В онези години строго се бдеше за морала! Нямаше къде да си водиш гаджето. Хората сега се оплакват, обаче хабер нямат какво беше. Тогава всеки можеше да разполага с 12 м2 площ. Затова обикновено срещите ставаха по градинките, където пълзяха милиционери с фенерчета. Та бидейки млад и пряко засегнат от този проблем, написах първия си разказ за двама влюбени, които не могат да намерят място, където да се целуват. И на кино ходят, но макар и в тъмното бдителни граждани ги виждат от задния ред и правят скандал! По входове обикалят, по градинки се крият – не става! Накрая момчето измисля начин! Отиват на перона на гарата, където непрекъснато пристигат и заминават влакове, където хората се посрещат и изпращат! И в този непрестанен калабалък, моите герои се прегръщат и целуват. Втора част от интервюто с Христо Илиев – Чарли.
А по градинките пълзяха милиционери с фенерчета

Музикална формация  "3+1" (един евреин свири, трима българи му пречат)
От ляво надясно: Джони (Георги Пенков), Джеки (Георги Стоев), Радой Ралин, Ицко Финци и Чарли (Христо Илиев)

С жена ми се срещнахме на изложба на френския стенен килим в двореца (Националната художествена галерия). Беше заедно с моя братовчедка, която ни запозна. След това по всяка вероятност съм ги поканил в „Бамбука“. Предполагам се е стреснала, но и впечатлила, естествено. Беше страхотно място! Единственото елитарно заведение по време на социализма, което ликвидираха, разбира се.
Влиза съпругата на Чарли.
– Ванче, Милена ме пита как сме се запознали!
– Не помниш ли? Бяхме на изложба на френския килим в Националната художествена галерия.
– А в "Бамбука" отидохме ли?

– Не. Но ти като разбра, че баща ми изпраща хубава ракия, с която аз си правя гаргара и я плюя, разви силен интерес към мен.

– Е, добре, значи съм отишъл сам в "Бамбука".

Ваня живееше с братовчедка ми на ул. „Иречек“, където опитах от тази наистина страхотна ракия, с която те двете си правеха гаргара. Започнах да водя и приятели. Кого ли не съм водил у тях! Христо Фотев дори живя там известно време. Правехме купони с дюшеци, които слагахме по земята (за да не вдигаме много шум), и танцувахме върху тях като бесни!

Ваня завърши медицина и предстоеше т.нар. разпределение. Обикновено те изпращаха в окръга, от който си, затова тя трябваше да се върне и започне работа някъде във Варна или Варненско. Живеех с майка си в тясно жилище и не бях готов да се женя. Но Рангел (Вълчанов) ме нави, като ми даде за пример бате Димо Коларов. Остави, каза ми Рангел, че той така хахо-хихи всяка вечер с нас. Като си отидем всички, той остава сам. Така ме нави да се оженя. Защото, ако имахме брак, щяха да разпределят съпругата ми в Софийски окръг. Нямаше начин да продължим връзката си, ако тя се беше върнала във Варна.

Със семейството ми 

Речено – сторено, ще се женим. Но се изправих пред голяма дилема. Трябваха ни кум и кума. С Веско (Бранев) бях всеки Божи ден. Той живееше по-айляшки. Сутрин рано ми се обаждаше и по цял ден се мòтахме нагоре-надолу. Рангел беше много зает, много снимаше, но така да се каже, аз се вслушах в неговия съвет. Веско беше женен за Жана, красавица и балерина, а Рангел вече беше женен за Яна Пипкова. Много мислих и накрая ги взех тях двамата за кум и кума, а жените им люто ми се обидиха.

И разпределиха съпругата ми в Ихтиман. Започна да работи като хирург, да прави операции. След две години я изпратиха в Пирдоп, където се хвана с гинекология. Ваня е доста различна от мен, отличничка, сериозен човек. Неин колега от Окръжна болница, с когото често даваха заедно дежурства, си лягал да спи, а на вратата оставял бележка:

Не чукай, не тропай, търси д-р Илиева!

За разлика от нея аз така и не завърших висше образование. Както споменах, училището за мен беше голяма скука!

Моите университети са кафенетата!

„Бразилия“ се намираше на бул. „Витоша“, по стените имаше големи кафета зърна, а пред бара минаваше гумена лента, която се движеше и така ти изпращаха кафето, което си поръчал. Модерна работа! „Шапките“ бяха при градинката на „Солунска“, а „Славянка“ – на гърба на театър „Сълза и смях“, бившия Сатиричен театър. Срещу „Славянка“ пък се намираше „Производство“, откъдето започна моето „образование“. Толкова интересно ми е било! Там много общувах с Радой Ралин.

Но най-голямата ми школа беше „Бамбука“.

Намираше се в красивата сграда до Народния театър и беше най-модерното заведение в София – с дебели бамбуци, с бар, със сепарета. Там се събираше елитът, главно художници, писатели, поети, стари адвокати, които отдавна са вън от правото и от играта, но много начетени, хора с много богата култура и интересна мисъл. Там киснех по цял ден. Как са ме приемали хора с възрастова разлика от 30 години?! Какво съм ги омайвал? Но бях жив и комбинативен в мисленето, бях чел много и интересни книги, филми гледах.

Там например продаваха цигари „Слънце“ – кутия, но много скъпа, защото на капака имаше телефонен номер на проститутка. И това ме впечатляваше много. Такива цигари обаче продаваха само в „Бамбука“, и то на определени посетители. Идваха и Стефан Гецов, и Георги Джагаров – преди да стане функционер, беше пияница и готин човек!


Въпреки че не завърших висше образование, проф. дфн Боян Биолчев и ректор на Софийския университет (1999–2007 г.) ме носи на ръце!

Друга колоритна фигура беше художникът Генко Генков със своята жена Гертруда, германка, винаги с червени от виното бузки. Има една смешна и хубава случка с Генко и Веско (Бранев), на когото отнякъде му бяха паднали пари и реши да си купи картина. Обаче Генко, за да изкарва некой лев за пиене, разнасяше едни пресно нарисувани картини. Затова Веско поиска да отидем в ателието му, където Генко много рядко канеше, никак не обичаше да му се рови из картините. Но Веско го беше убедил някак. И ни посрещат с Гертруда. Генко хубавите картини ги обърнал към стената и отгоре наслагал по-нови. Обаче Веско започна да ровичка и си избра една от скритите. Гертруда дойде с чаша вино вместо лекарство и я подаде на Генко, малко да се успокои. Пазариха се дълго, не помня цената, но за онова време си беше бая висока. И по едно време Генко казва:

Не ти искам парите! Иди купи едно шише коняк!

Веско мигом изтича и купи повече бутилки, взе картината и я окачи в хола си. Скоро се беше оженил за Жана, примабалерина в операта, беше, така да се каже, новодомец. Картината беше страхотна – черни дървета на оранжев фон, драскани със суха игла, много впечатляваща, от най-хубавия период на Генко. Рисувал я от прозореца на Медицинска академия, докато лежал в лудницата. Но как продължава историята? Генко, като се напие, подбере от кръчмата пияната си компания, звъни на вратата на Веско, където обикновено е само майката на жена му. Всяка вечер Жана имаше представление в операта, а Веско се запиляваше някъде по кръчмите. И Генко заедно с шумната компания се настаняват пред картината, все едно са си у дома, и започват да си говорят за изкуство, искат пиене. Тези посещения започват да стават все по-чести. Веско се видя в чудо, донесе ми един ден картината и ме помоли: Нека стои у вас. Не мога да се отърва. Генко така и не разбра къде е преместена. Дълго време стоя тук, много бях свикнал с нея и ми беше мъчно, когато Веско си я взе обратно.

А Джони ме въведе в културните среди, у тях поне два пъти в седмицата ставаха страхотни купони, на които се събираше елитът на София. Баща му, художникът Иван Пенков, имаше намерение да павира хола, беше ужасèн, че ще изтрием паркета в хола. Бях най-малък от всички, но изглежда съм бил остроумен.

Но как започнах да пиша. В училище, докато скучаех, измислях теми за карикатури.

Всеки понеделник на последния етаж на Полиграфическия комбинат около голяма маса се събираха карикатуристите на „Стършел“, където им четях от ученическата си тетрадка идеи и те си избираха – тази аз ще я направя, тази – аз. Карандаш, Пиндарев, Борето Димовски, Георги Стамболийски (Стамбо), Стоян Дуков (Тачо Карикатуриста), Доньо Донев, Велин Андреев. Във всеки брой имаше карикатури по мои идеи. По едно време се опитвах и да ги рисувам, но не ми се получаваше. Много ми е помогнал и сатирикът Васил Цонев. Имаше два велосипеда, с които често ходехме до Панчарево. Там плажувахме и той ми разказваше това, за което пише.

Нямаше дисиденти между нас. То в България имало ли е дисиденти?!

Слушахме радио Лондон и най-много некой от музикантите да донесе плоча от чужбина с „упадъчна музика“. Сигурно е имало и ченгета, но понеже всичко беше много весело и спонтанно, не си спомням за такива случаи.

Както давах идеи за карикатури, започнах да давам идеи и за разкази. Разказвах на Веско Бранев, на Сашо Бешков, на Дончо Цончев, на Георги Крумов, много добър писател, отдавна не съм чувал нищо за него. Разказвах им истории, а те пишеха разкази. И един ден Веско ми каза: Абе ти докога ще ни разказваш на нас идеите си? Седни и напиши ти разказа! Баща му беше важен съдия, имаха голям, хубав апартамент точно до реката, на „Евлоги Георгиев“. И една неделя, докато ги нямаше родителите му, ме сложи пред пишущата машина на голямото тежко бюро на баща си и се закани:

Докато не напишеш разказа, оттук нèма да излезеш!

Така прекарах доста време – въдворен на бюрото и гладен. Но написах първия си разказ. Веско пък тогава ми обясни, че Хемингуей, за да е по-кратък, пишел прав на един крак.

Моят първи разказ беше за двама влюбени.

В онези години строго се бдеше за морала! Нямаше къде да си водиш гаджето. Хората сега се оплакват, обаче хабер нямат какво беше. Тогава всеки можеше да разполага с 12 квадратни метра площ. Нямаше къде да се уединиш с гаджето, затова обикновено срещите ставаха по градинките. А по градинките пълзяха милиционери с фенерчета. Има една абсурдна случка с карикатуриста Велин Андреев и Верчето Гръблева, те са мъж и жена. Цяла нощ откарали в един арест, защото жена му си била забравила паспорта у дома. Возели се само двамата в кола, милиционери ги спрели: Документите за проверка! Женени ли сте? Дайте доказателства! Нямате? Хайде за справка в ареста!

Та бидейки млад и пряко засегнат от този проблем, написах разказ за двама влюбени, които не могат да намерят място, където да се целуват. И на кино ходят, но макар и в тъмното, бдителни граждани ги виждат от задния ред и правят скандал! По входове обикалят, по градинки се крият – не става! Накрая момчето измисля начин! Отиват на перона на гарата, където непрекъснато пристигат и заминават влакове.

Хората се посрещат и изпращат! И в този непрестанен калабалък моите герои се прегръщат и целуват.

Еди Захариев много искаше да снимаме новела по този разказ. Но се проточи много, 7–8 месеца работихме. Еди беше бавен, много премисляше нещата, а аз бях по-спонтанен, веднага предлагах ново решение. А той все обмисляше, обмисляше, така и не стана.

Та като написах първия си разказ, Веско ме заведе във „Вечерни новини“, където имаше рубрика „Разказ на месеца“. Отпечатаха го веднага! Чух страхотни суперлативи по мой адрес и усетих колко е приятно да те хвалят! Дори девойките от английската ме нарекоха „майстора на късия разказ“.

Българската критика в краката ми!

Боже, за да ти отпечатат нещо, трябваше да си поне на 35-40 години. Моя милост и Митко (Димитър Паунов) бяхме 17–18-годишни, другите бяха с по 20-ина години по-възрастни от нас. Този успех ме амбицира и написах следващ разказ, на който дори помня името – „По пътеката на слънцето“. Действието се развива на морето. Момче се влюбва в момиче, което обаче не споделя любовта му. Но има сестра близначка, която пък харесва момчето. По онова време бях силно повлиян от Хемингуей, късата форма и изчистения диалог. Разговорите бяха около душата и любовта, защото ето го момичето, досущ като сестра си, но момчето си обича другата. Сигурно съм бил сантиментален и любовно настроен, някакво свое преживяване съм изразил. Накрая момчето тръгва да плува по пътеката на слънцето... Веско (Бранев) ми даваше кураж и занесох разказа в „Литературен фронт“, където

попаднах на Йордан Радичков, на когото се възхищавах, за мен беше бог!

Той го хареса много и ме заведе при Богомил Райнов, по онова време главен редактор на „Литературен фронт“ и голям купонджия. Отпечата го веднага. Е, това вече си беше голямо събитие! Всички бяха впечатлени, но не мисля, че са ми завиждали. По-скоро ме харесваха, защото пишех за човешки неща. А тогава повечето писатели и поети ама такива глупости пишеха! Ст. Ц. Даскалов беше написал разказ за един влак, който минава през България и кара муниции за руския фронт, с които германците да убиват невинни деца и жени. Затова партизани решават да обърнат влака. Обаче нещо по релсите заяжда, партизаните се мъчат с некви ключове, те ръждясали, влакът идва! Тогава

командирът на партизанския отряд със зъби отхапва от релсите и в устата му кръв, желязо и изпочупени зъби.

Влакът дерайлира и така се осуетява доставката на оръжие. И аз бях впечатлен, не може да се отрече. Дори успях да убедя този наивник да прочете разказа на работниците в завод за металорежещи машини. Искахме да направим филм за Ст. Ц. Даскалов – за връзката на писателите с работническата класа, кой знае какви глупости сме писали, за да ни разрешат. Щяхме хубав майтап да си направим! Джеки (Георги Стоев) трябваше да е режисьор на филма, но изглежда някой се е усетил в последния момент и ни спряха. Така започнах да пиша разкази, щях да издавам сборник, но в последния момент го спряха от издателството. Тогава не обясняваха защо. И това ме отказа от такъв вид писане. Благодарение на тези разкази обаче

аз се сближих много с Рангел Вълчанов.

Беше ги прочел и прояви интерес към мен. Бог да го прости. До края на живота му бяхме много близки приятели, неразделни. Той ме запали по киното и театъра.

Когато се запознахме, току-що беше направил „На малкия остров“. Идваше от Киноцентъра, беше възбуден, говореше разпалено и интересно! Милчо Левиев по онова време ръководеше авангардната група „Джаз фокус”. Често спореха с Рангел по разни теми и ми беше интересно да ги слушам. Милчо вадеше по-сложен речник, евреин все пак, по-ловък, Рангел си беше от шоплъка, и смешките му бяха шопски. Сатирикът Васил Цонев пък, кой каквото иска да говори за него, имаше страхотно чувство за хумор. И беше голем непукист. Той ни научи да не ни пука!

По това време се хвърлиха доста средства и направиха театър в Смолян, за да накарат местното население да учи български език. Тони Андрейков, интересен човек и страхотен разбирач, стана първи директор на театъра. Събраха се Любчо Гройс, Мирослава Стоянова (беше звезда от филма „Тютюн“, играеше втората роля след Невена Коканова). И поканиха Рангел да поставя „Юстинианова монета“ от Иван Радоев, а той покани мен за асистент, испициент му казвахме тогава. Така се освобождаваха от неудобни интелектуалци – изпращаха ги да поставят в по-забутани райони, затова току бумне некой хубав театър в провинцията. В Смолянския театър работих една година и като художник-изпълнител по съвместителство на Сашо Денков, голям български художник и много интересен човек. Спомням си, че аз, Сашо, Рангел, Джони (който направи много интересни звуци за постановката) спяхме в таванска стаичка на новопостроен блок някъде на края на града. Слагахме дюшеци и лягахме направо на земята.

За Рангел написах първия си сценарий за документален филм – „Габрово 73“

и той го засне. Габрово беше най-индустриалният град в България. Три месеца габровци се готвеха за посещение на Тодор Живков, който трябваше да открие Дните на хумора и сатирата. Пък им бил сърдит, защото при последното му идване габровец хвърлил буца пръст по него. Снимахме три месеца. Финалът беше от манифестиращите групи, пищни платформи, оркестри – целият град минаваше пред трибуната. Накрая дойде ред на ловджийската габровска дружина с пушки на рамо и кучета. И за да е по-истинско и помпозно, точно пред трибуната ловджиите изстреляха по едни патрон във въздуха. Чуха се изстрели и официалните лица изчезнаха.

Рангел ме е взимал и за артист, играх по нещо дребно, за да взимам некакви пари. Снимал съм например във „Вълчицата”. Верно, имах много малко участие, но по-интересното е, че с него живеех в една стая. Снимахме на Черепишкия манастир. Ето това сме „лошите момчета“.

Пепи Цанков, барабанистът на „Щурците“, моя милост и последен е Евгени Станчев, по-късно стана главен редактор на „Дума”

Така театърът ми стана интересен. Като се върнах в София, бяха обявили конкурс за сценарий за Кукления театър. Джеки Вагенщайн вече беше написал „Съкровището на Силвестър“ – страшно модерна за времето си постановка, в която за първи се пускаше американски рок – Бил Хейли, Елвис Пресли. А защо в Кукления театър? Там по-малко се контролираше. Въпреки че вече бяха допуснали в Сатиричния театър да се играе „Импровизации“ от Валери Петров и Радой Ралин, бяха съавтори. Тогава

Радой написа: От мен идеите, от теб – евреите.

Та кандидатствах в този конкурс за куклена пиеса. Конкуренцията беше много голяма, за първи път даваха субсидия. И спечелих. Помня, че конкуренти ми бяха Рада Москова и Сашо Бешков. Текстът беше по „Червените дяволчета“ на Бляхин. Но да си призная, дори не прочетох книгата. Жена ми я разказа. Но моят текст беше съвършено различен от книгата, запазих само някои от героите. Беше за доброто и лошото, но и много смешно. Пиесата имаше голям успех и се игра в няколко театъра.

Написах още две пиеси за куклен театър – „Изчезналата крава с тъмни очила“ и „Ян Бибиян“, но доста свободен прочит. И двете пиеси имаха голям успех, особено „Изчезналата крава с тъмни очила“. Зад гърба си имах повече от 20 реализирани сценария за анимационни филми. Общо взето, трябва да ти кажа, че почти нямам нещо нереализирано.

Пред „Екран”, студията за документални филми. Аз съм седнал на колата на Хачо Бояджиев, Оскар е най-дясно на снимката, а до него е Васко Минчев, режисьор, също завършил в Прага. 

Дълги години се издържах от авторски права. Тогава се сближих с режисьора Оскар Кристанов. Той идваше от Прага, където беше завършил и носеше друга култура. Беше времето на Чешкото чудо! С него започнахме да правим къси документални филмчета, нищо сериозно, но много разговаряхме и много научих от него. Изведнъж като с нож – анимация, разкази, белетристика, пиеси – всичко ми стана безинтересно пред възможностите на документалното кино. В игралното кино си измисляш история, имаш прекрасен сценарий, но той започва да се разваля още първия ден – не достигат пари, някой от актьорите зает, започват компромисите. И до края все така върви. А в документалното кино е точно обратното. Там материята ти се съпротивлява, героите са живи, не са точно такива, каквито си ги намислил. И ми стана много интересно. Един колега твърди, че аз съм измислил професията „сценарист на документално кино“.

С Оскар заснехме два документални филма, но минаха седем години, докато ги направим. 

Илка (Зафирова) един ден дойде бесна в къщи: Подвеждаш мъжа ми!

Какви са тия глупости, които сте заснели и той сега не знае какво да ги прави? Кой знае какво й е обяснявал. Действително бяхме заснели материал, който седем години отлежаваше. Като си попийнехме малко, отивахме да гледаме лентата. И си говорим: Да, добре, става. Тук така ще направим, после друго ще направим… Но станаха два прекрасни филма. „Вечният музикант“ (за Керков, който се посвещава на учениците си в Габрово) е на първо място в класацията за стоте най-добри документални филми. „Надвечер“ също е на челно място.

Мария Цонева (дъщеря на Васил Цонев), Марин Градинаров (оператор), Павлина (дъщерята на Павел Вежинов), Здравко Драгнев държи Ритона, поетеса от Пловдив, красавицата, която съм гушнал, а зад мен е жената на Огнян Сапарев, манекенка – и тя голяма красавица. Току-що са ни наградили със Златен Ритон – голяма радост!

Еди Захариев, Оскар Кристанов, Здравко Драгнев – от тези хора много съм се учил, носеха по-голяма смелост и известна доза непукизъм. Снимахме смешни и абсурдни истории, които минаваха за „несериозни“, и мен това ме устройваше напълно. По онова време се снимаше много – над 500 документални филма на година – за всеки партизанин – филм! Беше голèма скука. До ден днешен не мога да понасям, като чуя, че някой е направил „режисьорски прочит“ за съдбата на някоя известна българска личност. Какво ме интересува мен какъв е неговият прочит, какво мисли той за някой друг! Аз търсех чешитите, изчезващите хора, някои от тях бяха по-простовати, но съм срещал и големи мъдреци.

Тогава ме кръстиха Чарли – автора на чешитското кино.

 

Първа част от интервюто можете да прочетете на адрес:

http://glasove.com/vutreshni-glasove/52388-charli---edin-makedonec-v-bylgariq

П.С. Очаквайте трета част от интервюто с Христо Илиев – Чарли, което даде специално за „Гласове“.


 

Още от категорията

Силата на прошката

Силата на прошката

Нашите предци казват, че началото на мъдростта е в разбирането на думи...

13 коментар/a

CMEXXXX на 22.06.2015 в 02:40
Брат\'чед да те светна - по същото и на запад беше така ! Да ти припомня 60-те години във Франция и САЩ ! Стига вече с тия манипулации и лъже де!
CMEXXX на 22.06.2015 в 02:42
Брат\'чед да те светна - по това и на запад беше така! ЩЕ ти припомня 60-те във Франция и САЩ - помниш ли свободната любов и децата на цветята? А стига с тия манипулации и лъжи де !
Апокрифни истории на 23.06.2015 в 01:00
Виж, приятелю, живот има и в най-мрачните бездни на океана. Ако не се сравняваш с пра-пра-дядото на дядо си, ако си доволен, че имаш китайски цветен телевизор и кабел с чалга, пуканки и \"пещерска\", то какво ти дреме, че Слънчев бряг не е твой. Той и преди не беше твой. Ако искаш да сравниш живота на парижанина през последните 60 години с боклука под пейките в градинката до Кооперативния пазар в жк\" Люлин\" и пълните мазета с лайна от запушената за пети път този месец канализация на панелката, то пак не е толкова лошо. Ако влезеш в магазина до вас и си купиш двд с вестника, докато касиерката ти пуска бележката за неща, които преди и в Корекома нямаше, пак ще си гот. Ако пред службата видиш Петров, Кирчев, Стаматов, Цанов и Стефанов да паркират опели, рена, фордчета и аудита, верно 15- годишни, пак ще се чудиш, особено ако си Черноризец Храбър.. .Ако разбереш, че заплатата ти, с която си купуваш зеленчуци с най-високи цени в света, е трийсет пъти по-ниска от тази на колегата ти в Дания, все по-чудно ще ти става,а ако се връщаш сам късно вечер през кварталите, трябва да си само Храбър. Ето, иди и виж във Френския център изложбата на Иво Фаджимишев. Там е изложено има едно малко факсимиле на изхода с драскулките на Сталин и Чърчил за подялбата на Европа. Чърчил и Чърчиловци до Буш и пр. си спазват уговорките и до ден днешен. Питаш ме за изхода, посочвам ти го: изхода на френския център. Какво повече да обясняваме, нима мислиш, че перестройката, преходът към частната собственост и изоставянето на държавната собственост на средствата за производство, премахването на цялата икономическа и политическа идеология, заради която милиони и милиони човеци през последните 90 години измряха, е просто ей така сменена, без никакво участие на КГБ и ДС?. Ами вземи само идиота Славков, ще ти стане ясно, че комунистите са се осигурили за следващите 900 години и сега иди връщай топката назад. Дори има такова писмо от читател във \"Вестникът\", откраднатото да се върнело. Кой да го върне и с чия помощ. Няма тук Ивайло, няма го и последния мохикан. Ти виждаш \"интелектуалците\" , нарочени от масонската комунистическа несменяема върховна комисия за \"съвременни български творци\" при кого ходят да служат. Точно като служеха на партийната идеологема при диктатора Живков. А политика не се прави от юристи и политолози, от лидери и икономисти, от ченгета и генерали, тя се прави винаги от някой непознат посредствен полупростак, недообразован, себичен, алчен, маниакален и жаден ДА Е ПРЪВ. Той вади тутакси ,щом се докопа на власт, най- простите хватки от времето на пещерите.( пак се върнахме до \"пещерската\"...) Изходът и надеждата за България е да се срути мита за социализма. Да се оголи истинския характер на комуниста, па дори и преобразуван като капиталист, да се обясни на хората, да се обяснява, че тъкмо комунистическата партия, в това число пъстрото оперение на шарената й опашка, размахвана като дясно пространство, \"други партии\" и партии-кошчета за изборен боклук, че точно този приятен драм-състав, подбран с мерак от ДС, са виновни за зловещото положение на перманентна национална катастрофа.( даже и злощастната фамилия Кобурготкси пак се омеси). Да се обясни, че изродът с манлихерата, убил учителя в селото, щото бил враг, ( и за да му земе къщата на ТОЯ ГАД!), после с охота е убил и още петдесетина съселяни, заграбил им е имуществото, национализирал е всичко, преместил се е от землянката в къщите им, после се е разпореждал на по-високи нива в града, накрая в ЦК, а сега синът му, знаещ английски, наше момче, започва законен бизнес с има-няма двеста милиона долара, взети по хайдушки от кюпа, \" на другаря толкова, на другия другар толкова \" и т.н.т. После синът праща бивши ченгета да \"търсят момчета, да ги хвърлим в борбата\" и нататък ти е ясно. Останалото, пиятелю, кръглата маса, дисидентите,начело с А.Вагенщайн, митингите , уж против Живков, риториката Желев, Венци Коня, Берона, Петко Симеонов, Доган, Г.Марков, Луджев, Спасов , Продев и Дърева, ако щеш, смешните антикомунисти Ал.Каракачанов и \"антикомунистът\" Румен Воденичаров, ветлосините мравки и \"асепета\", либералите (тук ми се гади), \"срещите\" във френското посолство и канените там персони като Светлин Русев (абе пак ми се гади), Вагенщайн и пр., изобщо Цирк Буш!! В този смисъл, ако разбира се не визираме екзистенцията в романа Мадрапур на Р. Мерл, въпросът ,който ми зададе за последната надежда - летище София, е много актуален. Сега са пуснали едни чартъри на ниски цени... А ако искаш сериозен отговор, имаш изход, можеш да говориш високо за проблемите, вожеш да търсиш съмешленици, можеш да видиш богатите къщи на Иларион Макариополски, Каравелов, Каблешков и да се запиташ защо някога богатите българи са искали да избавят от гнета сънародниците си, а сегашните не щат. Аз нямам този страшен вид, подходящ за партиен член, съвсем обикновен човек съм, имам си слабости, не ставам за началник. Изкуството е моя изход. Слушам музика, гледам филми, чета, гледам изложби, пийвам си с приятели. Гласувам на избори. Мога да посоча изход, да организирам , мога и границите да затворя, ако се наложи, но какво ще стане? Нали четниците ще са същите съсипани като граждани българи, трябва ли да им паля панелките, че да не могат да се върнат при чалгата, Славито, мача с ЦСКА и СКАТ? И кого ще избиваме? Трите милиона пенсионери, трите милиона клетници, живеещи с по двеста евро, ходещи с пластмасови запарващи краката ерзац-обувки, за да има за абитуриентския на дъщерята, кого? Има и схема - например, две-трети от протестиращите пред Парламента при Жан са били организирани криминални типове, затворници, отбивани за прибиране със сигнали от тъпани, знамена и агитки, автобусите,карали \"миньорите\" са същите, каращи активистите от Атака, безброй примери. Пожарът на Партийния дом ти лично видя ли кой го запали? И въобще протестите на таксиджии, шофьори и пр, знаеш ли как се съпровождат от манипулации? В американските филми има по един самотник, Истууд да речем, който на косъм успява да избие лошите. Тук лошите са претрепали всички, които има опасност да им попречат в играта. С тези песимистични думи ти напомням, че в приказката за златното момиче, черната вода все някога ще изтече, гледай като дойде златната вода да си близо до брега. Преходът накратко е невъзможността на управляващата комунистическа проказа да продължи диктатурата си, правото на онаследяване на властта и натрупаното от грабежите с идеологически обяснения и теория, внушаващи равноправие,свобода и демократични ценности на всеки поданик, а в същото време гигантската разлика в кастовите слоеве, разделящи обществото на Господари, обслужващ елит и роби, да правеше невъзможна демагогията като вечна практика. Хибридът между робовладелски феодализъм и утопична идеологема, почиващи върху скелета на капиталистическото индустриално общество нямаше никакво логично продължение, а късните смесени мутации на китайския модел или кубинската трагедия, люлееха всякакви логични обосновки за жизнеността на една мъртва пропагандна теория за \"сливане на двата световни модела\" или за \"Венсеремос\". Крахът започна още през есента на 82-ра със смъртта на Брежнев. Симптомите на връщане назад се появиха още във военизираните носталгични маршировки пред Кремъл на 7-ми ноември, имащи за цел да повдигнат духа. Смяната на няколко мумии, измиращи в кратки срокове, постави началото на края. Нашият правешки диктатор се опита с нисък полет да изчака, но недвусмислените сигнали на Горбачов чертаеха друга посока и КГБ бързо инструктира нашите другари от ДС как да процедират към рязката смяна. Смяната беше проста: разбойниците мигом се отрекоха от комунизма, тутакси станаха капиталисти и се събудиха доларови милионери, че и милиардери. После още по-мигновено взеха за купуват тайно цялата държавна собственост на безценица чрез редица явни похвати. Комунистическата идея бе заебана без колебание, съпротива нямаше, всички \"съгрешили вкупом\", вкупом зарязаха и Маркс, и Енгелс, и Ленин, и Човека с главно Ч. За някаква вина така и не се заговори, по- скоро имаше разговор за мезета. Последвалата имитация на \"десни\" партии изигра театралната постановка сравнително успешно, макар хората да се отвратиха напълно от дискредитираното \"дясно\" почти наравно с комунистическата наглост. И сривът в общественото доверие към партийната система доведе до нечувана политическа апатия и масово недоверие. Емиграцията стана главна спасителна политическа идея, а нихилизмът - главен патриотичен израз. Комоциото на държавността прерастна в кома, капризите на ДС- манипулаторите изригнаха в невероятни гейзери през пропуканата кора на политическия живот и на повърхността изплуваха буквално най-долни политически простаци, престъпници и мародери, гледащи да доограбят последните кокали на мъртвия социализъм. Това е, недругарки и недругари.
Имало ли е дисиденти ? на 23.06.2015 в 18:47
Доста тъп въпрос. Поинтересувайте се от съдбата на Илия Минев и ще разберете дали е имало. Както и други като него. Е, в средата, в която сте били със сигурност ги е нямало. Радой Ралин ли е бил дисидент ?! Колко апартамента си купи по времето на соца ли е дисидент ? Или комуинстическия творец Рангел Вълчанов ? Защо въобще е публикувано това лигаване ?
Така, така на 23.06.2015 в 19:53
Това има предвид \"лигавещия се\". Че е нямало! Не е лигавене, а признаване. Щото повечето плачат, че са непризнати дисиденти. Чарли поне не претендира. Прочети Джони и Джеки и ще разбереш философията им. Едни я приемат, други не. Но нали трябва да се научим да слушаме и чуваме. Пък каквото си \"купим\" - такова.
хамалин на 26.06.2015 в 16:52
задължени сме да оставим на децата спомените си,за да не бъдем вечните идиоти:винаги е имало интересни и умни човеци:по времето на живков не съм скучаел и една секунда.\"Или комуинстическия творец Рангел Вълчанов ?\":изгледъл съмъ си4ки филми след 1990:нито един не струвъ и пет пари:РВ може дъ е бил секъкъв комунягъ ну създаде две вечни ленти които не отстъпват по ништу на европейскътъ класъ господине такъ,такъ (откакто съм си в bg не съм срештнъл на плочникъ (тротоаръ) амъ 2-мъ умни бългъре)(i сиктир на творци къто еееевгенi михайлоff едвин сугареff):в моментъ съм на ристьо Б:еднъ интелектуалкъ говори за театъръ и изговри ей товъ:...крайно е време дъ седнът ЕДНИ хоръ...:ей товъ е гладкото говорене на умните бългъри дъ му ебъ маматъ:...дъ седнът ееееееееееееедни хоръ
Хакамиах, който според Кабалата покровителства българския народ на 28.06.2015 в 18:24
Четейки написаното от авторката, не може да не се съгласим, че на глупав не бива да се обръща внимание на приказките. За разумния човек, те са като минал облак, от който се очаквал дъжд, а то нищо и половина. Друго си е сега. Има няма, някой на всеослушание обяви, че престъпна група без участието на сегашни представители на наследниците на милиционерите не минава! Че то и за башът на дръжавата, дето ял филии с мас и носил помията от незнам къде си за свинята в кочината им, не минава ден да не го оприличат я на донасял на предишните служби като Буда, я с контрабанда на цигари въртял далавери, я се снимал до някой дето скоропостижно се срещнал със Св. Петър, че и от ЕСПЧ отсякоха, че не е имал право да гърмят Чакъра с гранатомет. Убаво хортува мирелчето, ама за сегашните споходили ни \"прелести\" мълчи, като тези гладни дупета, които не са яли от няколко седмици. Миналото не се връща, да го видиш, както го е видял описващият го. За всеки то е различно от това на другите! А като, както обявява и описващата го, в него има най-разлини хора и като се знае, че има хора, които лъжат, как да вярваш на всичко!? За това старата българска мъдрост казва: На всичко, което чуеш не се вярва и не всичко, което знаеш, трябва да казваш!
Поморийски на 28.06.2015 в 22:50
Напоследък все повече дърти зевзеци, бохеми и щураци взеха да се изживяват като автори на мемоари с бурно антикомунистическо минало, изповядвало Ония \"ценности\" и стискали в джобовете си известната комбинация от три пръста.
Меринджей на 30.06.2015 в 00:33
\"В онези години строго се бдеше за морала! Нямаше къде да си водиш гаджето. Хората сега се оплакват, обаче хабер нямат какво беше......\" Посмали малко, Чарли! Толкова беше лошо, че я карахме само на \"ръчен труд\"......
Мара Подробната на 03.07.2015 в 22:50
Горките еврейчета! Хем от Юнския Пленум (1956 година) и досега са изцяло и неоспоримо на власт, ма все нещо ги сърби! Лаврите на тавагисч Полански, изнасилил непълнолетна, не им дават мира.Интересно, дали Милена Нейова е правоверна юдейка, шикса или шабес-шикса?
До Апокрифни истории на 04.07.2015 в 07:59
Ньема Дон Кихот...само чебурашки!
Jose на 26.10.2015 в 04:57
Pecrfet shot! Thanks for your post!
Krishna на 26.10.2015 в 05:24
Just the type of ingisht we need to fire up the debate.

Напиши коментар