С Джони ни срещна джазът. Една привечер седях захласнат на тротоара под прозорците му, беше пуснал страхотна музика. И минава Леа Иванова с Еди Казасян. Сигурно нещо съм си тактувал, тананикал, защото те спряха и ме попитаха: К’во правиш бе, момче? – Слушам Чарли Паркър! Леа се учуди много, а аз й изредих всички музиканти – кой свири на контрабаса, кой на ударни, кой на пианото. Леа се шашна и каза: Ти не си за на улицата! Качвай се с нас! Така ми излезе прякорът Чарли (от Чарли Паркър). Започва разказът на Чарли (Христо Илиев), един от великолепната тройка – Джони (Георги Пенков), Джеки (Георги Стоев) и Чарли.
Чарли - един македонец в България


 

За съжаление не познавам родителите на баща си. Те са от Егейска Македония - Аджиѝльовите  (Хаджиилиеви), защото дядо ми ходил до Божи гроб на поклонение. Но тогава не било като сега – хващаш самолета и отиваш. Трябвало да наемеш керван, да го качиш на кораб, после пеша да ходиш. Затова и аз съм Христо Василев Хаджиилиев. Някога „хаджи” е било титла, дори върху името се слагаше едно като кривичко Н. Дълго време не обръщаха внимание на това, но трябва да съм бил около 16-годишен, когато директорът на 20-о училище „Тодор Минков“ (тогава „Йосиф Висарионович Сталин“) свика събрание, на което публично ме порица, разгада знака Н и ми го махнаха.

Та дядо бил богат човек. Живеел със семейството си в Егейска Македония,

някъде около Воден, на 60–70 км от Солун. Бил е земеделец и изглежда нещо го е притеснило, защото той един ден натоварил семейството и покъщнината и тръгнал да се преселва. Когато керванът с деветте деца, натоварени в огромни дълбоки талиги с големи колелета, изкачил поредния хълм, пред тях се открила много хубава гледка и дядо казал на най-малката си дъщеря:

Радо, виж!  

Родната ни къща в Радовиш, 1945 г. В средата на снимката, „момиченцето“ с буклите съм аз. Майка ми е първата жена вляво. Виж обаче с каква елегантна рокля е, виж с какви прически са жените. Мама понеже отгледала четиримата си братя – готвела им, чистела, перяла ги, много искала да има момиченце. Дори помня още синята вълнена рокличка на цветчета, която ми беше оплела. Първа красавица съм бил!

И заселил семейството си на това място,

после и много от приятелите си. Дядо ми построил първите къщи, построил училище, превърнал го в селище. Затова и до днес градчето, през което минава река Вардар, се казва Радовиш. Когато се ожених, заведох жена ми в Скопие, където имам много роднини. Първия секретар на Партията в Македония Ангел Чемерски – Януш, останал на този пост цели 17 години, беше женен за моя първа братовчедка. Заведе ни до този град, вече доста се е поразраснал. Обядвахме с кмета на Радовиш, който ни показа книга, в която е описана историята на градчето. За съжаление нямам снимки на дядо си. Но имам снимки от бащината си къща в Радовиш, където бяхме евакуирани и живях до шестгодишна възраст.
 


Радовиш, 1945 г. Този на мотора е Ристе, мой първи братовчед. Жената вляво е стрина ми Нина, жена на чичо Страхил, брат на баща ми. Този малкият отзад съм аз. Има смешна история с Ристе и Съпротивата в Македония. Войната била минала, но още не било ясно кой ще дойде на власт. Като гледам как са облечени, трябва да е било есента. Вече се знаело, че руснаците идват, затова повечето мъже отишли в Балкана и се писáли шумкáри. Само Ристе си остана у дома. И майка му му направила една кошница и го изгонила в гората. И той да става партизанин.

Другата ми братовчедка беше женена за велик писател, какъвто ние тогава нямахме, Димитар Солев, преведен на 17 езика, директор на театъра, директор на телевизията и главен редактор на литературното списание „Рáзгледи“. Помня и първия братовчед на баща ми, чичо Митко (Димитър Христов). По онова време е бил шеф на „Български тютюни”, комунист, осъден на доживотен затвор в процеса срещу Трайчо Костов. Спретнали му постановка. Бил на театър с жена си, през това време заредили апартамента с валута и писалка със симпатично мастило. И като се върнали от театър, извикали съседите за свидетели. И така го вкарали в затвора, където лежал седем години. Но после ги размениха на границата – наши комунисти за Титови. И зае същата длъжност в Скопие, стана шеф на македонските тютюни, беше голям специалист.

Първо умира майката на баща ми, а когато е на 18, остава сирак. В Радовиш никак не му било интересно, любопитен бил за света. Оженил по-малкия си брат, чичо Страхил, за по-зряла жена  – стрина Нина (за да има кой да се грижи за имотите) и тръгнал където му видят очите. Живял дълги години в Америка, в Италия, в Турция. Чичо ми, който доста го надживя, разказваше, че баща ми рядко се прибирал – само когато му трябвали пари. Златото било скрито в една каменна постройка, помня я. Вътре в нея растеше голямо дърво и в неговата основа били скрити парите. И баща ми идвал, взимал жълтици и заминавал отново. Женил се няколко пъти по света. В Америка дори имам двама братя близнаци. После му писнало там, заминал за Италия, после за Турция.

И един ден, уморен от скитане и живот, стигнал до България,

оженил се за майка ми, която също била позакъсняла с брака. Защото имала четири братя, за които трябвало да се грижи, пък и трябвало първо те да се оженят.


Една от малкото фотографии, оцелели от баща ми, вляво е майка ми. Беше висок и красив мъж, но снимката е направена малко след като е преболедувал туберкулоза.

От родителите на майка ми помня много добре баба Санда, нейната майка, защото тя ме е отгледала. Беше добра и много религиозна жена, четеше ни непрекъснато Евангелието. Все ми казваше: Àпни си, чедо, áпни си колко дỳша ти сáка, само не мойш да ядеш кáо бỳдала! Което в превод означава да не се тъпча. На масата винаги имахме най-малко пет-шест яденета, сервирани в малки чинийки като за торта. Винаги така сме се хранили. И жена ми така я свикнах.


Дядо ми Иван с най-големия си син (вуйчо Димчо)

От бащата на майка, дядо Иван, също македонец от Тетово, имам смътен спомен – беше много дълъг, два метра висок, красив мъж. Имал кафене в Букурещ, но пристигнал в България, където отворил четири магазина на четирите кьошета – където се пресичат бул. „Константин Величков“ и бул. „Стамболийски“. Фалирал, защото много на вересия на циганите.


Сватба на роднини в двора на къщата на „Константин Величков”. Над булката е майка ми.

Нали има един лаф, че българите се заселили при циганите, а не обратното. Помня как по целия „Константин Величков” имаше само цигански къщи. По цял ден циганите дялкаха отвън пред къщите си лъжици, плетяха кошници и панери от върбови пръчки. Беше ми много интересно да се разхождам между тях, а и те бяха много дружелюбни. Майка ми е разправяла как съседка, просякиня, като тръгнела сутрин, викне на майка ми: Надкеее, излизай, защо аз тръгвам! Да си ми на късмет!

Ученички в стопанското училище „Мария-Луиза“. Майка ми е четвъртата от дясно наляво

Майка ми е родена в София. Завършва стопанското училище „Мария-Луиза“, много престижно за онова време, където учи за модистка. Имала малко модно магазинче на площад „Славейков“, в което шиела дрехи за заможни хора. И гледала братята си.


Горе вляво е майка ми, трябва да е на 20 г., студентка. Виж как e изглеждал водопадът 1929 г., виж  колко е хилав 30 години по-късно, когато отидох на снимки там. 

А баща ми се установил тук по царско време, като търговец. Имал два склада – един за вълнени платове, които внасяше от Гърция и от Англия, и един за детски играчки – от Германия. Бил на 43, вече на години, когато се оженил за майка. Затова съм толкова умен.


На разходка в Борисовата градина, тази сърничка май още си стои. Аз съм в количката, вляво е мама, а зад мен са вуйна Данка с братовчед ми Сашко. Вуйна много ме обичаше, през целия ни бедняшки живот ходех да се храня у тях.  

Роден съм януари месец на 1941 г. По време на бомбардировките 44-та съм бил на три години. Живеехме в къща на ул. „Неразделна“, до Римската стена. В кухнята имахме капак и стълби, които водеха надолу в мазето, където държахме кюмюра. В това подземие се криехме, когато пускаха сирените. Това е първият ми детски спомен – самолети летят и хвърлят бомби, а ние се крием при кюмюра. Странно, но някак си отстрани се виждам – малко хлапе, което сочи към небето: Буууууу! Имам такава картина, запазена в съзнанието си.


На улица „Неразделна“. Тук трябва да съм на две-три години, малко преди бомбардировките.

Малко след войната заминахме за Радовиш. Най-яркият ми спомен е от огромния двор с навеси за 100 магарета.

Имахме точно сто и едно магарета, които понякога яздех.

Използваха ги за транспорт и земеделие. Имах си приятелче Кольо, все му течаха сополите. Аз пък винаги ходех спретнат, с костюмче и копринена кърпичка в джоба, везана от мама. Давах му да се секне в нея, затова не ми разрешаваха да си играя с него, бил сополанко. Хората отглеждаха мак, от млякото му правеха пити и всеки се фукаше кой колко катран е произвел. Приличаше на мармалад, който продаваха много скъпо, тогава съвсем легално, за медицински нужди. В тези бедни следвоенни години ядяхме много маково семе. Много обичах да си слагам на филията мак.

Като поутихнаха нещата след евакуацията, хората започнаха да се прибират по домовете си. Беше започнала национализацията. Страхът се беше настанил на малката уличка „Неразделна“, на която живеехме, изчезнаха сума хора.

Изселваха цели семейства, за да настанят в домовете им други хора, дошли от провинцията, за да управляват.

През деня „новите собственици“ минаваха и оглеждаха къщите и разпитваха: Кой живее тук? И хората, доверчиви, обясняват: Ами един търговец, лекар, фабрикант, адвокат… И ако харесат къщата, същата нощ изселваха семейството на търговеца, за да се настани новият директор на фабриката. Когато нощем чуехме глъчка, пускахме черните завеси, които пазехме от времето на войната, гасяхме лампите, спирахме радиото. Виждал съм как нощем войници товарят в камиони покъщнината на съседите.


Градинката на „Св. Седмочисленици”. Аз съм момченцето с белите чорапи. Майка ми е над мен. Най-вляво е баба Ана, ходеше с много нагънати дрехи, много кафтан, много нещо. Фустите й имаха много джобове, от които вадеше я бонбон, я шишенце с ракия да си пийне, всичко имаше баба Ана. До нея е баба Санда. На втори ред са братовчедки на майка ми – вуйна Боризица и Лиляна, която беше женена за собственик на фабрика за мебели, оборудвана с швейцарски машини. Намираше се на ул. "Козлодуй”, но всичко им взеха. Изгониха ги и от собствената им къщата на „Оборище“, защото Югославското посолство беше срещу тях и направиха там шпионска квартира на Държавна сигурност.

Въпреки режима живеехме добре, без излишен лукс. Имахме хол, две стаи и много хубаво радио – Blaupunkt. Баща ми – Васил Христов Хаджиѝльов говореше седем езика. Беше скромен, добър и щедър човек, никога не повишаваше глас. Не пиеше и не пушеше, но на една цяла мнооого дълга стена в кухнята имаше повече алкохол, отколкото в най-добрия бар. Къщата винаги беше пълна с приятели и роднини. Много обичаше да прави пикници в горичката на Семинарията и винаги поемаше материалните разходи. Пазаруваше от черната борса. Помня как по тъмно идваха офицери с брезентови чанти и вадеха от тях консерви, салами, сирене, за които той плащаше прескъпо. За по-бедните съседи купуваше хляб, ама купища хляб, които разнасяше по махалата. Беше и много религиозен човек. Когато дойдоха на власт комунистите, запомнил съм това, което ми каза:  

Сине, тия са с дявола, ние сме с Бога!

Носеше голям пояс с много отделения. Като се връщаше вечер, развързваше го и го изсипваше върху спалнята, а майка започваше да подрежда парите. И това беше ежедневие. Парите бяха основно от търговия – внасяше платове, детски играчки, ципове, секретни копчета, ножчета „Жилет”. Луксозна стока! Беше дал един сандък с ципове и бръснарски ножчета на единия брат на майка ми. Че те живяха години от него! Продаваха ципове и така отгледаха двете си деца.

Трябва да съм бил много малък, но помня как баща ми плюеше по вестника, особено като види кой е на първа страница – пу! На ул. „Христо Смирненски“ имаше самотен магазин за месо, целия в бели плочки, винаги празен и само един портрет – на Георги Димитров. Бил съм в ръцете на баща ми,

видял съм портрета и „пу“ по Георги Димитров.

Не съм сигурен, но мисля, че оттогава са започнаха неприятностите с милицията. В продължение на месеци всеки петък идваха двама души от Шесто районно и отвеждаха баща ми. Знам, че в ареста го биели по петите до припадък, след което го оставяли в килия, по-тясна от нужник, през която течала мръсна вода, в която да си киснел краката. Питали го къде са му парите. Бях много малък, когато ми показа един

голям съд със злато, скрит в кюмюра. Обясни ми, че жените не трябва да знаят.


Гарата в Банкя, отзад май е влакът. Ходехме там като деца. В средата с белите обущета съм аз, до мен е братовчед ми Сашо, на вуйна Данка дете. В средата са хазяите ни от Банкя. Нямахме къща там, а наемахме за няколко месеца.

Баща ми трябваше да купи фабрика „Петел“ за производство на сапуни. Собственикът се казваше Коларов, от Бургас, едър човек, който изяждаше по едно агне на сядане, когато идваше да се пазарят. Трябва да е било около 1947–48 година, малко преди да започне национализацията. Но тя не стана изведнъж, пък и вече се бяха изхитрили. Взимаха ти завода, но не те изпращаха в лагер, а те оставяха като директор например, с висока заплата. Много хора, особено по-възрастни, поостарели вече, дори не се противяха, защото така им беше по-лесно. Особено ако нямаш деца, които да ги наследят – оставаш уважаван човек, имаш кола, шофьор, голяма и сигурна заплата и никаква отговорност. Така и не разбрах какво стана с тази фабрика.

Но когато му конфискуваха стоката, когато разбра, че няма бъдеще тук, баща ми реши да се махне. Явно е бил информиран човек, защото беше уредил паспорти, билети, всичко. Трябваше да тръгнем с евреите за Америка. Всички деца ми завиждаха, че ще плавам с кораб. Но майка ми започна да му прави сцени, истерии. Как ще живее без близките си там?! Имаше много силно родово чувство.

В крайна сметка не заминахме, а баща ми отиде да живее сам в Турция. Преди да замине, ми остави малка част от парите (златни монети) – като закъсаме много, да давам по едничка на майка ми. Което аз правех много съвестно. До края на живота й не казах откъде са – уж съм ги намерил някъде, уж в някой джоб, уж под гардероба. Затова братята на майка ми дойдоха и изкопаха целия двор – да търсят златото. Добре, че не събориха къщата.


На Витоша. Най-вдясно с шапката е вуйчо ми тапицерът (по-късно издигнал се до главен декоратор на Народния театър), вторият от ляво на дясно (с мандолината) е големият брат на майка ми, който построил имоти на четирите кюшета на "Константин Величков" и "Стамболийски", майка ми е с китарата, втора от ляво на дясно. Страхотно пееха цялата рода – македонски, градски песни… Помня, майка ми умираше от рак, когато я записах. Трудно й беше, но ми изпя песен за една девойка, която „пада в синий вир, и той се спуска да я спасява, а тя му казва най-подир…“. И тя много хубаво пееше, Бог да я прости. 

Когато баща ми замина, ние с майка изпаднахме в голяма беда. Тя беше отвикнала да работи, но се наложи да започне в „Петекс“, шивашко предприятие, където произвеждаха работно облекло. Шиеше се на норма, а тя все не можеше да я изпълни. Умееше да прави фини и красиви неща, не можеше да работи бързо и лошо. Понякога, когато даваше нощни смени, ако нямаше на кого да ме остави, ходех с нея и спях в кошовете с кройки, а 400 машини бръмчаха на главата ми. Помня, че зимно време много ме беше страх, особено когато имаше гъсти мъгли, от които изскачаха крадци и джебчии – „вампири и таласъми, танцуват по налъми“, такава страшна песен пеехме децата. За да се прехранваме, мама разпродаде всичко по-ценно. Остави си само шевната машина Singer, която до ден днешен е на вилата ми като реликва.


Малкото „момиченцето“ с портфейла съм аз, държа парите, както ми заръча баща ми по-късно. Над мен е братовчедка ми Олга, Бог да я прости, затрупа я голямото земетресение в Скопие. Но виж ни, за онези следвоенни години сме направо прилично облечени.

От голямата македонска рода на майка ми голям образ беше тèтин Гиго, мъж на една от тетките на мама – висок, едър, красив човек с осанка. Бил в Америка, където работел като фурнаджия. И като се върнал тук, с парите си купил мелница. Имаше и две-три фурни, живееше в еврейския квартал до Лъвов мост. Всяка седмица събираше македонската рода на двора. Имаше и много интересни неща за зяпане от Америка, например снимки с небостъргачи. Ние до демокрацията не бехме видели това чудо! Опъвахме една дъъълга пет-шест метра софра, на която сядахме първо ние, децата, да обядваме. След това възрастните сядаха – хапваха, пийваха и пееха. И като се напеят и напият, започваха споровете. Тèтин Гиго, мълчаливец иначе, мълчеше, мълчеше, и по някое време вика:

Не е така! – Зáщо бре, тèтин Гиго? – Зáщо съм бил у Америка! Това му беше най-силният аргумент!


След премиерата на „Македонска кървава сватба“ – любителска постановка, която играли над 70 пъти на сцената на кинотеатър „Македония”. Там често даваха и много хубави филми. Сами са си шили дрехите, сами са ги везали със сърма. 70 представления изиграли. На тази снимка поне половината са ми роднини. Долу вдясно е полегнала майка ми.

Знаеш ли защо на нас, македонците, ни е плоско темето отзад? Защото, като сме поотрасвали, родителите ни удряли зад тила и казвали:

А òди да управляваш България!

Когато баща ми се върна от Турция, предполагам приятелството му с Антон Югов го е спасило от преследване. Не знам коя година е било, още преди девети 44-та, баща ми му дал ключа от склада за платове. Нали и Антон Югов бил македонец, мисля, че са държали партийни пари там. Затова по-късно Югов му уреди пенсия, с която баща ми се оттегли и живя до края на дните си в малка виличка в гората до Семинарията. Посещавах го всяка седмица и винаги ми даваше кошница, пълна с плодове. Пазарът тогава не беше на Римската стена, а долу, при Перловската река. Идваха селяни и продаваха разни работи, включително живи кокошки. Заставах до някой с терзия (теглилка) и го помолвах да ми услужи. Понеже детенце, симпатично, даваха ми кантарчето и така си изкарвах по нèкой лев.


Тук съм със съседчето Данчо (Стоянов), живееше през една къща от нас на улица „Неразделна“. Трябва да съм вече първи клас.

София беше разрушена от бомбардировките. Приятелствата ставаха по махали – стабилни общества, каквито сега няма.

Всяка махала си имаше йерархия, разбира се, и тартор. Нашият беше грамаден, як – Кобỳса му викахме. Игрите ни бяха много опасни. Един ден се сбих със сина на фурнаджията. Беше по-голям от мен и хубаво ме наби. А аз му се заканих:

Ке ти скáпем глáичката, ке ти скапем!

Събрах си остри керемидки, издебнах го и – трас! – по главата! Така получих статут на смелчага, издигнах се в очите на другите деца. Защото бях слаб и по-малък, но много смел!

Нашата банда се казваше „Долни Лозенец”. Биехме се главно с „Горни Лозенец”, нали винаги със съседа воюваш! Но най-страшна беше бандата от Тула махла. Горе на Кръста, където сега е „Кемпински Зографски”, имаше тухларна фабрика. Слизаха с огромни каруци, натоварени с деца, подготвени да се бият с нас! Война! Имахме агенти, които ни казваха кога се готвят да идват. Готвехме се страшно! Първо обикаляхме строежите, от които крадяхме карбид. След това минавахме през дворовете на махалата. Всяка къща беше райска градина с красиви цветя, а за саксии домакините използваха кутии от американските помощи.

Крадяхме кутиите и от тях правехме карбидени бомби. Как?

Изкопаваш дупка в земята и нея поставяш бучки карбид. И когато разузнавачите съобщят, че Тула махла вече е при Перловската баня (в района на Моста на въздишките сега), като чуем: Идааааат!, един от бандата минава и налива вода във всяка дупка. Карбидът шупва и започва да отделя газ. Бързо отгоре поставяш кутията нагоре с дъното, запечатваш я с много кал и слагаш пръст на дупката на „саксията“, за да стане хубава смес. Накрая минава тарторът през цялата Римска стена с факла и пали бомбите.

Бум! Тряс! Смрад! Ад! Така ги посрещахме!

Играехме много и по каналите на Перловската река. Боже, какво ли нямаше в тях?! (Освен плъховете, разбира се.) Често намирахме и разни оръжия, сигурно от нелегалните в съпротивата. Трябва да сме били трето-четвърто отделение, в джобовете си винаги носехме куршуми, които редяхме по трамвайната линия и като мине мотрисата през тях, патроните гърмяха и се изстрелваха на различни посоки. За щастие нямаше жертви. Но детството беше друго, игрите ни бяха доста военизирани.

Училище? Нашите бяха решили да ме запишат една година по-рано. Директорът Михайлов живееше на нашата улица. Помня как лично той ме хвана за ръка и ме върна у дома още първия учебен ден и каза на майка ми:

Госпожа, това детенце цял ден го наблюдавам, така хубаво си играе! Защо го мъчите? Цял живот ще учи! Запишете го догодина.

За което съм му много благодарен. Никога не съм бил прилежен ученик. Бях любознателно дете, но не обичах да уча, да зубря. По физика и математика винаги имах шестици, но по български, по история… Ама ти не знаеш какви неща учехме. Разгърни една стара читанка и ще разбереш – скука и пропаганда! Трябва да съм бил в отделенията, когато ни накараха нас, децата, да напишем с какво се занимават родителите ни, какво работят. Голяма гадост – да използваш невинното откровение на децата, за да се добереш до информация.

Но слушай как боят ме обърна към книгата и писането.

Наложи се да се преместим в друга къща, на „Скобелев“, и записах да уча в 20-о училище. Бях 12-годишен, слабоват, но много нахакан, а и идвах от Лозенец, затова бързо разбраха, че с мен не бива много да се закачат. Имах авторитет на маризчия, някак се бях нагласил в йерархията, без много да се доказвам. С две думи, децата ги беше страх от мен, защото бях по-ербап. Обаче дойде едно по-заякнало момче и вика: Аре да се бориме! Събра се махалата на едно празно място, останало от бомбардировките. Как ще се борим? От трамвай до трамвай! Като дойде 6-ицата, започваме. Бием се, докато дойде следващата. Разбрано! И той ме пребори. Тогава друго момче ме предизвиква: Айде и с мен! Не си давах сметка колко изтощен и унижен съм, затова се съгласих. И той ме пребори. Трети каза: Айде и с мен! Такъв срам! Затворих се вкъщи и цяла година не си подадох носа навън. И какво да правя? Започнах да чета книги. Четох, четох, една година само четох. Така се самообразовах. Носех си много книги от Югославия. Често ходех в Скопие, защото баща ми имаше югославски паспорт, и се връщах с един куфар книги. Можех да чета и на македонски, и на сръбски. А и те превеждаха много тогава. Така имах повече информация за световната литература. Както стана дума, моя братовчедка беше женена за един техен голям писател  – Димитар Солев, преведен на 20 езика. Насочваше ме, разговаряше с мен като с равен, въпреки че беше с повече от 10 години по-голям. Тогава се събуди и интереса към писането.

Аз съм в средата, трябва да съм ученик все още. От едната ми страна е братовчедка ми Лили, а от другата - Сашко, неин брат - децата на вуйна Данка.  

Започнах да пиша по малко и да измислям истории за карикатури. Бях се сближил със Стоян Дуков (Тачо), художник на Тодор Динов. Независимо от партийната му кариера анимационните филми на Динов бяха на световно ниво, но колегите му го смачкаха  – и като творец, и като личност. Забеляза ме и започна да ми споделя идеите си, а аз му измислях вицове за филмчета. Може да се каже, че ме толерираше. Така започнах да пиша и за една-две години

написах 20-ина сценария, които до един се приеха. Беше голям бум!

Почти всички режисьори по анимационните студиа правеха филми по мои сценарии. Един от първите, Доньо Донев, направи „Стрелци“ (1967) и получи „Златна роза“. За анимационен филм тази награда беше голямо признание. Получи и „Златен пеликан“ на фестивала в румънския курорт Мамая – един от трите световни фестивала.


В средата е моята класна – другарката Аржентина Тотева. Аз съм най-долу, почти не се виждам. Днес там е Руското училище, тогава беше училище само за деца на елита. Зад мен е Васко Графа, режисьорът.  

Но не ходех на училище. Трябваше да ме изключат от 20-о не само за отсъствия. Бях си пуснал косата, като все вадех бележки от игрална студия, че ще ме снимат. Единият ми вуйчо, който беше номенклатурен кадър, помогна да се прехвърля в 34-то училище. Много дължа на този си вуйчо, защото по едно време беше някакъв началник в разпространение на филми и така години наред ходех на специални прожекции, предназначени само за комисията. Всеки ден на едно таванче на ул. „Шишман“ носеха от митницата по два филма, които комисията трябваше да гледа. Така се разпространяваше световното кино. В България имаха право да стоят 24 или 48 часа, през което време представители на Министерството на отбраната, на МВР, на „Просвета” трябваше да ги изгледат и да решат какво е подходящо за пускане по кината. Много малко западни филми стигаха до публиката. Вили Майлер, страхотен преводач от седем езика, правеше симултанен превод, а аз ходех и купувах лимонада и кебапчета на комисията. Изглежда и това време, прекарано на таванчето на „Шишман“, много ми е помогнало. Бях един от малцината, които имаха достъп до световна литература и кино.

Така станах много близък с Тодор Андрейков. Дори той не беше гледал филми, които аз му разказвах. Изглежда интересно съм разказвал, оживено, с най-малки детайли, сигурно съм и доукрасявал. Досега приятели казват, че често, когато отидат да гледат филм, разказан от мен, установяват, че аз по-хубаво разказвам.

Когато завърших 11-и клас, мислех, че няма да взема диплома. Бях напълно неподготвен за матура. Но семейният съвет реши, че ще уча физика. И започнах да слушам отличниците, когато се събират, за да преговарят. Половината от класа остана за есенна матура, аз си взех дипломата от раз. И така лятото ми беше свободно! Продадох Blaupunkt-та и с парите заминах на море за цели три месеца, като оставих бележка на майка си:

Мамо, продадох радиото, но не бой се, като си дойда, ще направя ново, по-хубаво.

Като се върнах от Созопол, където стоях три месеца, разбрах, че баща ми е починал преди месец и половина. Майка ми не ме беше уведомила. Не искаше да ми остане от него никакъв спомен. Беше много обидена. Но аз устоях на думата си – направих радио, което свиреше по-хубаво от стария Blaupunkt, защото имаше и разлèти къси вълни, на които слушахме джаз. Имаше един Картона, приятел на Джони, той ми помогна с некои части. Сега е лесно, ама тогава бяха много кът всички джаджи и чаркове. Ако отвориш радио от едно време, ще се побъркаш – едни кондензаторчета, едни съпротивления, а на пазара нямаше ни-що! Джони учеше радиоинженерство, занимаваше се с радиоусилватели и ми подари един от говорителите, които беше конструирал сам. Така си направих радио, което вадеше страхотен и мощен звук! Джони е по-голям от мен с осем години. Значи, когато сме се запознали, аз съм бил на 14, а той на 22.


Чарли и Джони на път за Куба

Но бехме на един акъл! С него ни срещна джазът.

Една привечер седях захласнат на тротоара под прозорците на апартамента му, защото беше пуснал страхотна музика. И по едно време минават Леа Иванова и Еди Казасян. Сигурно нещо съм си тактувал, тананикал, защото те спряха и ме попитаха: Кво правиш бе, момче? – Слушам Чарли Паркър! Леа се учуди много, а аз й изредих всички музиканти – кой свири на контрабаса, кой на ударни, кой на пианото.

Леа се шашна и каза: Ти не си за на улицата! Качвай се с нас!

Така ми излезе и прякорът Чарли (от Чарли Паркър). При Джони се запознах с Илиана Антонова, джаз певица, беше жена на Ачо саксофониста (Вездев). Имаше много популярни музиканти – Бадема, Любчо (Камилата), най-добрия контрабасист. Джони правеше много купони и пускаше страхотна музика. И като дойдох да живея на 5-те кьошета, започнах често да ходя у тях.

Войник? Трудовак, разбира се.

Бях „неблагонадежден“ по произход с баща търговец. Първо ни събраха в Суходол и сториха на плаца около 400 човека. Тогава им казваха единични обучения, т.е. два-три месеца те учат на ред и дисциплина. Спяхме по 200 души в едно помещение, леглата бяха на три етажа. Сутрин за секунди трябваше да се приготвим. Наставаше страхотна блъсканица, особено около десетте чешми, на които трябваше да се измием всички 200 войници. Целта беше да те смачкат. Сега слушам как некои плачат да върнат казармата, малка ни била армията. Ама колкото и голема да е, всички да сме войници, каква армия ще направим!? Ние сме малък народ! Колкото по-малка, толкова по-добре, важно е, че сме в НАТО и Европа.

Та по време на тези единични подготовки ни дадоха по една пушка „Манлихер” от Първата световна война и по пет куршума, да видим кой как стреля. Аз уцелих два пъти мишената и един път колчето. Казаха: Стига толкова! Така всъщност

направих икономия, защото минах обучението с три куршума.

Още на следващия ден след клетвата половината от нас изпратиха по разни обекти – да копаят пътища, тежка физическа работа. Останалите може би 200 войници ни строиха отново на плаца. Имахме един старшина Добри Боеца, който не беше съвсем с акъла си. Ятак ли е бил, партизанин ли, но го били зверски по затворите, малтретирали го и се беше чалнал, завалията. Много обичаше да си играе на военен. За него животът беше война! Вживяваше се, че е фронтовик старшина! Много строг, но и много добричък. И излезе пред нас и заповядва:

Всеки, който може да носи пушка, който добре стреля – две крачки напред!

Щрак-щрак – половината изскочиха! – Зачислете им по една кирка! Щом може пушка да носи, значи и да копае може. Всички, които могат да карат колело – две крачки напред! Щрак-щрак – излязоха още доста войници! – Зачислете им по една строителна количка! Аз веднага разбрах, че има някакво прецакване, то ние с пушките приключихме, свършиха и патроните. И по едно време Боеца вика: Който може да работи на пишỳща машина, две крачки напред! Мислих, мислих и направих две крачки. – Ти ще станеш писар!

И започнах работа в щаба. Имаше един майор, началник-щаб, който искаше да пиша по-бързо. В казармата всички искат всичко бързо! Гледаше ме и нервничеше: Айде бе, момче, по-бързо, какво ги бодеш тия клавиши като с вилица!

По цял ден пишех писма – да се преместят машини от едно на друго място, едни войници от един обект да отидат на друг. Много поща имаше, трябваше да извеждам писма, да завеждам писма. Спях в една стая с куриера и телефониста. Леглата бяха на три етажа – най-отдолу спеше телефонистът, за да може да нощем да реагира бързо. Аз бях над него, а най-отгоре спеше куриерът. Ето, сега си спомням, че куриерът Диман от Хасково беше сомнамбул. Една нощ излязох до тоалетната и го видях как си играе на държави. Нарисувал един кръг и забива с ножче в него. Бая страшничко ми се стори. И започнахме с телефониста да си връзваме пръстчетата, та ако куриерът тръгне, да сме будни. Диман имаше цицина на главата си, защото понякога, ако се изправеше рязко си трèсваше главата в тавана и благодарение на това лягаше да си доспи. Та по-рядко излизаше навън.

Много смешен образ беше Добри Боеца. Който е заслужил, събота и неделя го пускаха отпуска и Боеца трябваше да ни разпише билета. В почивните дни беше всевластен, най-главния в поделението, от когото зависеше кой ще излезе в отпуска. Сутрин ни строяваше на плаца за проверка и се появяваше най-тържествено на кон. Голям образ беше, с Оскар искахме да правим филм за него. Тогава кофите за боклук бяха с формата на пресечен конус, сглобени от четири дървени плоскости и отгоре капак. И като обърнеш кофата, се получава пресечена пирамида.

За да слезе от коня, Добри Боеца стъпваше върху една такава кофа,

изправяше се пред своята доста раздърпана армия от трудоваци и ни приветстваше: Здравейте, бойци! Искаше да приличаме на фронтова армия, ама не би... Командваше ни, задаваше въпроси, ние викахме Ураааа! Правеше парад! И ако останеше доволен от своята армия, разписваше билети. Но беше добричък. Първо разписваше на няколко, след това на още няколко.

Като писар се ползвах с известни привилегии. Например бакарят, понеже мой човек, нали, аз му издействах отпуски, винаги слагаше повечко мръвки и кюфтета. И един ден вадя аз от баката добре сготвен плъх. Силно възмутен взех, че написах един фейлетон и го изпратих до „Трудово дело“ – вестник, който се издаваше само за войската. Няма и седмица, пристигна кола и ми казаха веднага да сдавам каквото са ми зачислили – дрехи, обувки, одеяло, всичко. Бях уплашен, защото знаех, че съм прекалил със смелостта във фейлетона – беше протестна телеграма до международния комитет за защита на животните. Всички ми се чудеха на акъла: Ти си луд! Как може да пишеш „международен“? Как си позволяваш? Обаче оказа се, че генерал Благой Пенев, бивш партизанин и шеф на Строителни войски (красив мъж, возеше се в открит светлозелен „Буик”) много харесал фейлетона и казал на главния редактор:

Ами вземете го това момче да работи в редакцията!

Повече не се върнах в казармата. Спях си у дома. Даваха ми порцион – пари, с които да се храня навън. По време на работа в редакцията бях с военните дрехи, а като свърша и си отидат офицерите, преобличах се и си ходех у дома. Такава беше негласната уговорка. Скоро редакторът на нашето сито, така казвахме на нашето ъгълче във вестника, отиде да работи в телевизията, където се откри военен канал и мястото стана свободно. Решиха да не назначават друг човек, аз да върша тази работа. Привлякох Доньо Донев, Карандаш, всички карикатуристи. Аз измислях карикатурите, те само ги надраскваха. Така от нашето сито направихме страница, във вестника започнаха да пишат и фейлетонисти, слагахме и ребус. Вестникът стана много интересен и дори започна да се продава.

Генералът на Софийския гарнизон генерал Анев (когото после арестуваха за преврата с Горуня) много харесваше вестника и много се забавляваше. Като награда ми даде безсрочен отпуск. Всеки месец ми подписваше документ, който ми разрешаваше да ходя спокойно цивилен по улиците. Защото такива бяха годините, че за най-малкото нещо ти искаха документите. Да пресечеш накриво – дай си паспорта!

Но бдителни съседи в квартала забелязали, че хем съм войник, хем си спя у дома. И стана опасно, защото това разрешение беше неофициално. Тогава се залюбих с моята съпруга, с която онзи ден празнувахме 49 години семеен живот. Тя следваше медицина първа година. И започнах да спя у тях. Живееше на квартира близо до нас, на „Иречек“. Виж колко време ме е изтърпяла! Че покрай мен и цялата ми компания. И продължава да ни търпи!

 

П.С. Очаквайте втора част от интервюто с Христо Илиев – Чарли, което даде специално за "Гласове".

 

 

 

 

 

 

 

 

Още от категорията

Силата на прошката

Силата на прошката

Нашите предци казват, че началото на мъдростта е в разбирането на думи...

5 коментар/a

Знаете ли го тоя лаф: на 10.06.2015 в 03:31
Няма по-добра художествена литература от документалната автобиография.
Чарли на 10.06.2015 в 22:54
е най-добрият ни документалист. Малко хора знаят какво е писал, снимал, режисирал. Джеки и Джони обираха лаврите и популярността, а Чарли винаги е бил в сянката им. Ама НЕ! Най-после нещо лично за него от него. Браво! Очаквам с нетърпение продължението!
Мунчо на 15.06.2015 в 19:07
и тримката с кучешките имена са големи скици.....
PonchikDap на 20.09.2015 в 19:23
Привет! стратегия для бинарных опционов железный кондер смотреть стратегии бинарных опционов binary options tutorial бинарные опционы брокер http://adtechno.ru/brokery-binarnyh-opcionov.php http://inobrascalendars.ru/cena-ispolneniya-opciona.php http://wp-ru.ru/strategiya-zarabotka-na-binarnyh-opcionah.php
AntonyDap на 10.10.2015 в 13:28
Здрасте! бинарные опционы пример 5 минутные стратегии бинарных опционов робот для бинарных опционов отзывы http://mirkupon.ru/strategii-na-binarnyh-opcionah-video.php http://zareformu.ru/binarnye-opciony-strategii-bezproigryshnye-video.php как выбрать бинарный опцион http://sablinov.ru/binarnye-opciony-s-bonusom-za-registraciu.html

Напиши коментар