Много момичета идваха да “постудентстват”, че дано им излезе късметът. Една моя братовчедка записа право с такава цел. И наистина се сгоди за правист. А татко кипеше от яд, че “университетът не е борса за женитба” и когато някой споменеше и за мене в този смисъл, той се развикваше, че съм отишла да уча и че докато не свърша, никакви годежи, никакви женитби не позволява. Не знам дали бяха виновни и само студентите, че напускаха. Трябва да има условия поне да си седнал. Но накрая в залата оставаха такива като мене, отишли именно да учат. И бяхме много малко такива. Втора част от спомените на Мария Николова, по баща Тренкова, предоставени на редакцията на "Гласове" от сина й проф. Венцеслав Николов.
Мария Николова -  студентски години и пелени в предвоенно време

 

 

Някои ми се чудеха на ума, че отивам да следвам учителска професия. Тя беше почти най-зле платената. Братовчед на мама, завършил едва първи прогимназиален клас, сега пети клас, прислужник в банка, получаваше 2500 лева и винаги се чудеше, че мама получава 1500. 

Все я питаше защо е учила, като ще взема толкова малко. 

Мирон Иванов беше написал в един фейлетон: Интересни хора са били това старите. Взели двете братчета, че дали парите си да се строи университет. А не ги внесли в Швейцарската банка, или да ги изхарчат, да си поживеят. Да обикалят света! И още по-странното е, че никой от наследниците им досега не е предявил претенции да бъде приет с предимство в дядовото или чичовото му училище. 

 

Пред Университетската библиотека


Страничните крила на университета още ги нямаше. Беше само централното здание с фигурите на дарителите Евлоги и Христо Георгиеви. От главното стълбище се влизаше в просторно фоайе, което се отваряше един път в годината на студентския празник – осми декември. Беше много хубаво и изящно подредено. Да имаш покана за там беше много мъчна работа. Отпред на столовете седяха всички професори, а студентите, които имаха щастието да бъдат поканени, стояха прави в задната част на фоайето. Брат ми Христо ми набави покана още първата година, за да мога да видя тържеството.

Винаги идваше и цар Борис и произнасяше кратка реч след професора.

На етажите имаше по две, а някъде и три аудитории, доста малки. Най-голямата беше аудитория №14, най-горе, под купола, където ние главно слушахме лекциите на проф. Константин Гълъбов и където се изнасяха сказки. Например, когато имаше сказка проф. Асен Златаров, половин час преди определеното време залата беше пълна, а после се претъпкваха и стълбищата пред залата. Много сказки се изнасяха, имаше добри лектори и много се посещаваха. Аудиториите обаче бяха абсолютно недостатъчни да поберат записаните студенти. Освен четиринадесета, всички други на по-долните етажи бяха малки, събираха най-много 80–100 души, а трябваше да присъстват много повече. Например проф. Арнаудов изнасяше лекции едновременно за всички студенти филолози, а те бяха 400–500 записани. Също така и Емануил Попдимитров четеше пред толкова студенти в зала за 80 човека. Но тъй като студентите са находчив народ, разрешиха бързо проблема – на първата лекция беше претъпкано, на втората само пълно и после почна да се поизпразва. Посещенията не се следяха. Който иска да учи – добре, който не – негова работа. Към края на семестъра залите бяха полупразни, а на катедрата имаше планина от студентски книжки, които професорът трябва да подпише, тоест да удостовери „редовното” посещение. 

В гимназията ни държаха много строго. В университета се чувстваш „свободен” и ако нямаш здрава дисциплина и воля, тъй като си млад, отпущаш се и още след първата или втората година напущаш. Постъпихме повече от 150 студенти, стажувахме, учихме и завършихме (и то за 4 години) 8 човека! Невероятно ли е? На следната година щяха да завършат със закъснение още толкова. 

Много момичета идваха да „постудентстват”, че дано им излезе късметът.

Една моя братовчедка записа право с такава цел. И наистина се сгоди за един правист. А татко кипеше от яд, че „университетът не е борса за женитба”, и когато някой споменеше и за мене в този смисъл, той се развикваше, че съм отишла да уча и че докато не свърша, никакви годежи, никакви женитби не позволява. Не знам дали бяха виновни и само студентите, че напускаха. Трябва да има условия поне да си седнал. Но накрая в залата оставаха такива като мене, отишли именно да учат. А бяхме много малко такива. Много студенти, особено момичетата просто „студентствуваха”, т.е. изживяваха младостта си, презаписваха семестри, когато не успееха да вземат семестриалните изпити. Приказките за „вечния студент” не са безпочвени.

Ние, филолозите, имахме изпит след първите две години и след това в края на четвъртата. Но никой не се решаваше да се яви след края на втората. Бяхме сигурни, че професорът ще ни скъса. Аз, под нареждането на татко, че трябва да се явявам според правилника, и наистина със страх, но все пак се явих на юнската сесия. Покрай мен и още две такива – все „младоци”, но и трите изкарахме, и то добре. Бяхме чудо и отворихме пътя, та през есенната сесия се явиха много с четири семестъра. Много, много, но все пак малко в сравнение с броя на приетите. Същото се повтори и при втория университетски изпит след четирите години.

Междувременно престанах да се занимавам с „прогресивна” дейност. Изведнъж се видях някак жалка и смешна с моята „дейност”. Не виждах някак си полза от това, а ми се виждаше вече хлапашко фукане. И просто се отдръпнах от движението. Някои ме разбраха, други, естествено – не, но така беше.

В програмата на университета имаше предвидено да се слушат и лекции по втора специалност. За нашия випуск това беше по желание. Аз, разбира се, веднага пожелах. Записах се по история – нова и българска. Зер, как ще изпусна нещо?! Колежките ми се смееха, че се товаря, без да е задължително. По българска средновековна история преподаваше проф. Васил Златарски. От него има чудесни книги, но преподаването му беше невъзможно, та дори и аз престанах „да си губя времето“ с посещения. По нова история беше проф. Бицилли, възхитителен руснак от старата школа, с много знания и поглед върху историята, възпитан и учтив дори с най-незначителните от нас. Имам негова книга, която не е за обикновено четене. Дължа му много за общата си култура. След 1944 г. беше в немилост, срещнах го – лошо облечен, отслабнал. Много исках да му помогна, макар и с малко, но не можах да се реша. Макар и анонимно, би се почувствал унизен. А може би трябваше с няколко думи на благодарност в едно писмо… Досега ми е мъчно!

 

В Мюнхен. 


След третата година на следването през лятото посетих двумесечен курс за учители по немски при немската академия в Мюнхен. Това беше първото ми излизане в чужбина – гледах и слушах всичко с отворени очи и уши. Всеки ден имахме лекции при много добри езиковеди. Тогава се срещнах за първи път с Ерна, която беше още студентка в едно близко градче – Erlangen. Вече няколко години, от седми клас, водехме редовно кореспонденция с нея. Нашата учителка Димитринка Вълчева ни насочи към това и всяка от нас, петте й ученички, си имаше кореспондентка.

Със студентски групи ходехме на екскурзии – на Витоша по за един ден, до Пловдив, Асеновград (тогава Станимака) и Бачковския манастир. Спяхме по дъските. Една нощ и не мигнахме – танцувахме до 2 часа през нощта и след това изминахме пеша пътя до Асеновград. Бяхме млади и весели! Ходихме до Петрич, Мелник, до Рилския манастир. Нямах много пари по време на следването, но не се лишавах от екскурзии.

 

На екскурзия. 

 

Лишавах се от нови дрехи и обувки. Много харчех за опера и концерти. 

Концерти имаше и в Шумен. Идваха и чужденци (големият цигулар Марто например). А и всички наши музиканти – Асен Вапорджиев, Недялка Симеонова, Христина Морфова, Владигерови... никой не пропускаше Шумен. Балконът в читалището беше „наш”. Там солидни хора не ходеха. Концертът на местния хор „Родни звуци” беше празник. Помня, че откриваха сезона на втори януари – просто чакахме концерта им, затова съм запомнила датата. Но опера нямахме. И още първата година в София почнах да посещавам оперни спектакли. Слушах от едно и също място – втори балкон, дясно, втория стол.

Бях просто жадна за опера, можеше и да не вечерям, слушах опери дори и по няколко пъти.

Първата опера бях гледала още като ученичка във Варна с Христо – „Андре Шение”. По това време пееха рано починалата Цветана Табакова, Милкова-Золотович, Ана Тодорова, Констанца Кирова, Събчо Събев (много го харесвах в „Аида“), Михаил Попов, Павел Елмазов (чудесен беше в хумористични роли, например като д-р Бартоло), Христо Бръмбаров и пр., и пр. Веднъж дори слушах и Христина Морфова, малко преди смъртта й, в ролята на Царицата на нощта от „Вълшебната флейта“.

Посещавах и гастролите въпреки високите за мен цени. Веднъж дойде италиански тенор и аз си взех билети и за двете му представления. Вечерта беше „Бътерфлай“, а на другия ден (неделя след обяд) „Тоска“. Но не щеш ли, разболяла се артистката Тоска, затова и на втория ден пак слушах „Бътерфлай“! Не ми хареса толкова, колкото първия път. От Вагнеровите опери слушах „Летящият холандец” и „Лоенгрин”. Хвалеха Цветана Табакова като добра Вагнерова певица.

Интересно, че по това време у нас настана едно доста голямо поевтиняване на земеделски произведения и храни. Съпругът на леля Катя, свако Бони, беше съдия във Висшия административен съд и получаваше около 7000 лева. Намалиха му заплатата, също и на всички с много високи заплати на около 6000. Леля се ядосваше, а той каза:

Стигат ни и тез, не виждаш ли, че и артисват!

Това бяха наистина много пари в сравнение със заплатите на мама и татко. Друг път не съм чувала за намаляване на заплата поради поевтиняване на живота. А около 1938 г. започна изведнъж да поскъпва. Чорапи купувахме дотогава по 10–15 лева чифта. Изведнъж заискаха по 25 лева! Тогава нямаше определени цени, а се пазаряхме. Въпреки пазаренето търговецът не отстъпи от цената и каза: Ще свикнете, няма как! И разбира се, свикнахме. Цените растяха, но не и заплатите. 

 

Варна, 1932 г. 

 

Завърших следването точно за 4 години, в 1937 г. През лятото бях във Варна у вуйчо Димитър и там, на плажа, се запознахме с Мишо. Оркестърът имаше концерти в продължение на десетина дни. Той също току-що беше завършил Учителския отдел на Музикалната академия. През есента се срещнахме отново в стажантския институт, сближихме се, харесахме се и следното лято, на 29 юли 1938 г., се годихме във Варна, в дома на вуйчо Димитър. Татко вече нямаше нищо против, макар че ми предстоеше държавен изпит.

Както е обичаят, вуйчо Димитър ни размени пръстените.

Оркестърът беше на турне и от Варна щеше да дойде в Шумен. Аз заминах няколко дни по-рано, за да се приготвим в Шумен за посрещането на Мишо. През едногодишното ни сближаване бях научила вкуса му. Знаех, че е „манджия”, по врачански това значи гастроном. Мама ме попита какво обича. „Пълнени пиперки с месо”. Е, разбира се направихме една тенджера с пиперки. Но за десерта – баклава. Това по него време му беше любимият десерт. А предния ден мама някъде яла някакъв шоколаден десерт, много хубав. Направихме и него. За него беше нужен лед (тогава нямахме хладилници), купихме и лед и така въоръжени, зачакахме пристигането на оркестъра, като се радвахме предварително, че ще зарадваме Мишо с любими ястия. Той дойде и още с влизането каза, че е болен, много си е разстроил стомаха и моли само за един чай! Друго няма нищо да яде! А оркестърът седя в Шумен само един ден, даде един концерт и веднага заминаха. И така ние след това ядохме три дни пълнени пиперки и една седмица баклава, а кремът трябвало да се консумира веднага, та не можахме да го изядем и ни беше много жал! Мама каза: Ама и ние пък! Един човек чакаме, а се приготвяме като че ли ще храним кой знае колко!

А и Мишо има само един стомах! И да беше здрав – пак не можеше изяде всичко!

 

В двора на вуйчо Димитър във Варна.


Концертите на наскоро основания (1936 г.) Царски военен симфоничен оркестър се изнасяха във Военния клуб и бяха истински празници. Сашо Попов беше от дете известен като цигулар, сега се проявяваше и като диригент и особено добре и като организатор. Подкрепяха го от Военното министерство (военен министър беше генерал Луков) и от двореца. Царица Йоана беше челистка, ученичка на Иван Цибулка, учителя на Мишо. Оркестърът имаше красива гвардейска военна униформа, Сашо Попов искаше да отиде с оркестъра в Пловдив:– Не може, защото не са минали строево обучение, как ще поздравяват по-висшите чинове . Най-малко два месеца трябват, казали офицерите.– Какви два месеца! Интелигентни хора за два дена ще научат да козируват! – настоявал Луков. Събрали ги и фелдфебелът ги обучавал два дни. После заминали за Пловдив като гвардейци. Мишо каза, че било доста напрегнато да гледаш наляво и надясно, за да не пропуснеш някой офицер. А един от оркестрантите нещо сбъркал, офицерът го спрял, направил му забележка, а оркестрантът се извинил: Извинявайте, г-н офицер. Значи все пак двата дни не са му били достатъчни да преброи лентичките и звездичките, за да определи чина. Мишови много му се смееха. Пък не можеха да минат незабелязани, млади, с китната гвардейска униформа, за пръв път в Пловдив!

Месец и половина през лятото оркестърът обикаляше из градовете и по-големите села, обикновено с по-популярна програма. Концертите ставаха на открито. А имаше и по-официални, с билети, в салон, ако имаше подходящ. Запомнила съм в Шумен, на стъпалата на читалището, изпълнението на Увертюрата „1812” от Чайковски и „Картини от една изложба“ от Мусоргски. Градинката беше препълнена и понеже отсреща има къщи, акустиката беше добра. При тия турнета спяха в казармите, което много угнетяваше Мишо. Разказваше, че било пълно с дървеници. Турнетата бяха един от аргументите му, когато по-късно поиска да напусне оркестъра.

През есента, на 7 септември 1938 г., се оженихме.

Сватбата се състоя във Враца в шест часа сутринта. Мишо настояваше дори в пет часа! Никой да не го вижда! Бяха само родителите му, сестра му Иванка със съпруга си, които бяха кръстници, и мама. Майка му, милата, много й беше мъчно, че не иска голяма сватба. Но на обяда имаше повече хора. След обяд заминахме за София, където вече бяхме наели квартира на ул. „Чумерна” 13 – стая и баня, която ни беше и кухня. Бяхме се „обзавели” с два кревата, купени преди това на изплащане по 1200 лв. единия (същите, които петдесет години ни служиха и пружините им още не са мръднали!), с моята студентска кушетка, маса и стол, етажерка и разбира се, дюшеци, юргани и чаршафи, които бяха задължителен чеиз на жената. Първата покупка след сватбата беше един радиоапарат „Филипс“. Взехме го за 6000 лв., на изплащане за 18 месеца по 333 лв. месечно. Всеки случай в стаята беше много уютно и приятно. В червен тон. Готварска печка ни подариха кръстниците, тенджери, тавички, чинии и пр. всички роднини по едно-друго и ние се чувствахме вече богати и щастливи. Готвех и много се стараех, защото забелязах, че Мишо е голям гастроном, а и

бях чувала, че любовта на мъжа минавала през стомаха.

Не ми се искаше да го вярвам, но все пак...

 

 

Младото семейство, 1938 г. 


Ще се върна малко назад в годините. За радио чухме в средата на двадесетте години, а за пръв път в Шумен началникът на пожарната команда си достави радио. Ходехме у тях да чуем това чудо след предварителна уговорка. Беше 1928 или 1929 г. Хващаха Париж (!), Виена (!). Беше наистина като чудо! В 1934 г. мама купи първия радиоапарат „Телефункен“. Голяма радост! Бях вече студентка, когато през 1934 г. някаква германска компания ни показа опити с телевизионно предаване в салона на БИАД (Българско инженерно- архитектурно дружество) на ул. „Раковски”. Салонът съществува и днес. Влизахме в една стая, на стената имаше екран и там свиреше някакъв малък оркестър, а певец пееше. Оркестърът и певецът бяха през няколко стаи. Всеки случай беше наистина телевизионно предаване, но на късо разстояние. Минаха доста години преди да се яви у нас телевизор в днешния вид. Телевизионните предавания у нас започнаха през средата на петдесетте години и тогава се появиха първите наши телевизори.

В края на януари 1933 г. Хитлер взе властта в Германия. 

А Хинденбург, президент на страната, остана на поста си до смъртта си, една година по-късно. Хитлер с един замах разреши голямата безработица, като усили неимоверно военната индустрия и беше поддържан от големите производители на оръжия, като „Круп“. Особено младежта се подготвяше да бъде силна и войнствена. През престоя ми в Германия, 1936 г., нас ни водеха в лагери на „Хитлерюгенд”, в трудовите лагери и навсякъде сякаш цареше войнствен дух. И на двете места ни показаха обучение в борба, бокс и казармена дисциплина.

След завършване на четиригодишния курс в Университета, за да получа право на редовен гимназиален учител, трябваше да се завърши и едногодишен стаж по предмета в стажантския институт. За такъв беше определена Трета мъжка гимназия на улица „Пиротска”. Първите месеци влизахме при определените ни преподаватели и слушахме работата им с учениците. След това и на нас ни даваха да изнасяме лекции, а последните месеци ни зачислиха по един клас с всички задължения. Междувременно слушахме лекции по методика, дидактика и педагогика, а накрая положихме изпити по тия предмети плюс практика, т.е. изнесен урок. Тук научихме толкова за преподаването на немски език, че без това сигурно бихме били лоши преподаватели. По немски „патрони” бяха Стефан Станчев и Ганчев. По музика на Мишо му преподаваше Кирил Икономов, моят учител по пеене в мъжката гимназия в Шумен. В един от класовете ученик беше Александър Райчев, който по-късно, вече утвърден композитор, помнеше Мишо още оттогава! Именно като член на Царския оркестър! Нямаше друг оркестрант да стажува, та за интересуващите се от музика ученици той беше личност.

След 1944 г. премахнаха стажантския институт и го заместиха с няколко лекции по методика и педагогика по време на следването и няколко урока, хоспитирани и изнесени до края на четирите години. Според мен съвсем недостатъчна подготовка за гимназиален учител. И тъй като сега заплатите на учителите не са така мизерни, както по наше време, мнозина вземат тази професия за парите, а не по призвание. А може би не са виновни и само те.

Щом всички деца трябва да завършат гимназия независимо от възможностите си!

Исках да ме назначат в София, но не стана. Получих няколко часа по стенография в Първа мъжка гимназия с помощта на Петър Бояджиев, инспектор по музика в Министерството на просветата. Водех и един детски курс по немски при едно начално училище, та по този начин допринасях финансово към заплатата на Мишо, която беше малко повече от 3000 лв. Той беше помощник-солист в Царския оркестър (ЦВСО). Парите ни стигаха, но все пак живеехме икономично, със сметка. За четири месеца изплатихме креватите и остана радиото. През януари се явихме и двамата на държавен изпит по първата ни специалност. Изпитът трая 10 часа и след това не се прибрахме в къщи, където беше студено, а отидохме на кино. Два дни след това не можахме да си спомним нито какъв филм сме гледали, толкова сме били уморени. А след една седмица, когато излезе резултатът, бяхме много щастливи.

 

1937 г., Царският военен симфоничен оркестър. Вторият челист отляво на дясно е Мишо Николов.

 

Уж не искахме да бързаме с деца, но през март месец бях вече бременна.

Макар и вече не толкова често, продължавах да посещавам Операта. Най-редовно, разбира се, ходех на концертите на ЦВСО. Така „гълтах” повече симфонична музика. Идваха и много чуждестранни солисти. Спомням си Уминска (Полша), Челарио от Италия – с Испанска симфония от Лало, Макс Щайн – с Бетовен, Молинари от Рим – диригент – на 2 март 1941 г. Най-запомнящо се беше гостуването на Адам Должицки с Четвърта симфония от Чайковски. При третата част той седна на един стол в ъгъла, а оркестърът си я изсвири чудесно и без него, напълно самостоятелно. От българските солисти си спомням Васко Стефанов – мисля, че свири нещо от Панчо Владигеров, Петьо Христосков с Шосон (чудесен беше!) и Мишо Балкански – с концерта на Менделсон. Помощник-диригент на оркестъра беше Мишо Лефтеров.

През пролетта на 1939 г. дойде в София Франкфуртската опера с целия „Пръстен”. Редихме се на опашка за билети. Аз стоях от 1,30 до 5,30, в последния момент дойде Мишо и ме замести при купуването. Взехме за четирите представления, играеха се през вечер. Седяхме в средата на втори балкон. Постановките бяха нещо невиждано дотогава. Илюзията, че гледаме дъното на река Рейн, беше пълна, поне за нас тогава. Музиката доста ме поуморяваше, но Мишо беше в такъв възторг, че и аз се заразявах. Но мисля, че ако не беше чудесната постановка, нямаше да е същото. Особено ме порази огънят, който обгръща Брунхилда в края на „Валкюра”. Не бях виждала такива светлинни ефекти!... Изобщо беше незабравимо преживяване.

Оттогава чуя ли тази музика, виждам лумналите пламъци на сцената!

А Германия набираше вече сили. Напусна Обществото на народите и престана да плаща репарациите от Първата световна война. Хитлер се чувстваше вече господар на положението. В 1938 г. завзе Австрия, за която Германия е претендирала още в 1919 г., когато Австро-Унгария се разпада. Те говорят немски като нас, следователно няма защо да има две немски държави! – беше оправданието. Чухме, че много висши военни са се самоубили във Виена, за да не служат под немско командване. Anscluss – присъединяване, а не било окупиране. Веднага Германия поиска Судетската област, която граничи с Чехословакия. Англия и Франция се обявиха против и заплашиха Германия с война, но после омекнаха и стана прочутото Мюнхенско споразумение, т.е. подписаха съгласие Германия да вземе Судетската област. В един „поетичен” сборник от това време има едно стихотворение, нещо като Ода на споразумението, което спасило света от разрушителната война. Дали авторът е вярвал в това?! Книгата ни беше изпратена от Немската академия в Мюнхен, а в наш вестник се появи сатиричен разказ за дете, което излиза да играе на улицата с филия, намазана с масло. Веднага един по-голям му иска половината. Други двама бабаити се явяват в негова защита и аха да се сбият. Първият удря детето по ръката и му взема филията: Е, няма заради тебе да се бием я! – казват бабаитите и се оттеглят. По-ясно от това – здраве! А в един вестник имаше карта на Германия след Anschluss -а и Судетите,

приличаше на чудовище с отворена уста и в устата му – Чехословакия.

И нямаше година, чудовището „схруска” и Чехословакия, като я обяви за немски протекторат. Хитлер веднага се обърна към Полша и поиска път през нея до Източна Прусия, като заяви официално, че това са последните му претенции в Европа. Именно, защото след това имаше намерение да поиска германските колонии в Африка и Тихия океан. Не всички знаят, че до края на Първата световна война Германия имаше колонии: Камерун, Того, Югозападна Африка, Танганайка, а в Тихия океан бяха остров Самоа и Каролинските острови. В географския немски атлас от 1937 (или 38 г.) всички тия области са отбелязани с червен надпис: Deutsch bis 1920.

Германия вече беше въоръжена и смяташе, че и Полша ще капитулира. На 1 септември 1939 г. нахлу, дори не си направи труд да обяви война. Тогава вече се стреснаха големите държави – Англия и Франция, и обявиха война на Германия. Точно една седмица преди това Германия сключи изненадващ за всички договор за ненападение със СССР, а в 1940 г. се сключи тристранния пакт – с Италия и Япония. По радиото пееха:

Рим, Берлин и Токио, верни на борбата, скоро ще наложат нов ред на земята!

На 1 март 1941 г. България влезе в Тристранния пакт. Веднага германците, които бяха вече прегазили Европа и стояха на нашата западна граница, навлязоха и у нас, но като приятели. Аз преживях идването им в Пловдив. Срещнахме се вече със самата война. Танкове и камиони трещяха по улицата, ние стояхме по тротоарите и направо казано, бяхме изтръпнали... Увлякох се малко повече, отколкото мислех да пиша по този въпрос. Връщам се към моя живот.

През август на 1939 г. оркестърът отиде на турне в Италия. Нали вече бяхме роднини – цар Борис се ожени за Джована, дъщеря на Виктор Емануил. Прекръстиха я Йоана. На 1 септември 1939 г., когато оркестърът се връща, в Белград научават, че войната е започнала. През лятото на 1939 г. наехме квартира, по-широка, на ул. „Тракия” № 4, сега мисля, че се казва „Авицена”. Тук на 5 ноември 1939 г. се роди първото ни дете. Мишо пожела да го кръстим Кирил в спомен за рано починалия му брат, художник, който единствен го поддържал в желанието му да се занимава с музика. 

Тогава раждахме вкъщи с акушерка.

Имаше и някои клиники, но беше толкова скъпо, че малцина си го позволяваха. За едно раждане и престой от една седмица се плащаше 4 000–5 000 лв., а вкъщи акушерката ни взе 800 лв. Имаше и тъй наречения „Майчин дом”, но там отиваха главно крайно бедните и преди всичко раждащите незаконни деца. И така, в неделя, в дванадесет без пет, в полунощ, се роди Кирчо след шест-седемчасово раждане. Не изплака веднага и трябваше доста да го пляскат, докато си вземе дъх. Беше под три килограма и около 50 см. И животът вкъщи изведнъж се промени. Мама трябваше да дойде от Шумен, поне за известно време да помага. 

Кирчо (или Кикенцето), както му викахме, стана център на живота.

Нямах много мляко, та трябваше и да се дохранва, с каши, пюрета и пр., които днес ги има в специалния магазин за детски храни, но тогава тая индустрия беше неизвестна. Като прибавим и пелените, чорапки, терлички и пр., и пр., които се перяха непрекъснато, не оставаше време за четене. А през януари трябваше да довършим с Мишо държавния си изпит. Първата специалност бяхме взели предната година през януари, т.е. 1939 г., а сега вече идваше 1940 г. Оставаше ни втора специалност. Аз – история, а Мишо – ръчна работа. Кирчо плачеше по цяла нощ! Исках да го гледам по всички правила на книгите и не му давах нощем да суче, защото там така пишеше. Мама кипи:

Дай му малко да си супне и ще се успокои. 

Аз: Никой не яде нощем! Мишо ходеше през деня в оркестъра, подготвяше си изпита и вече не можеше да изтрайва без сън. Най-после, след много нерви решихме, като заплаче през нощта, да му дам. Това решение взехме на 20 декември, помня датата добре, месец и половина след раждането. Кирчо реши тая нощ въобще да не се буди и оттогава си спеше непробудно цяла нощ! Вече нямахме безсънни нощи. Бяхме много горди и двамата, че сме успели да го „възпитаме” както трябва. Макар с толкова нерви!

Домът ни доби съвсем друг вид. Зимата на 1939–1940 г. беше много сурова. Всичко се сушеше вътре, а и за излизане навън с бебето нямаше никаква възможност. Дори не купихме количка, а чак напролет, и то направо лятна. Тогава отидохме в Шумен с мама и Кирчо, те имаха квартира с градина и беше по-леко. Кирчо растеше относително здрав, беше кротко, мило и хубаво дете. А може би на нас ни се струваше така! Но като гледам детските му снимки до една-две годинки – наистина много хубаво дете! Т.е. стана хубаво, защото до седем-осем месеца след раждането изобщо не беше хубав – главата му беше някак удължена след дългото раждане.

Мина лятото и се върнахме в София.

Аз вече бях редовна гимназиална учителка и исках да бъда назначена в София, но не стана. Предложиха ми Пловдив, смесена гимназия (сега зданието е музей в старата част на града), и решихме да приема. Мама ще остане в София, а и татко ще дойде. Все още не съм наясно дали трябваше да отида или не, но приех. Идвах си често в София. Както писах по-рано, тогава влязохме в Тристранния пакт и германците дойдоха у нас. Влаковете бяха вече много нередовни и понякога съм чакала 3–4 часа, та пристигах в София късно вечерта и на другия ден си тръгвах. В Пловдив рядко ходех на ресторант, готвех си вкъщи, но и яденето ми не е било както трябва. Разкарването по влака и то се отрази на теглото ми. При женитбата ми бях 48 кг, след раждането първата година напълнях и станах 52 кг. Кожата на лицето ми малко се избистри и изобщо малко се разхубавих. В Пловдив обаче към края на учебната година отслабнах и пак станах 48 кг. В роговицата на едното око се появиха петна, което е признак за белодробни жлези. Правих класни, поправях домашни, споменах за отпуск на зам.-директора (директорът беше командирован в Скопие, бяхме влезли вече в Македония), той се развика, че министерството гледа много зле на такива учители, които в критични за училището моменти вземат отпуски. И аз, начинаеща учителка, не посмях да настоявам. 

През август излезе Мишовото назначение в Русе.  

Още преди да отида в Пловдив, той почна да приказва, че иска да напусне оркестъра... Никак не ми се искаше да напускаме София, пък и работата в оркестъра ми се струваше по-престижна от учителската. Но щом той иска, смятах, че нямам право да преча. Още повече че преместването ми в София не беше сигурно, а да живеем пак още една година разделени не беше умно. Инспектор по музика беше Жабленски. Той ни предложи Русе и Мишо прие с радост. На мен ми се искаше той да дойде в Пловдив, но нямаше вакантно място. В началото на септември обаче Светослав Обретенов, който беше учител заедно с Трендафил Миланов в същата смесена гимназия в Пловдив, беше преместен във Варна. Веднага съобщих на Мишо, като го помолих да отиде при Жабленски и да поиска да изменят назначението му от Русе за Пловдив. Той каза, че му е неудобно, че как така ще иде и прочее, и прочее... Досега не мога да си простя, че не взех влака и не отидох аз в София, в министерството. Но по това време за мене Мишовото мнение беше решаващо. 

Беше грешка, разбира се!

 

 

П.С. Първа част от интервюто с Мария Николова можете да прочетете на адрес:

http://glasove.com/categories/vytreshni-glasove/news/mariya-nikolova

 

 

 

Още от категорията

Силата на прошката

Силата на прошката

Нашите предци казват, че началото на мъдростта е в разбирането на думи...

Напиши коментар