при социализма. А когато прегърна "свободата", направи, забележете, "Жертвоприношение" и после умря - също Божа работа, но символична.(Сценарият, впрочем, си е чисто съветски - на братя Стругацкий, основно на Аркадий.) В заключение - филмът "Нелюбов"(каквато дума няма в българския език, за сведение на "изкуствоведите") е калпав, ама много! А и днешното руско кино е като днешното българско - на командно дишане. По-пъстро и мащабно е, защото парите са повече, но по-добро не е. Лишени от позитивни идеи, и двете са превърнати в убежище за печелбари и евтини подражатели. Западът насърчава именно този образ на разпад и тлен, в който с любезното му съдействие следваше да се струполят безвъзвратно нашите общества. "Каръци" - да; "Как се каляваше стоманата" - не и никога повече! На "творците" в масовия случай им липсват и базови умения. Та 80% от нашите "звезди" не могат "л" да произнесат правилно, но иначе са във ВИП Брадър, редом със Златки, Норки, Белки и прочее гризачи. Аристокрацията я играе Лорд Минчев - първият паркетен ватман на пазарджишко. Да не беше само комунизмът, дето им е пречил на естетическото развитие пренатално, какви чудеса щяха да натворят!
Вася Н. Илиева на 20.03.2018 в 14:02
До Руди на 19.03.2018 в 23:52. Вие коментирате по същество, вярно е същественото във Вашата преценка. Поздравления!
Василена на 22.03.2018 в 08:59
Руди, поздравления! Поздравления за сериозния, макар и кратък, анализ на днешното кино. Поздравления са куража да отстоявате собствено мнение, което се различава от това на "красивите и умните".
Noumenon на 22.03.2018 в 19:27
Към Руди, който не коментира по същество, а си говори същите глупости, които би казал под статия за Борисов. Когато се говори за конкретен филм, коментирането по същество следва да е коментиране за филма. Първо, "Жертвопринушение" си е по сценарий на Тарковски, не на братята, а значи не е и основно на Аркадий. Второ, ако гледате на филмите на Звягинцев като на критика спрямо "днешна Русия", значи сте "сготвени" от "западната пропаганда", която иска да гледате на тях като на такива. Тя ви казва "Вижте, Звягинцев показва как е в Русия, тук не е така!", макар навсякъде да е едно и също, с малки изключения. Третото е към второто: прочетете отново текста горе, вижте отновно филма, ако не сте го разбрали, не ви виня, лесно се свиква с наготово даденото, трудно - с обратното. Когато се критикува или дори ПОКАЗВА какъв е съвременния ни човек, явно се показват "гадости", които са "удобни" на запада. Огледайте се, ще видите същите тези "гадости" на живо, без значение в коя точка на европа или щатите се намирате, без значение дали сте на "изток" или на "запад". Дистинкцията между двете, която е още настояще в главите на живелите преди 90-е години на миналия век, е абсурдна към момента, крайно време е да го разберете... Апропо, особено излишна е и когато коментирате изкуство. Показва невъзможността ви да се абстрахирате от заобикалящите ви глупости и да потърсите нещо повече. За някои действително важи Аристотеловата дефиниция за zoon politicon. Но ви моля, най-учтиво, запазете я за там, където ѝ е мястото, ако не искате да станете смешни за останалите.
Банишорката на 23.03.2018 в 08:30
Като начало да кажа, че текстът е прекалено дълъг, недобре структуриран, с множество ненужни повторения и клиширани стилистични похвати. Очевидно авторката е млада и относително грамотна, но трябва да работи повече, преди да се захваща да анализира великани като Звягинцев. Повтарянето на имена като Тарковски и Бергман не прави текста по-добър, да си знаете. Малко редакторска намеса не би била излишна. По темата - родена съм и израсла в Банишора, през седемдесетте и осемседетте години. Ще ви изненадам, мили духовно извисени и интелектуално дистанцирани от "нелюбовта" хора, но това семейство живееше там. И не беше само едно - стотици, хиляди Борисовци и Жени отглеждаха своите Альоши и Альонки. Повечето от Альошите и Альонките оцеляха, и се превърнаха в своите родители, и отглеждат своите малки Борисовци и Жени (разбира се, кръстени на дядо или баба, за да наследят панелката). Доста умряха, но добре спуснатото информационно було услужливо ги покри... Действието на филма може да се развива в Банишора, в Надежда, в Обеля... И не е никакъв "драматичен микрокосмос", а тъжна реалност. Защо пиша всичко това? Защото ми писна да бръчите нослета в снобска погнуса към героите, и да се чудите как по-витиевато да се разграничите от тази толкова странна реалност, продукт само и единствено на режисьорския креативизъм... Слезте на земята. В ла****а сме всички. Няма Русия, няма "западно общество" - всички сме Банишора. Всички сме Альоша.

Напиши коментар