България за щастие е суверенна държава, която сама взима решение дали да бъде обвързана и в каква степен с определен международен договор и съм убеден, че няма да изостане цивилизационно, ако не ратифицира Истанбулската конвенция. Даже напротив...

 

 

Преди време, може би най-знаковият философ на българския политически преход беше заявил, че пътят ни към Европа минава през Босфора. Това твърдение вероятно е пророческо, защото години след неговото изричане – в началото на 2018 година, се оказа, че на българското общество му е зададен предварително начертан маршрут, който минава именно през космополитен Истанбул. Въпросът е коя е крайната дестинация?

 

През 2008 година под егидата на Съвета на Европа е съставен комитет ad hoc за превенция и борба срещу насилието над жени и домашното насилие. Три години по-късно се появява знаменитата Истанбулска конвенция, която щедро предлага своите текстове, призвани веднъж завинаги да решат един наистина сериозен проблем.

 

Макар да е открита за подписване още през май 2011 година в Истанбул, до скоро никой в България не я беше чувал и виждал. През 2014 година е постигнат необходмия брой ратификации и Конвенцията за превенция и борба срещу насилието над жени и домашното насилие /както всъщност е нейното точно наименование/, влиза в сила.

 

Без да бъде извършен предварително експертен анализ относно вътрешната и международноправната необходимост от участие в подобен инструмент, както и съответствието с вътрешното право, през 2016 година българското правителство я подписва. По този начин България изразява намерението си да бъде обвързана с нея.

 

Според чл. 75 от конвенцията, тя подлежи на ратифициране.

 

Съобразно Решение № 7 на Конституционния съд от 1992 година за тълкуване на емблематичния чл. 5, ал. 4 от Конституцията, с кумулативното изпълнение на трите предпоставки – ратифициране, обнародване и влизане в сила, се осигурява приматът на международните договори, т.е. съдържащите се в тях правни норми стават източник на права и задължения на субектите на вътрешното право и се прилагат с предимство пред разпоредбите на законови и подзаконови актове, които им противоречат. Като абсолютна предпоставка за инкорпорирането на международноправни норми обаче, е те да не противоречат на Конституцията на Република България.

 

Следва да бъде обърнато внимание на още един нюанс. За прякото прилагане на международните норми във вътрешния правен ред е неоходимо те да бъдат от категорията на “самоизпълняващите се” – да съдържат конкретно правило за поведение. Например, когато международната норма предвижда, че е допустимо полагане на детски труд за “не повече от шест часа в денонощие”, тя очевидно е самоизпълняваща се. Когато, обаче, нормата предвижда “подходяща продължителност на работното време за деца”, тя предоставя свободата всяка държава да регламентира работното време за деца във вътрешното си законодателство. Елементарният прочит на Истанбулската конвенция показва, че тя консолидира както “самоизпълняващи се “, така и “несамоизпълняващи се” норми.

 

При евентуално ратифициране, българските институции ще се видят в приключение – кои вътрешни норми съответстват, кои трябва да бъдат изменени и кои направо дерогирани. При все това Глава IX от Истанбулската конвенция е предвидила механизъм за мониторинг на “законодателните и други мерки”, въвеждащи в сила нейните разпоредби.

 

Но и без да сме заплашени от респектиращи мониторингови доклади и строги санкции, според чл. 25 от Виенската конвенция за правото на договорите от 1969 година, всеки действащ международен договор е задъжителен за страните по него и те трябва добросъвестно да го изпълняват. Нещо повече, страна по договор не може да се позовава на своето вътрешно право като оправдание за неизпълнение /чл. 26 от същата ковенция/.

 

Действа правилото “седем пъти мери, един път режи”.

 

При положение, че българската държава не е съобразила всички последици, на нея й остава възможността безславно да се оттегли от участие в договора било чрез денонсиране, било чрез анулиране, което в международните отношения е много лош атестат. Тази практика е рядко срещана и ако се наложи да прибегнем до нея ще заприличаме на КНДР, която се оттегли от Договора за неразпространение на ядрено оръжие...

 

В така обрисуваната до този момент ситуация, изниква въпросът защо България трябва да бъде обвързана с един международен акт, който предизвиква смесени чувства не само у нас? Към началото на 2018 година броят на държавите-участнички е двадесет и седем /Албания, Андора, Австрия, Белгия, Босна и Херцеговина, Кипър, Дания, Естония, Финландия, Франция, Грузия, Германия, Италия, Малта, Монако, Черна гора, Нидерландия, Норвегия, Полша, Португалия, Румъния, Сан Марино, Сърбия, Словения, Испания, Швеция, Швейцария, Турция/.

 

Гърция, Унгария, Чехия, Словакия, Литва, Латвия, Обединеното кралство, Ирландия, Люксембург и Хърватска са държавите, които не са я ратифицирали. Повечето от тях имат достойни позиции и по други фунадаментални въпроси, включително и емиграционната политика.

 

Когато общественият фокус беше поставен върху спорните явление – “джендър”, “социално изградени роли” /чл. 3, б. “б”/, “идентичност, основана на пола” /чл. 4/, “стереотипни роли за жените и мъжете” /чл. 12/, бе предложено Народното събрание да приеме тълкувателна декларация като своеобразна панацея за създалото се неудобно положение. Това беше нескопосан опит да се успокои напрежението – подобен способ в международното право, чрез който да не се приемат определени разпоредби или да бъде усвоен понятиен апарат, различен от автентичния текст на договора, няма.

 

В интерес на истината, в международната практика е допустимо тълкуване в едностранна декларация, приложена към съответния акт. Държавата-участничка има право да даде свое собствено тълкуване на определен текст, но то само по себе си по никакъв начин не изменя оригиналния смисъл, още по-малко пък ще намали степента на обвързаност.

 

Заиграването със смисъла на въведените от Истанбулската конвенция конструкции продължи с пълна сила. Без изненада се появиха многобройни тълкуватели, които с плам ни увещаваха в тези, коя от коя по-абсурдни – превода, преводачите, грешна интерпретация, че дори и не добра езикова подготовка. Според чл. 81, параграф последен от обсъждания акт, автентични са само английският и френският /официални езици на Съвета на Европа/ текст. Преводът на договора на друг език, различен от тези, на които е била установена автентичността на текста се смята за автентичен само в случай, че това е предвидено в договор или страните са се споразумели за това.

 

Все пак нека се доверим на Виенската конвенция от 1969 година и нейния чл. 33, параграф 2.

 

Когато става въпрос за тълкуване е необходимо да бъде направено важно разяснение. Отделни думи и словосъчетания не бива да бъдат тълкувани самостоятелно и независимо от монолитния текст на конвенцията, а в духа на нейните цели и обект. Решаващо значение има пълния текст на международния акт, включително преамбюла, приложенията, както и всяко споразумение, отнасящо се до него.

 

Виенската конвенция /чл. 32/ предвижда, че в случай на двусмислие или неяснота, както и при явно абсурдни и неразумни резултати /!!!/, може да се прибегне към допълнителни средства за тълкуване, в това число подготвителните материали и обстоятелствата на сключване на договора.

 

Беше дискутиран и казусът с резервите – и там нещата се оказаха не докрай домислени, защото чл. 78 от Истанбулската конвенция не допуска такива, освен спрямо изрично посочените в параграф 2 и 3 на същия член, но те изобщо не засягат интересните хрумвания на нейните автори. Според Виенската конвенция за правото на договорите, държавата може при подписването, ратификацията или утвърждаването на договор  да формулира резерва, освен когато дадена резерва не се забранява от договора или договорът предвижда, че могат да се правят само определени резерви, към които тя не спада /чл. 19, б. “а” и “b”/. Очевидно в случая попадаме във втората хипотеза и устремът към това начинание бързо се изпари.

 

Наред с юридическите заблуди, които се опитаха да ни втълпят, неколцина обществени фигури и представители на добре известни неправителствени организации нададоха глас, че ратификацията на Истанбулската конвенция е своеобразен тест за демократичност и зрялост на българското общество – за кое точно не стана ясно.

 

Правиха се подписки и гръмки изявления в нейна защита. Тази активност не е учудваща като се има предвид, че вече почти три десетилетия някои се изхранват изцяло от това – да обясняват на българския народ колко е изостанал /във всички насоки/ и как трябва да черпим с пълни шепи от достиженията я на модерна Европа, я на модерна Америка.

 

В тази връзка Истанбулската конвенция е наистина голямо достижение на европейската мисъл!

 

Доколко тези щедро спонсорирани неправителствени структури изпълняват определените по устав цели е отделен въпрос, но за съжаление те постигат разделяне на българското общество, което вече е много опасно.

 

За пореден път се сблъскваме с агресивното натрапване на псевдоценности.

 

Тенденцията да забързваме своето участие в съмнителни сценарии до сега не ни е довела до нищо добро. Мъдрите хора помнят приказката за жабата дето, видяла, че подковават вола... ама стига сме били жаби!

 

България за щастие е суверенна държава, която сама взима решение дали да бъде обвързана и в каква степен с определен международен договор и съм убеден, че няма да изостане цивилизационно, ако не ратифицира Истанбулската конвенция. Даже напротив...

 

Именно тук е редно да напомним първата хипотеза на чл. 149, ал. 1, т. 4 от Конституцията. Конституционният съд се произнася за съответствието на сключените от България международни договори с Конституцията преди тяхната ратификация. Разпоредбата се отнася по принцип за всички международни договори, но в повечето случаи подобна предварителна проверка не се налага и не се пратикува.

 

Съпоставяне с разпоредбата на чл. 5, ал. 4 от Конституцията очертава по-ясно приложното поле на правомощията на конституционния съд. Докато чл. 5, ал. 4 има за предмет предимството на правните норми, създадени с една категория международни договори, то предмет на чл. 149, ал. 1, т. 4, предл. първо е контролът на конституционния съд върху множество аспекти на съотношението между международното право и вътрешния правов ред. Обхватът на чл. 149, ал. 1, т. 4 е по-широк от обхвата на чл. 5, ал. 4. Този контрол обхваща не само международните актове, от които възникват права и задължения за гражданите и юридическите лица, но и тези които създават права и задължения само за българската държава.

 

Независимо кой способ ще бъде възприет с оглед на отношението на нашата държава към Истанбулската конвенция, той трябва да бъде адекватен и в максимална степен да ни гарантира срещу труднопоправими последици.

 

 

С благодарност на доц. Маргарит Ганев

 

 

 

 

 

Още от категорията

10 кралски сватби

10 кралски сватби

Днес целият свят е поканен за свидетел на най-шумното и коментирано св...

14 коментар/a

Ей това ме притеснява! Няма ли да видим Д.Д.-2 на 05.02.2018 в 15:19
"""Именно тук е редно да напомним първата хипотеза на чл. 149, ал. 1, т. 4 от Конституцията. Конституционният съд се произнася за съответствието на сключените от България международни договори с Конституцията преди тяхната ратификация.""" _________ Като знаем как нашите гении правят анализите си на документи!
гост на 05.02.2018 в 15:31
Правителството от 2016 г. да си обира негативите за това какви ги е свършило, без да е помислило какво прави и какво ще последва. ИК трябва да се отхвърли.
Дръндорков на 05.02.2018 в 16:46
Абе хора, не се хабете да противопоставяте правни аргументи - тук не става въпрос за право. Става въпрос за агресивно и истерично, силово налагане на принципа "като ти говоря, ще мълчиш!!!" Става въпрос за пари и за (мръсна) политика, от която се правят пак пари. А - и между другото, правейки пари, да размажем и православието, което както бил казал един апологет на олигархичния капитализъм е най-големия враг на западната демокрация след комунизма. Та - да направим децата им роботи, а тях - обратни... Никой не ни бръсне за слива нито общественото мнение, нито правото, нито Конституцията, нито нещо друго, защото никой не ни пита - безпринципното и нагло отношение е "мълчи и изпълнявай". Толкоз. Затова и тия няма да се спрат, и никакви конституционни съдилища и референдуми няма да ни оправят. Гьостерица трябва.
от блога на Александър Урумов :) на 05.02.2018 в 19:12
http://urumov.bg/category/blog/
Проф. Атанас Семов на 05.02.2018 в 19:15
Много точен, дори прецизен, и съдържателен коментар! Браво!
логореята на 05.02.2018 в 22:30
Наистина международноправните компетенции на автора са на много високо ниво, но въпросът около конвенцията си остава основно въпрос на идеология и политика, то затова и платените апологети на джендъра не планират да спират с натиска, надявайки се да ни надвикат.
от ясно, по-ясно на 05.02.2018 в 22:37
Тук се казва всичко, което трябва да се каже. Изводът е ясен - Парламентът не трябва да ратифицира тази конвенция.
passer-by на 05.02.2018 в 23:01
младежът, въпреки че разсъждава правилно, е много наивен, допускайки, че ЕК няма да бъде ратифицирана... ГЕРБаджийската престъпна шайка /начело със смахнатият ритни-топковец от банкя/ е на власт, благодарение на подкрепата баба Меркел и на протежетата й в ЕК и в ЕНП. ББ е готов на всичко, за да е на власт и ако баба Меркел му разпореди да си смени пола, той веднага ще го направи...
Някой го каза! на 06.02.2018 в 02:57
Целта не е трети пол, а елиминирането на двата биологични пола, на мъжа и на жената!
Бика за рогата на 06.02.2018 в 08:29
Винаги ми е чудно , как хората припката подир последствията ? И никога не се сещат за първопричината ! ...Само преди година стадото българско даде за трети път властта на банкянския дебил !!! Шашми , измами , сигурно... Но ако целият електорат беше скочил единодушно , и бе гласувал ПРОТИВ тиквите , сега България щеше да има друго управление. /социалисти + патриоти +... не се знае какви/ но не и това управление. Не тази шайка , организирана престъпна група ! ТЕ , шайката ГЕРБ , са подписали въпросната конвенция 2016 , а не някой друг. Сега те ще я и ратифицират. И никой не може да им каже "мъц" , защото народът ги е овластил. Народът първо да мисли за избора си , а после да търчи подир последствията. Истанбулската конвенция /както и хиляди други неща/ са следствието. А първопричината е избора на народа кой да го управлява.
sulio pulev на 06.02.2018 в 12:18
Както обаче знаем. народа е просззддтт мисли само за търбуха си и въобще не мисли на избори. Затова заслужава всичко лошо,което може да му се случи, да направят децата му джендъри, да го набутат в калта и въобще да живее ужасно. Това е наказанието да си просззддтт и да мислиш с всичко друго освен главата си (горната).
мария на 06.02.2018 в 16:22
ДО: "БИКА ЗА РОГАТА" Не можеше да се случи, защото ГЕРБ са държавата. Те нагласиха резултатите от изборите с техните си средства.
Муйо на 06.02.2018 в 17:38
Лекция по международно публично право, без конкретика по същността на въпроса - определението за пол, дадено в член 3 от Истанбулската конвенция. Досега в българското право понятието "пол" беше самодостатъчно и не се нуждаеше от разяснения. Сега изведнъж се появява юридически текст, в който се твърди, че полът не е съвкупността от биологични признаци, които делят хората на мъже и жени, ами "социално конструирани роли"! Смисълът е ясен - понеже децата не се раждат лезбийки и педерасти, дайте да ги направим такива още от детската градина. "България за щастие е суверенна държава,.." - ади нема нужда! САЩ да са поканили английската кралица на някой Четвърти юли? Русия да е поканила германски канцлер на Девети май? Боко покани турския президент на Трети март.
Таня Иванова на 12.02.2018 в 23:10
Много аргументиран и задълбочен анализ!Дано повече хора го прочетат,за да прогледнат!Браво!

Напиши коментар