Прагматично погледнато има два основни варианта, поне според мен. Първият е, Истанбулската конвенция да бъде отхвърлена, но веднага да се приемат нужните законови промени с цел подобряване на борбата с домашното насилие. Вторият вариант е, да се ратифицира конвенцията, но с ясна тълкувателна декларация.

 

Много се каза вече в острата обществена полемика, предизвикана от т.нар. Истанбулска конвенция, която се предлага за ратификация. Полемика, изпълнена с много емоции, опасения и противопоставяне – кога напълно основателни и разумни, кога хиперболизирани и дори екстримни.

 

В такава атмосфера по правило аргументи не се слушат и не се чуват, а позициите автоматично и без осмисляне се причисляват към някои от „лагерите“. И въпреки това, ще се опитам, доколкото мога безпристрастно, да прибавя няколко аргумента както за опасностите, така и за положителните аспекти на спорната конвенция, придружени от два варианта за действие, които биха позволили да изхвърлим „мръсната вода“, но да запазим „бебето“. Защото „джендър“ е неприемлива и даже абсурдна идеология, но заедно с това домашното насилие е отвратителна реалност.

 

Откъсването на „пол“ от „джендър“ – наука или идеология?

 

 „Джендър“ е идеология, а не наука. Пряката последица от това е, че подходът към исканията, основани на тази идеология, трябва да бъде не като към някакъв безспорен и неизбежен императив („няма мърдане“ по Андрей Райчев или пък „от Брюксел искат“), а да следва правилата на обществено-политическите дискусии „за“ или „против“ дадена идеология и политика. Целта на обсъждането на една политика е да се преценят ползи и негативи, и да се формира обществен консенсус за нейното прилагане или отхвърляне. В онези общества, където такъв относително широк консенсус има, „джендър“ идеологията се трасформира в политики (Канада, Великобритания, Австралия, с някои уговорки и САЩ). Там, където тази политика няма преобладаваща обществена подкрепа, тя не се прилага (в много от демократичните държави).

 

В социалната мисъл в началото на 90-те, главно в контекста на борбата за равноправие на жените, се появиха течения, които обосноваваха наличието на социална надстройка на пола – „джендър“ - изразяваща се в социалните роли, които едно общество приписва на мъжете и жените. Те обаче не откъсваха джендър от биологичен пол. Никога не са получавали всеобщо научно признание, но  имат своята научна основа и съставляват едно от теченията в съвременната социология, психология и пр. Подчертавам, едно от теченията, а не някакъв общопризнат императив. Защото тонове други научни трудове доказват с научни методи, а не с лични твърдения и възгледи, че полът е единна биопсихологическа категория, а наличието на определени изключения и аномалии, не може да се превръща в социална норма. 

 

Проблемът обаче започна тогава, когато джендър теориите изоставиха връзката между биологичен и социален пол, и заговориха за тоталната им самостоятелност, за откъсване на биологичния пол от джендър, за маргинализиране на пола, като природна даденост, като Божествено творение, и извеждане на пиедестал на идеята, че полът и половата идентичност са въпрос на личен избор, на социално осъзнаване и вътрешни психични изживявания. Екстремизмът стигна дотам, че се лансират дори идеи, че човек може „флуидно“ и динамично да прескача от един пол в друг и обратно, и че това е нормата, а не изключението. Личният избор и социалното проявление, а не биологията формират пола, твърдят привържениците на тази идеология.

 

Много от правозащитните организации и институции, главно в англо-американския свят, безкритично я прегърнаха. Ето само един пример: „джендър е индивидуалният действителен или възприеман пол, полова идентичност, самоизява, външен вид, поведение или израз, независимо дали половата идентичност, себевъзприемането, външността или поведението са различни от пола, определен при раждането", декларира Градската комисия на Ню Йорк по човешките права.

 

Този идеологически възглед е неприемлив, а по отношение на опитите да бъде обоснован с научни методи – няма никакъв научен консенсус. Казано от друга, религиозно-философска гледна точка, откъсването на биологичния пол от социалния, е откъсване на човека от Бога и обявяване на човека за „бог“ и всемогъщ „творец“, който решава сам и според своите лични разбирания въпросите за живота и смъртта, за пола и половите връзки и т.н. Трактовка, която е несъвместима с фундаментите на християнската цивилизация.

 

В последно време тази идеология стигна и до откровени крайности, като искания за налагане на пълна полова неутралност, включително унисекс тоалетни, общи съблекални за мъже и жени, смесени спортни отбори, индоктриниране чрез образователната система, че децата трябвало сами да изберат своя пол/джендър, без оглед на „приписания“ им пол при раждането; че трябвало да се пренебрегнат напълно естествените различия между мъжете и жените и да се разрушат всички социални стереотипи, вкл. това, че „момчешкия цвят“ е синьото, а „момичешкия“ розовото; че момичетата си играят с кукли и носят рокли, пък момчета се бият и бутат камиончета... 

 

Някои джендър-идеолози заговориха дори за „постджендър общество“, където властва тотална полова неутралност, а благодарение на научния прогрес, следва да се създаде възможност и мъжете да раждат. Разни хора, разни идеали. Всеки има право да отстоява възгледите си, но не и да ги налага чрез регулации и държавна намеса като общовалидна норма, когато те са в противоречие с преобладаващите ценности в обществото. 

 

Откъсването на пол от джендър беше възприето като политическа програма на социалните движения за равноправие на ЛГБТИ общностите, защото дава идейна конструкция на техните искания. През последните години обаче, тези социални движения също отидоха в някои неприемливи крайности. Защото едно е да изискваш уважение към твоята различност, друго е да се стремиш да наложиш своя малцинствен стереотип, ценности и възгледи на останалата част от обществото, без да уважаваш, а понягога дори стигматизирайки нейните ценности и разбирания.

 

Вън от съмнение е, че правата на ЛГБТИ хората трябва да бъдат защитени, както на всички останали граждани, и че те имат легитимното право да се борят за това. Но няма нищо общо с правата на човека и с уважението към сексуално различните, например, това да се иска изкореняване на понятието „бременна жена“ и замяната му с „бременен човек“, както стори под натиска на ЛГБТИ активисти една британска лекарска асоциация. Та, нима това не е дискриминационно и дори унизително за всички онези жени, които не приемат да бъдат третирани като безполови същества, както и мъжете, които не искат да имат дете от „бременен човек“, а от „бременна жена“?! Загубата на мяра и обсесията по социално инженерство от страна на някои джендър-идеолози и социални активисти, които разглеждат биологичния пол като несвързан със социалния, тепърва ще пораждат много напрежения и заедно с това редица въпроси за механизмите, по които функционират съвременната демокрация и култура, и се утвърждават общовалидни социални норми.

 

Дискусията показва, че немалка част от нашата общественост, включително от най-просветените й слоеве, едва сега се сблъскват със съдържанието и политическите идеи, които стоят зад понятието „джендър“. В десетки държави обаче, полемиката и политическата борба „за“ или „против“ джендър идеологията тече повече от две десетилетия. Така е в много европейски държави (Полша, Италия, Испания, Гърция, Хърватска и пр.). Така е и в цяла Южна Америка например, където под напора на международните финансови институции и с подкрепата на много от левите управления – от Дилма Русеф до Ево Моралес – през последното десетилетие беше въведено или се планираше въвеждане на джендър обучение в училищата, основано на идеята за полова неутралност и личен избор на пол.

 

Скоропостижно, под справедливия обществен натиск, тези програми бяха анулирани. В Перу 1,5 милиона граждани излязоха на протестни демонстрации, в Боливия конституционният съд отмени тази политика, а в Бразилия с падането на левицата, падна и идеята за джендър неутралност. Някой с основание би отбелязал, че в тези държави има силно влияние на католическата църква. Но не само това е обяснението. В Уругвай, където обществото е по-секуларизирано дори от българското, хората масово протестираха и осуетиха подобни правителствени планове.

 

Всичко ли сме направили по въпроса с домашното насилие?

 

Вън от съмнение е, че проблемът с домашното насилие е огромен, дълбок и нетърпящ безразличие и бездействие от държавата и обществото. Мрачни са статистиките, които съвестно събират неправителствени организации и държавни институции. Само през последната година бяхме потресени от три убийства на жени от партньорите им, след като техни жалби до компетентните органи са останали без последствия.

 

Преди доста години бях правен експерт на една програма за защита на жертви на домашно насилие и съм се докоснал „на терен“ до грозната драма, отчаяние и безсилие на жени, които са системно малтретирани. Категорично трябва да бъдат опровергани твърденията, че „сме приели цялото необходимо законодателство“. Не е вярно! Очеизваден пример е, че нанасянето на средни телесни повреди на съпруга/а, на брат или сестра, на възходящ или низходящ роднина, се преследва не по общия ред, а само по тъжба на пострадалия, т.нар. наказателно дело от частен характер (чл. 161 НК). Тоест, няма държавно разследване, а жертвата трябва сама да докаже престъплението.

 

Средните телесни повреди са тежки престъпления с висока обществена опасност – счупени крайници, фрактури на прешлените, счупени три и повече ребра, избиване на зъби, обезобразяване на лицето и пр. Хайде, да си представим как една малтретирана жена, живееща в страх, често лишавана от средства и държана в психическа и материална зависимост и страх от насилника-съпруг, отива и подава частна тъжба с доказателства, че е жертва на насилие. А дори и да намери морални и физически сили и смелост да се оплаче, някой дава ли си сметка какво се случва с нея, когато насилникът разбере за подадената от нея тъжба.

 

Нужна е промяна и преследване на подобни престъпления или по общия ред – по инициатива на прокуратурата, или чрез третирането им като т.нар. в наказателноправната теория престъпления от частно-публичен характер, когато производството започва по тъжба на пострадалия, но отговорността за доказване на престъплението се поема от прокуратурата. Друг пример - нима не са нужни практически, а и законови мерки, които да задължават полицейските органи да се намесват и да проверяват реално случаи на домашно насилие, а не както е масовата практика сега – да третират такива инциденти като „вътрешен семеен въпрос“ и да отказват намеса. 

 

След тези предварителни уточнения, нека обърнем поглед към въпросната Истанбулска конвенция.

 

Какъв е проблемът с Истанбулската конвенция?

В центъра на конвенцията е проблемът с насилието. Всички нейни цели, принципи и норми са подчинени на идеята за преодоляване на домашното насилие, според възгледите на нейните съставители. Дотук добре.  Проблемните зони, които предизвикаха възражения обаче са основно две – дефиницията на пола като „социален“, тоест „джендър“, и изучаването на „нестереотипни роли на пола“ в училище. От тях се правят изводи, че се „отварят вратите“ за еднополови бракове и принудително въвеждане на онази джендър идеология, която откъсва биологичния от социалния пол (джендър).

 

В интерес на истината, конвенцията не съдържа императивно отделяне на биологичния от социалния пол. Това е видно и от официалния обяснителен доклад, който е отправна точка при нейното  тълкуване и прилагане. Там се подчертава по-отчетливо, че понятието социален пол не се откъсва от биологичния. Както е записано в т. 43 от доклада: 

„В контекста на тази конвенция терминът пол, въз основа на двата пола, мъже и жени, се използва като общественоизградени роли, поведение, дейности и атрибути, които дадено общество счита подходящи за жените и мъжете. Изследванията показват, че някои роли или стереотипи възпроизвеждат нежелани и вредни практики и допринасят насилието да бъде смятано за приемливо. За преодоляването на такива роли на пола член 12, параграф 1 поставя рамката за ликвидиране на предразсъдъци, обичаи, традиции и други практики, които се основават на идеята за малоценността на жените или на стереотипните роли на половете като общо задължение за предотвратяване на насилие.“

 

От юридическа гледна точка, поне за мен, конвенцията не налага неприемливото понятие „джендър“ (вкл. „трети пол“) в неговия смисъл на пол, определян от личния избор, а не от биологията. Но обстоятелството, че в обществената дискусия бяха изказани толкова опасения и страхове, без съмнение налагат, както ще предложа по-нататък, парламентът да им отговори адекватно.

 

Категорично трябва да се подчертае също, че нищо в Истанбулската конвенция не може да се превърне в годно основание за въвеждане на еднополови бракове, нито дори за обосновани претенции в тази посока. Вярно е, че ЛГБТИ общността има подобни искания – например, сред официалните цели на „София прайд“ фигурира и: „транспониране в националното законодателство на стандартите на Истанбулската конвенция по начин, гарантиращ ефективното им прилагане на практика и по отношение на семействата на еднополови двойки.“ 

 

Тяхно право е да искат, но това съвсем не означава, че има правни основания да бъдат удовлетворени подобни претенции. Трябва да е ясно, че със или без тази Истанбулска конвенция, традиционният брак между биологични мъж и жена е защитен както в Европейската конвенция за защита на правата на човека (ЕКЧП), така и в нашата Конституция. ЕКПЧ изрично утвърждава брака между мъж и жена (чл. 26). При това, забележете, в практиката на Съда в Страсбург изрично се подчертава, че става дума за „традиционното семейство на мъж и жена“, тоест не може да се говори за някакви полови иновации, които да отговарят на този критерии „мъж и жена“.

 

Както Съдът се е произнасял вече в няколко важни дела, които дефинират европейския правозащитен стандарт по въпроса, еднополовите бракове не съставляват човешко право, защитено от ЕКПЧ. В този смисъл, казва Съдът, държавите имат пълната свобода на преценка дали да приемат или не правна уредба на еднополови бракови или приравнени на тях граждански съюзи. И тази преценка е в зависимост от традициите, разбиранията, обществените нагласи и консенсус по този въпрос (делото Hämäläinen v Finland от 2014 г.). Съдът подчертава, че държавите нямат задължение да въвеждат еднополови бракове (делата: Affaire Chapin et Charpentier v France от 2016 г. и Schalk and Kopf v. Austria от 2004 г.).

 

С други думи, няма „европейско изискване“, нито пък „Брюксел“ може да изисква подобна промяна. Това е въпрос, който се решава на вътрешнонационално ниво, а ако има политици, които се оправдават, че някой ги бил „натискал“, то това само сочи колко некомпетентни и безотговорни са, бидейки неспособни да дадат адекватен и основан на европейските правозащитни стандарти отговор на онези, които „натискат“. Прочее, срещу такъв отговор, никой нормален европейски държавник не би могъл да каже и „гък“.

 

В този смисъл, твърденията, които се чуват тук и там, че по „указания от Брюксел“, трябвало да се променя текстът на чл. 46 от Конституцията, който възпроизвежда традиционния модел на брак между мъж и жена, заложен и в ЕКПЧ, са несериозни. Всеки може да иска всичко от нашите управници, въпрос на тяхна компетентност, отговорност и характер е да отхвърлят с адекватни аргументи подобни искания, ако ги има. Нямат юридическа стойност и някои квазиполитически изявления на някакъв генерален адвокат на съда на ЕС в Люксембург, тиражирани тези дни от някои родни медии в превратен и манипулативен смисъл. Защото въпросното становище се отнася до съвсем други проблеми, свързани със свободата на движение, а не „за“ или „против“ еднополовите бракове.

 

Какво да се прави с Истанбулската конвенция?

 

Прагматично погледнато има два основни варианта, поне според мен. Първият е, Истанбулската конвенция да бъде отхвърлена, но веднага да се приемат нужните законови промени с цел подобряване на борбата с домашното насилие. Най-малкото тези, които посочих по-горе –  средни телесни повреди между съпрузи и роднини да се преследват на общо основание или да се третират като престъпления от частно-публичен характер, при което доказването е отговорност не на жертвата, както е сега, а на прокуратурата. И още - да се въведат подходящи мерки, задължаващи полицията да провежда ефективно разследване на проявите на домашно насилие. 

 

Вторият вариант е, да се ратифицира конвенцията, но с ясна тълкувателна декларация. Мнозина, в т.ч. министри, демонстрират непознаване на разпоредбите на конвенцията, като твърдят, че можело да има ратификация с резерви по текстовете, които предизвикват дискусия. Резервата е отказ от прилагане на отделни разпоредби. За съжаление обаче, Истанбулската конвенция забранява резервите, с изключение на няколко изрично посочени текста, които са свързани с обезщетенията и други теми без отношение към проблемните текстове, за които говорим. Това е изрично постановено в чл. 78 от конвенцията. Международното право обаче позволява ратификация с тълкувателна декларация. Тоест с текст, в който държавата заявява точния смисъл, в който ще тълкува и прилага дадена конвенционна норма.

 

Досега три държави – Полша, Литва и Латвия – са направили такива тълкувателни декларации в смисъл, че ще прилагат конвенцията в съответствие с принципите и разпоредбите на техните национални конституции. С оглед повдигнатите въпроси и съмнения, смятам, че това не е достатъчно. Нужна е  изрична тълкувателна декларация по отношение на дефиницията на „пол“, която да гласи примерно: „Република България ще тълкува и прилага разпоредбата на чл. 3, б. „в“, като отчита неразривната връзка между биологичния и социалния пол (джендър)“. Подобна декларация е в съзвучие с прокламираните цели на Истанбулската конвенция, като заедно с това допълнително уточнява текста на цитираната т. 43 от Обяснителния доклад към нея и слага бариера пред хипотетични и произволни тълкувания за „трети пол“, еднополови бракове и др.под.

 

И накрая, такива теми трябва да бъдат разглеждани трезво, с познаване на правната уредба и без израждане на демократичната дискусия в омраза. Това важи и за безкритичните привърженици на Истанбулската конвенция, и за нейните крайни отрицатели. А над всичко трябва да е уважението към правата и ценностите на всички граждани, а не само на тези, които принадлежат към дадени малцинства. Защото трябва да се държи сметка както за правата, чувствата и идентификацията на малцинствата, така и с не по-малко основание - за правата, чувствата и идентификацията на мнозинството. Социалното инженерство често води до социални кризи и конфликти. Държавата не трябва да бърка в душите на хората, да им казва какво и как да мислят и говорят, а още по-малко да иска от тях силово да сменят своите ценности, религиозни убеждения или начин на живот, стига всички те, разбира се, да са основани на уважение, любов и разум, а не на насилие. 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Още от категорията

31 коментар/a

Титан на мисълта: на 13.01.2018 в 14:34
“Всеки християнин възпитава децата си в любов и уважение към всяко човешко същество и ги прави истински толерантни”. Познато ни още от Светата инквизиция и кладите за инакомислещи.
Муйо на 13.01.2018 в 14:49
Най- по на 13.01.2018 в 02:53 - невежеството е сила, а? За пореден път се убеждавам, че Оруел е гений. Но на въпроса - мило дете, по времето на тоталитаризма леката телесна повреда се преследваше ex officio, тоест гадните кумуняги бяха забранили боя. От 15 дни за дребно хулиганство до 2 години лишаване от свобода при квалифицирани случаи (не мигай, квалифицирани не означава секретни). Първо беше декриминализирана леката телесна повреда, за да се улесни събирането на рекет от мутрите ("бойните отряди на партията", според др. Луканов). После мадридския комарджия извади от углавните престъпления средната телесна повреда и строшените ребра станаха частно-правен проблем. Ако не ме лъже склерозата, комарджийските дългове на Симеон Сакскобургготски, заради които той не смееше да излезе от Испания и досега не може да стъпи в САЩ (там има влязла в сила присъда), бяха платени от др. Луканов, като Лийката Павлов лично занесе куфарите с паретата. Лийката записа събитието на видео и, поради природна интелигентност, направи копие. После умря от отравяне с тежки метали (оловен куршум между очите).
Муйо на 13.01.2018 в 14:56
observer пак лъже напоително: „В Античния свят хомосексуализмът е бил норма,” - ако е бил норма, защо древните елини са го обозначили с „педерастия” (влечение към момчета) и „сафическа любов”, впоследствие лезбийство - влечение между жени? Нормата не предполага три варианта и три термина. „Християнството, а и Ислямът го демонизират, но той си остава, при това доста често сред служителите на вярата.” - как стои тоя въпрос в юдаизма и сред равините? „ И през комунизма го имаше.” - тука си апцелютно прав. Извратени винаги е имало и ще има, само дето комунизъм нямаше, имаше социализъм. Комунизъм ни обещаваше скъпия Никита Сергеич (злите езици разправят, че моминското му име било Соломон Перелмутер), дето синчето му стана мирикански гражданин. „За първи път обаче след Античността хомосексуализмът търси обществено признание.” - бе не е точно така. В България хомосексуализмът намери обществено признание за първи път в лицето на първото демократично правителство на СДС - кеф ти Фифи, кеф ти Жана, кеф ти Берта, до една агентеси на Шесто управление на ДС. Или целта на занятието е да се приеме законче, според което Боко Рапоня да може да се омъжи за кмета на Симитли?
име на 13.01.2018 в 15:03
ще ми е интересно как такива мерки ще бъдат прилагани и съблюдавани в циганските гета. нали има закон за децата и педофилията? какво правят в махалата ? шериат. е как се връзва това с ЕС?
Муйо на 13.01.2018 в 15:40
Ясна небоядисана, "какво са правили фашистите с малцинствата и с другите" е добре известно: "Влаковете, пристигащи в Белзец, натоварени с евреи, влизаха в в тунел в подземията на сградата за екзекуции... Те влизаха в зали, побиращи няколко хиляди души. Тези зали нямаха прозорци, бяха направени изцяло от метал и имаха подове, които можеха да се спускат." "Подовете на тези зали, с хиляди евреи, се спускаха във воден басейн, който беше дълбок дотолкова, че хората да не са изцяло под вода. Когато всички евреи на металната плоча бяха във вода до над бедрата, през водата се пускаше електрически ток. След малко всички евреи, хиляди наведнъж, бяха мъртви." След това металната плоча се вдигаше над водата. На нея лежаха труповете на убитите жертви. През плочата се изпращаше нова вълна от електрически ток и металната плоча ставаше пещ на крематориум, нажежена до бяло, докато всички тела не се превърнеха в пепел." "Тогава огромни кранове повдигаха пода и изтърсваха пепелта. Пушекът излизаше през комините на фабриките.” Нема физика, нема химия, има очевидец.
Муйо до име на 13.01.2018 в 15:46
Ми ей така се връзва: http://www.budnaera.com/pix-common/soros-stanishev2.jpg
Алкивиад на 13.01.2018 в 16:09
Observer, атинските закони не позволявха, а и на Сократ никога не би му хрумнало да се ожени за мен.
Муйо на 13.01.2018 в 16:26
Алкивиад, не е здравословно да изобличаваш observer в лъжа, ще ти лепне етикет "фашизоид".
observer на 13.01.2018 в 18:17
Муйо, не е необходимо да ти лепя етикети, достатъчно е човек да прочете как сладострастно описваш как избивали евреите.
observer на 13.01.2018 в 18:25
Алкивиаде, Сократ все пак е имал жена, проклетата Ксантипа. А що се отнася до хомосексуализма през античността, историческите материали по темата са повече от достатъчно. От славните спартанци и жителките на о. Лесбос, споменати и от самата Маша Захарова, през Александър Велики и повечето римски императори, та до възхвалата му в творчеството на самия Платон. В училище, разбира се, това не се преподава.
няой го написа на 13.01.2018 в 18:28
Това е кастрация на половете! Фашизъм, идиотизъм, няма знаечение името, страшно е! Нашите политици вече са кастрирани! То е очевадно!
Алкивиад на 13.01.2018 в 20:52
Observer, Хомосексуализъм винаги е имало и винаги ще има, но ти твърдиш, че през Античността е бил обществено признат, т.е. официализиран. Ами не, не е бил. Не са преследвали по никакъв начин хомосексуалните, мнозина са практикували бисексуалност, но брак между еднополови партньори? - представям си как Аристофан би осмял подобна глупост.
Колю на 14.01.2018 в 18:46
https://m.facebook.com/story.php?story_fbid=1793678907308887&id=100000003863526
Муйо на 14.01.2018 в 21:54
observer, пак не позна: "как сладострастно описваш как избивали евреите" са цитати от книжката на Stefan Szende, унгарски евреин, който хем видял тия ужасии с очите си, хем оцелял и успял да избяга в Швеция, където през 1944 г. написал и издал книжката. През 1945 година книжката вече е преведена и издадена в Лондон - https://www.abebooks.com/first-edition/promise-Hitler-kept-Stefan-Szende-Author/5230103878/bd - а по-късно през същата година е издадена и в Ню Йорк. Та така. Като оставим настрана подземните метални зали (значи са били най-малко две), в които влиза влакова композиция и които побират по няколко хиляди души да те питам дали си спомняш закона на Ом? "Няколко" означава повече от две. Да приемем, че е три, При разчет четирима души на квадратен метър (плътно един до друг, без свободно пространство) това означава метална плоча с площ 750 квадратни метра. Да приемем, че плочата е желязна (за труднотопими метали като хром, молибден и волфрам не ми стига фантазията). За да издържи три, максимум четири пъти да бъде "нажежена до бяло", тоест 1450 градуса Целзий, тая плоча трябва да е дебела поне един сантиметър. При петото нагряване вече няма да е плоча, а множество големи дупки. Та в задачата се пита колко вата електрически ток са необходими за нагряване на 52,5 тона желязо до 1450 градуса Целзий в атмосферни условия?
observer на 16.01.2018 в 19:19
Изобщо не ме интересува Закона на Ом. Няма връзка със занятието ми. Това за подземната зала с еврейския влак ми изглежда като сцена от Индиана Джоунс, тоест поредната тъпня на Спилбърг, от която ще спечели още един милиард. виждал съм концлагер, вярно, не лагер на смъртта за евреи, Бухенвалд, близо до Ваймар, градът на Гьоте и Шилер, на високото, имаше прекрасен паметник от един немски скулптор експресионист, да проверя в Гугъл, момент - Фриц Кремер (Fritz Cremer), разликата с нашите антифашистки паметници е като между “Звезди” на Конрад Волф и Вагенщайн и “На всеки километър”.

Напиши коментар