У нас това нито става, нито може да стане, защото нашият начин на мислене и на чувстване е: „каквото с мене, това и без мене. Аз ли ще помогна!" Центърът всякога си оставаме ний - не делото, не бедствието, не чуждото, страдующото „аз". Но това са отрицателни злини, а положителните са такива, че не бих имал смелостта да изброя всичките. Думата ми е за презрението към законите и към човешката личност, за отсъствието на съвест и за явното хищничество спрямо общото. Във в с я к а държава има злосторници, има престъпници. Но да не се боях от страшната дума, бих противопоставил тая антитеза: н и к о я друга държава не е в основа тъй гнила - тъй развратена, тъй хищническа, тъй антисоциална. Без съмнение в империята на падишаха се вършат повече държавни престъпления и повече грабителства, но... има една разлика: ония, които ги вършат, считат това за свое право. У нас - като наченеш с най-последния и свършиш с най-първия държавен служител - престъпленията спрямо народа се вършат в пълно съзнание за тяхната престъпност...

 

 

Безидейността на нашата интелигенция е била отбелязана и бичувана и от наши писатели и публицисти. Несъмнено бичуването в подобни случаи е най-безполезната работа на света. Единственото средство за борба е да се разкрият и уяснят причините на самото явление. В това отношение, за жалост, нищо не е било направено… 

 

След реализирането на великата освободителна идея, която бе раздвижила и разбудила всичко способно за живот в България, настъпи една колкото естествена, толкова и неизбежна реакция. Великите и самоотвержени борци се намериха като по едно чудо, спасени не само от грозното иго, но и от ония опасности, които костваха живота на толкова хиляди, и пред съблазните на едно „благодарно" отечество, което възнаграждаваше и отрупваше с блага всекиго, който попросваше.

 

Никаква опасност вече не сдушаваше сърцата и не убиваше анималните инстинкти, никаква велика мисъл не възвишаваше душите. Патриотическият ентусиазъм отлетя и се замени с трезвото и „разумното" вардение на „доброто име", на спечелената почет, на грубия интерес.

 

В живота на народа настъпваше епоха, много сходна с оная епоха, оная криза, която преживява всеки индивидуум, когато бляновете му станат действителност или изгубят някогашното очарование; когато той се намери посред вълните на живота, лишен от крилата, които са го донесли дотука, и от оная сила на характера, от оня идеализъм, който би могъл да му замени леките крила...

 

Епохата на терора, главни герои на която бяха по една коварна игра на историята именно някогашни дейци във велики и безкористни народни движения - Захари Стоянов, Стефан Стамболов и др., - уби това поколение или го потопи в тинята на низките инстинкти, които взеха връх в тия борби въпреки всичките крясъци за тяхната мнима патриотичност и народоспасителност.

 

Бруталността на средствата, с които си служеше властта спрямо непослушните, напомняше ужасите на едвам забравеното тегло и пропъди най-малко за десет години от участие в обществения живот всички ония, които не правят професия от политиката, нито са в оная възраст, която няма товар на плещите си - товар от години, от грижи и от опитност.

 

Но колкото и голямо място да имат като автори на тоя терор хората от старото поколение, не по-малка роля игра в него едно ново поколение. Израсло бе вече ново поколение,.без никакво славно минало, но с толкова по-голяма жажда за славно бъдеще - за кариера, за блясък, за богатства.

 

Хранено в своето грамадно болшинство от зрелището, което представляваше бурният, но безидеен обществен живот на младото княжество, това поколение бе набрало „на лету" външните белези на знатност и образованост. Лишено от всяка по-дълбока култура на ума и на сърцето и от всяка вътрешна потреба за такава култура, както и от ония не особено мощни чувства на хуманност, които оставя общото тегло, но наследило голяма и изтънчена сервилност, това поколение се е хвърляло в борбата с безразсъдството на младостта, и то в ония нейни редове, които най-скоро водят към въжделените негови цели. Това ламтение за облаги си остана типично за нашата интелигенция… 

 

Трудно би било да се намери у кой да е друг народ нещо аналогично на антисоциалността на нашата интелигенция. В народи, по-културни от нас, има съзнание за дълг спрямо обществото или спрямо една негова инкарнация, има национално чувство или посаден и развит от училището патриотизъм. У народи, по-долу стоящи от нас - ако не друго, поне шовинизъм или даже фанатизъм. У нас няма нищо.

 

Един строг и по-дълбок наблюдател на нашия обществен живот дълго би се колебал, преди да реши дали съществува български  н а р о д. И действително онова, което ний образуваме, може да бъде един много добър конгломерат от индивидууми, едно географическо и етнографско или даже административно цяло, но народ то не е и не може да бъде, защото му липсват всички условия за това. Масата можем при това да оставим настрана - нейната психология е съвсем друга - и да се ограничим с интелигенцията.

 

Има ли тя какво-годе съзнание за длъжност спрямо нещо общо, колективно - в своето понятие може би абстрактно, но в своето битие досущ конкретно? Проявила ли е тя досега един-единствен път такова съзнание, извършила ли е по внушение на своите собствени чувства и убеждения едно колективно, социално или интелектуално действие? Не говорим за отделни единици; не твърдим, че няма хора с най-дълбок и искрен алтруизъм; но твърдим, че и тия най-добри единици никога не са образували едно живо, органическо цяло,  е д и н  индивидуум. Не говорим за ония случаи, когато ни въодушевяват най-партийни, най-лични интереси.

 

Само един пример.

 

Най-елементарната форма, в която се проявяват социалните чувства на една интелигенция, са народните бедствия. Дето тия чувства не съществуват и в тая форма, там те въобще не съществуват. А дали у нас те съществуват, нека реши по съвест читателят, ако и да принадлежи на тая интелигенция. Нека за момент си спомни той само нейните - и своите - действия при най-пресните случаи: наводненията, които опустошиха страната, както и ужасите в Македония и техните злочести жертви.

 

Не само нямаше и най-слабо проявление на състрадание, на участие, но и материалните помощи, които се събираха за тия голи и гладни клетници, бяха съвсем нищожни и начинът, по който се събираха, твърде характерен. Нужна беше моментална помощ, а пожертвуванията се събираха с недели и месеци. Но не стига туй. Намерили се даже хора, които записали пожертвувания и които чакали по цели шест месеца да ги молят с публични покани да  в н е с а т  записаното.

 

Но най-характерно е безспорно това, че тия пожертвувания почти никога не се правят по собствена инициатива, т.е. не са следствие толкова на съзнанието и чувството на гражданина, колкото на - невъзможността да не ги направи, на съревнованието...на срама... „Искат, няма що..." всякъде другаде последният гражданин, който може да помогне, ще се счете длъжен още в първия момент и сам да предложи лептата си. У нас това нито става, нито може да стане, защото нашият начин на мислене и на чувстване е: „каквото с мене, това и без мене. Аз ли ще помогна!" Центърът всякога си оставаме ний - не делото, не бедствието, не чуждото, страдующото „аз".

 

Но това са отрицателни злини, а положителните са такива, че не бих имал смелостта да изброя всичките. Думата ми е за презрението към законите и към човешката личност, за отсъствието на съвест и за явното хищничество спрямо общото. Във  в с я к а  държава има злосторници, има престъпници. Но да не се боях от страшната дума, бих противопоставил тая антитеза:  н и к о я  друга държава не е в основа тъй гнила - тъй развратена, тъй хищническа, тъй антисоциална.

 

Без съмнение в империята на падишаха се вършат повече държавни престъпления и повече грабителства, но... има една разлика: ония, които ги вършат, считат това за свое право. У нас - като наченеш с най-последния и свършиш с най-първия държавен служител - престъпленията спрямо народа се вършат в пълно съзнание за тяхната престъпност...

 

Личният интерес е върховният принцип на държавното управление. Правдата съществува, за да се презира; законите се пишат, за да се тъпчат или да се употребяват за нечестни оръдия. Върховните вожди  с а  или  с т а в а т  въплъщение на нечестие и на недобросъвестност и всеки проповедник на идеали, всеки ратник за правдини се превръща сякаш по чудо в неразумна твар, щом стане активен обществен служител...

 

Ето картината на оная държава, която е създадена и се поддържа от българската интелигенция. Тая картина е мрачна; на мнозина тя може да се стори твърде мрачна, но тя е много близка до действителността. И при все това тая същата държава представлява единственият авторитет в страната.

 

Наистина тоя авторитет не е следствие нито на моралния престиж на властта, нито на някаква английска лоялност на българските граждани към нея, нито на някакво доверие към личните качества на властителите. Напротив, всичко, що има независима и горда душа, всичко, що мисли, всичко, що вижда, що се върши, има спрямо властта у нас немного по-голямо доверие, отколкото спрямо правителството на един турски султан. Но всички тези елементи са разединени и неорганизирани, а властта има грубата сила, има и блясъка, който за тълпата значи повече и от силата. Следствието на всичко това е, че нито в един конфликт - откак България съществува и до днес -  л и ч н о с т т а  н е  е  б и в а л а  п о б е д и т е л к а  н а д  д ъ р ж а в а т а. И не само  о т д е л н а т а  личност, но и никоя  г р у п а  лица, никоя  к о р п о р а ц и я

 

Ний имаме наистина институтите на най-напредничавите държави на XIX в., но нашите идеи за държавата са от XV и XVI век. Освен ония, които имат малко-много революционни идеи, кой друг мисли, че властта на държавата спрямо индивидуума има тесни граници; че гражданинът има право на всеки произвол на властта да противопостави организирана колективна самозащита?

 

Това е едната причина; втората е тази, че в тая държава от разпокъсани индивидууми не се признава никакво чуждо превъзходство. Войници в нея няма, всички са генерали. Мощни личности, които да се издигнат високо над другите, които да имат власт над духовете, и не вследствие на външни и случайни обстоятелства, а в силата на своя гений - такива мощни личности ний нямаме. Които гримасничат като такива, са изкуствени идоли на изкуствени котерии.

 

Между туй нам ни липсват хора, които притежават всички индивидуални качества да бъдат такива. Но каква полза от това, че индивидуалните условия са налице, когато социалните, колективните условия - особените качества на племето - са крайно неблагоприятни. Че тоя национален недостатък дава особен отпечатък даже на нашите училища и нарушава техните възпитателни и образователни влияния, вярваме, не е тайна за никой по-остър наблюдател. 

 

-------------

 

Д-р Кръстьо Кръстев (1866-1919) е главен редактор на списание „Мисъл”  (1892-1907). Извънреден професор при катедрата по философия в Софийския университет, където чете лекции по философия, естетика и литература (1908-1919). Статията му „Българската интелигенция”, която препечатваме със значителни съкращения, излиза през 1898 г. в сп. „Мисъл”. 

Текстът е подбран от Любослава Русева за рубриката, която водеше в книжното издание на "Гласове" преди години.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Още от категорията

До Алеко и назад

До Алеко и назад

11 май 1897 г. – денят на св. св Кирил и Методий, е черен ден за бълга...

2 коментар/a

Мери на 10.06.2019 в 16:34
Добре би било г-жа Любослава Русева да напише от свое име няколко думи за днешната българска интелигенция, да направи някакава аналогия с онова време просто. Знаем колко културни и начетени са билиавторите в сп. "Мисъл". Не искам да се заяждам, но нивото на анализаторите в сайто, в който пише в момента, рязко пада, от което ме боли. Жалко! Поне са честни да пишат името на спонсора. Кофти е да имаш спонсор.
кривата краставица на 14.06.2019 в 19:44
Аз си мисля, че и д-р Кръстев е имал спонсори. Приказва същото като днешните добре платени "народопсихолози".

Напиши коментар