Не съжалявам за нищо, което ми се е случило. Вярвам, че има висша енергия. Християнство, мюсюлманство, будизъм – това са различни имена на една и съща сила. Много е важно да не нарушаваме равновесието на това, което е създадено преди нас. Да не си мислим, че сме велики ние, хората. Тъй като сме част от тази природа, нямаме право да я унищожаваме. Защото режем клона, на който седим. На турски има една поговорка – змията, която не ме е ухапала, да живее сто години. Значи, когато проблемът не е стигнал до самия човек и не го е разтърсил, той си казва: Това мен не ме засяга, това се отнася за другите. Хората трябва да се събудят. Едно интервю с Йълдъз Ибрахимова.
Йълдъз Ибрахимова:  За какво бързате, хора, след като животът изтича толкова бързо?

От детство помня прекрасните игри.

Не бях палаво дете. Брат ми беше изключително буен, разбойник просто. Все организираше банди, на които ставаше главатар. Но и аз много обичах игрите в нашия двор. Събирахме се повече от 50 деца, почти всички на една и съща възраст. Правехме зимни и летни олимпиади, награждавахме се един друг. Играехме на стражари и апаши. 

Все ни викаха от балконите: Прибирайте се!

Дворът беше вътрешен – голям и зелен, приличаше на джунгла. Намираше се на ул. “Раковски”. Бяхме влюбени в този двор и много щастливи. Дори сега си спомням, че имаше едни съседски деца, на които майката и бащата искаха да се преместят в друго жилище. Но заради децата, затова че те много обичат двора, се отказаха да се преместят. Много, много приятели имах.

Да послъгвам? Не. Майка ми все това казваше: Ти си толкова честна... До тревожност!

Да открадна? Никога! От малка знаех кое е добро и кое – лошо. А мама все повтаряше: Колко приличаш на баща си!

Баща ми, Енвер, беше най-прекрасният човек,

който съм имала в живота си. За съжаление почина млад. Той беше моят приятел. Но беше приятел и на всички мои другарчета. По-късно, когато поотраснахме и аз бях вече в музикалното училище, моите приятели също много го обичаха. Можеше да разговаря с човек на всяка възраст, с всеки намираше общ език. Изключително мъдър, много коректен, много точен, с невероятно, просто блестящо чувство за хумор, каквото брат ми притежава. Разсмиваше ни непрекъснато. Щом го погледнех, бях готова веднага да се разсмея. Беше много сърдечен и много топъл човек. Създаваше неповторима атмосфера вкъщи и всички се чувствахме  уютно и удобно там. Много гости ни идваха, непрекъснато. Баща ми и леля ми, неговата сестра, те двамата дадоха идеята да ми се купи пиано.

И много естествено запях.

Майка ми има прекрасен глас, много запазен за тази възраст, с голям репертоар. Също като баба ми, която почина, пеейки, с последният си дъх. Както разговаряхме, с всяка дума можеше да започне песен.

Вкъщи майка непрекъснато пее. И сега пее. Когато бяхме малки, тя не ходеше на работа, защото беше убедена, че двамата с брат ми имаме нужда от майка, от сърдечна и топла обстановка. Спомням си, когато изпращахме баща ми на работа, сядахме тримата – майка ми, брат ми и аз, и запявахме песни. С часове пеехме с огромно удоволствие. Майка ми пееше на три езика. Израснала е в Силистра, където е учила и в румънско, и в турско, и в българско училище. Затова знаеше и български, и турски, и румънски песни. Музиката беше нещо необятно и безкрайно.

У дома музиката беше нещо като хляб.

Преди още да ми купят пианото, само пеехме. После с брат ми и свирехме, и пеехме. Когато идваха наши приятели, и те пееха. Нямахме нужда от телевизия, от радио. Участвахме на живо в тази емоция, в това безкрайно удоволствие. За съжаление съвременният човек е нещастен в това отношение. Днес човекът е просто консуматор. Той не преживява. А емоцията е страхотно богатство за човека.

Като по-малка много обичах и да рисувам. Където намеря хартийка – рисувах. Майка ми е разказвала, че съм

рисувала и по трамвайните билетчета.

Спомням си, че в началното училище (завършила съм 6-о училище) имахме учител по рисуване, който често ни извеждаше в градинката пред църквата "Св. Седмочисленици", за да рисуваме пейзажи. Трябва да съм била на седем-осем годишна. Беше изумен от една моя рисунка, защото бях нарисувала всички сгради и дървета в перспектива.

Това е изумително! Деца не мислят в такива измерения!,

– каза той, сложи  ми 6+ и започна да се занимава по-целенасочено с мен. Явно е открил нещо. А аз все се фантазирах и рисувах къщи – вътрешен и външен дизайн. Исках да стана архитект. И сега дори, като влизам в една къща, веднага започвам да си представям как би могла да бъде подредена по друг начин, какво може да се направи, за да се използва максимално пространството. Бях влязла в музикалното училище, когато казах на баща си:

Дали да не си подам документите и в техникума по строителство и архитектура? Много искам и това да бъда!

А той ми отговори: Ти трябва да се занимаваш с музика. Едно раздвояване не би ти помогнало да се концентрираш, да бъдеш добра в това, което сега правиш. И ме разубеди. Той беше моят най-добър приятел. С него споделях неща, каквито обикновено момичетата споделят с приятелките си. И получавах мнения и съвети, без да са ми натрапвани. Щом се появеше дилема, която не мога сама да разреша, веднага се допитвах до него. Дори с майка си не бях толкова близка. Но когато татко почина, едва тогава започнах да я опознавам. И разбрах колко ценен човек, какви таланти  има. Благодарение на нея досега пея песните на баба. Има феноменална памет – всички стихотворения и песни майка помни до последния куплет.

Но винаги съм била индивидуалист.

В музикалното училище бях с по-свободен дух, особено в музиката. Често в междучасието сядах и започвах да свиря на пианото, импровизирах си. Един Господ знае каква импровизация е било това... А нашите учители в по-голямата си част не бяха “за” тази музика. Затова съучениците ми стояха на вратата и като видеха учител, даваха сигнал, за да спра.

Винаги, от малка дори, имам свое си мнение, на което държа. Например в началното училище на един дружинен съвет учениците ме посочиха за отряден председател. Бях 10-годишно дете, станах и отказах: О, не. Аз не се занимавам с такива неща. Никога не съм влизала в масовата психика. Винаги съм била с много здрави позиции. Досега е много трудно е да ми се повлияе отвън.

Мисля, че е изключително важно, независимо каква професия ще избере човек, да започне от малък да се занимава с музика. Бях на 8 години, когато ми купиха пианото. Веднага започнах да ходя на уроци, брат ми също ходеше с мен заедно. Отдавна е в Америка, той е инженер. Замина първо сам, без семейството си, и първото нещо, което си взе в квартирата, беше пиано. Легло още нямаше.

Музиката променя човека. Прави го по-мек, по-космополитен, по-широко скроен.

На седем години застанах пред микрофон за първи път. Участвах в хора на радиото, записвахме песни, брат ми също беше с мен. Първото джазово изпълнение, което чух, беше “Порги и Бес” в изпълнение на Ела и Луис и бях много впечатлена. Но по-сериозното слушане на джаз започна в музикалното училище. Била съм на 15 години, когато съвсем целенасочено започнах да слушам Ела Фиджералд. Когато за първи път чух “Ейприл ин Перис” – с доста бързо темпо и много импровизация, помня, че седнах на един стол и се заковах. Бях омагьосана, поразена. Казах си:

Това е музиката, която трябва да правя!

Беше един от най-важните моменти в живота ми. Като студентка Марио Станчев ме покани да участвам в негов концерт под операта. Тогава там имаше джаз клуб с много хубава публика. През 1975 г. започна Софийският джаз фестивал, на който отново Марио Станчев ме покани и участвах в неговата програма. Тогава се разчу за мен. Разбира се, това бяха първи крачки.

Имах приятели семейство – лекарка и инженер, много запалени по джаза, в Свищов живееха. Той беше учил в Полша дълги години и имаше страхотна колекция с  музика. Една нощ отидох с влак до Свищов, за да ми запишат „Порги и Бес”. Записаха ми я и се върнах на следващия ден.

Когато започнах работа в радиото като музикален редактор, там се  запознах с Томата (Спространов). Томи ми даваше купища от плочи, а аз ги записвах и преслушвах много старателно. Беше важен период за мен, период на натрупване.

Период, в който никой не ме признаваше, никой  не се интересуваше от мен.

После дойде 1977 г. и бях поканена да пея цигански романси в Народния театър в “Унижените и оскърбените”, пиеса на Достоевски, постановка на Филип Филипов.

Какво търся у хората? Интелект и доброта.

Не съм се много променила. В днешно време влиянието върху обществото е много силно, независимо под каква форма – реклама, телевизия, медия. Но винаги имам свое мнение и не се влияя от общото.

Йълдъз Ибрахимова с дъщеря си Суна, Банско, 2012 г.
Снимка: novinar.bg

Трудно се примирявам и трудно приемам.

При всяка възможност, при всички мои интервюта засягам темата за пошлостта в изкуството и в музиката. Според мен е много важна работата с децата. Децата са бял лист – каквото напишеш, остава. Дъщеря ми сега е на четири години и половина и най-добрия слушател на детските песни, които знам от мама и баба. Суна пее и е много ритмична, но няма да я насилвам за нищо. Искам тази чиста емоция, която всяко дете носи, тази обич, този безграничен поглед към света колкото може по-дълго да ги запази.

Харесвам това, че вътре в себе си съм на „ти”, че се разбирам със себе си. Научих от баща си, че трябва да търся разрешението на един проблем, а не непрекъснато да живея с него. И това ми дава вътрешно спокойствие.

Не съжалявам за нищо, което ми се е случило.

На сцената съм максимално заредена с енергия. Не се пестя. Това ме възнаграждава с огромна радост и емоция. Това е нещо, което ме изпраща в една безкрайност, дава ми много свобода, летеж, безтегловност. Много съм щастлива, когато понякога след концерт идват хора при мен, които ми казват:

Благодарим ви, че бяхме заедно в Космоса! А аз отговарям: Да, и аз бях там!

Вярвам, че има висша енергия. Християнство, мюсюлманство, будизъм – това са различни имена на една и съща сила. Много е важно да не нарушаваме равновесието на това, което е създадено преди нас. Да не си мислим, че сме велики ние, хората. Тъй като сме част от тази природа, нямаме право да я унищожаваме. Защото режем клона, на който седим. На турски има една поговорка – змията, която не ме е ухапала, да живее сто години. Значи, когато проблемът не е стигнал до самия човек и не го е разтърсил, той си казва: Това мен не ме засяга, това се отнася за другите. Хората трябва да се събудят. Всяка личност трябва да се събуди.

Всичко се преражда, но духът остава. Той крепи човека, той дава импулс. Тази консумативност не одобрявам. Особено когато се превърне в болест. Ако развлечението е правене на покупки – това е болест. Има една песен, която много обичам:

Моля се на Всевишния твоята хубост никога да не преминава.

Такива песни съм пяла и с френски музиканти. И те се прехласват, страхотно ги харесват.

Разбира се, щастлива съм, че имам прекрасен съпруг. Че имам прекрасна майка, която винаги е до мен. Че имам прекрасно дете. Че имам прекрасно семейство.

Да, щастлив човек съм!

Но понякога ми се иска да попитам хората:

За какво бързате, след като животът изтича толкова бързо?

 

П.С. Разговорът е проведен през лятото на 2001 г.

 

 

Още от категорията

Силата на прошката

Силата на прошката

Нашите предци казват, че началото на мъдростта е в разбирането на думи...

4 коментар/a

БС2003 на 28.10.2014 в 15:30
Интересно интервю, но зададеният въпрос е безсмислен, защото човек бърза именно когато времето тече стремтелно и не му остава много...
БС2004 на 28.10.2014 в 15:40
Аз пък го разбирам по-философски някак си. Да не бързаш, да си оставиш време за важните неща, които не изискват скорост, а търпение и разбиране. Всички сме се втурнали да преследваме някакви лъжливи мечти, живеем в криви огледала и като стигнем запъхтяни на финала, чудсим се закъде сме толкова бързали.
Благо на 29.10.2014 в 17:16
Да ни е жива и здрава, тя и семейството и, да продължи да ни радва! От такива артисти имаме нужда, особено в такива бездуховни времена.Позволявам си само, добавя \" В началото, беше блус.\"
PonchikDap на 18.09.2015 в 16:55
Здарова! trading binary что означает бинарные опционы daily trades бинарные опционы отзывы сайты бинарных опционов http://wp-ru.ru/vtb-binarnye-opciony.php http://inobrascalendars.ru/chto-takoe-iq-option.php http://fppp.ru/ig-option-binarnye-opciony.php

Напиши коментар