Имала съм двама учители - Методи Андонов и Леон Даниел. Днес съм сигурна, че режисьорът трябва да бъде едни гърди по-напред от актьора. И в това няма нищо обидно, така е редно. За съжаление много малко режисьори са така подготвени - да им е ясно от самото начало какво искат да правят: споделя в интервю за "Гласове" любимата на поколения актриса Меглена Караламбова. Един разказ за вълшебството и магията на театъра, за любовта и истинските приятелства.
Меглена Караламбова: Играла съм на сцена, преди да се родя!

Баща ми е от Свищов, майка ми е от Русе, но баща й е софиянец. Аз съм родена в Пловдив, но до седемгодишната си възраст съм живяла в Бургас. Затова, като ходим по турнета, моите колеги все се майтапят с мен, защото аз разказвам: Тук майка ми е родена, тук баща ми е роден, тук аз съм родена, а тук аз съм расла... Еее, има ли място, което да не е свързано с теб?

9 септември заварва дядо ми, бащата на майка, като управител на мина в местността  Арабаконак. Обявяват го за враг на народа, взимат му апартамента на Руски паметник и го изселват заедно с цялото семейство в Тутракан, на майната си. Вуйчо ми  е разказвал, че са живели в една стара схлупена къщурка. Но никой никога не се оплака.

Родителите на татко рано починали, но си спомням дядо Лазар. Бил е гимназиален учител в Свищов, затова и татко е учил там. Бащата на дядо се е казвал Ламби, но понеже бил мургав, викали му Кара (черен) Ламби. Оттам идва фамилията ми - Караламбова. Преподавател на татко по рисуване и краснопис бил Владимир Димитров - Майстора, който му казал: Момче, много хубаво рисуваш. Ти трябва да станеш художник!  И като завършил гимназия, баща ми  дошъл в София. Но понеже бил от бедно учителско семейство (каквито винаги са били учителите), нямало как да плати таксите за кандидатстване в Художествената академия. Обикалял София, за да търси възможност да запише да учи. И един ден  видял афиш (говоря ти за 1920 г.), че Боян Дановски, Гео Милев и други големи личности основават безплатна театрална школа. Така станал артист.

Преди 9 септември повечето артисти живеели много бедно, като във филма „Сълзи в очите, звезди в косите” - пътували с влакове и каруци, спели на чинове по училищата. Сигурно затова е било естествено да бъдат с леви убеждения и да търсят някаква социална справедливост. Не се срамувам да кажа, че баща ми беше комунист, защото той беше от идеалистите.

Ако всички комунисти бяха като моя баща, друга щеше да е картинката. 

Великата Славка Славова, вечна й памет, е била изгонена навремето от Народния тетатър, защото баща й е работел като инженер в Германия, а самата тя е завършила Дойче Шуле! И това за тесногръдите псевдокомунисти е било достатъчно, за да я обяват за „фашистки елемент“ и да я погнат, без да ги интересува големият й талант. Но самата Славка разказваше, и го е писала, има го на няколко места в книгата й, която излезе наскоро, че  

в този безизходен момент ръка й е подал „един честен комунист и благороден човек - Стефан Караламбов“.

Татко тогава беше за една година директор на Младежкия театър в София и я назначил  за актриса, напук на правоверните си другари, сигурно същите, които са извършвали отвратителни извращения, излезли наяве по-късно. Добре че баща ми не беше вече жив, това щеше да бъде страхотен удар за него, за неговата чиста и наивна вяра в доброто и в човека. Да, това тогава беше жестоко разочарование, но пък това, което дойде, какво е? Демокрация ли е това? Аз  не съм за социално равенство, аз съм за социална справедливост. Не мога да понеса да гледам хора, които търсят в кофите за боклук храна. Това ме убива, съсипва ме.
 

Малката Меги на 11 месеца, снимка: Захари Жандов

Играла съм на сцена, преди да се родя.

Майка ми, милата, вечна й памет, е играла с мен бременна до шестия месец Жулиета, с баща ми - в ролята на Ромео - в Пловдивския театър. Шест месеца преди да се появя на бял свят, аз съм се движила по сцената. Затова и мисля, че всичко е било предопределено. В буквалния смисъл на думата аз съм израснала в театъра.

Всички се чудят защо в документите ми пише, че съм от Пловдив. Много харесвам този град, но нямам много общо с него, освен че нашите по това време са били в театъра, затова и там съм родена. Две години след това се преместихме в Бургас, където останахме пет години. Затова пък има много хора, които си мислят, че съм от Бургас. А когато съм на седем години и половина, се връщаме в София. Но съм дете, израснало в артистични среди. За моите родители театърът беше съдба, призвание, те нямаха друг живот. Бяха помежду си много близки. Например, ако баща ми репетира, а майка не е разпределена в пази пиеса, тя ходи на всички репетиции, за да гледа него и колегите си, след това коментират, обсъждат. Затова този живот за мен - в театъра, беше най-нормалното нещо. Но не бяха амбициозни по отношение на мен.  

Когато станах на 6 г., сама пожелах да свиря на пиано. 

Ходих една година на уроци и баща ми, милият, като видя колко съм запалена, ми купи това прекрасно пиано. Когато ми го взеха, на мен малко ми се отщя, но продължих да ходя на уроци девет години. С Рашко (Младенов) все  се засичахме при г-жа Томова, много мила жена, живееше до Орлов мост. Но той продължи да свири сериозно, аз влязох в Английската гимназия, където беше много натоварено. И се отказах от пианото. Сега съжалявам много, макар че, ако ми потрябва в театъра, да, започвам като ученичка от а-б, но все пак мога да свиря.
 

Меги (в средата) с други актьорски деца на сцената на театъра в Бургас

Живеех  във вълшебна приказка.

Виж ме на тази снимка. Много обичах да се разхождам по сцената, да се провирам между декорите. Приличаха ми на големи кукленски къщи. Обожавах да ходя по  гримьорните и да гледам как се гримират. Този мирис на лепило, на грим, е попил вътре в мен. Имаше и други актьорски деца, бяхме голяма тумба и играехме по цял ден. В двора на Бургаския театър имаше един склад, където държаха декорите. Там беше и страшно, и любопитно, фантазирахме си разни неща. Имаше гипсов бюст на мъж, все го оприличавахме на призрак - хем ни беше страх от него, хем все там се въртяхме. Складът беше на два етажа и помня, че бюстът беше на сложен на втория и застрашително се надвесваше над нас.

Тогава беше и моята първа роля.

Малката Меги с котюм на паж в първата си (провалена) роля

Играеше се „Сватбата на Фигаро”, баща ми играеше Фигаро, а майка ми - графинята. И понеже имах голям мерак да изляза на сцената, ушиха ми специално костюмче на паж. Трябаше само да пресека сцената, хванала баща си за ръка. И като дойде премиерата, баща ми тръгва, води ме за ръка, но аз виждам публиката и ужасена започвам да се дърпам назад. Той - напред, аз - назад. Отскубнах се и избягах. Пълен провал беше първата ми роля. Сигурно затова години по-късно ми каза, че тази работа не е за мен. 

Бях обичано, свободно дете, което растеше в абсолютна хармония. Не ми се караха, нищо не ми забраняваха. Но колко злояда бях, от въздух живеех. Консумативният реквизит на сцената беше най-вкусната храна за мен. Като че ли нещо безценно бяха тези буламачи. Когато се играеше „Под игото”, на сцената слагаха софра с една голяма гавана и в нея сипваха боза. Всички актьори ядат от нея, а аз седя и чакам зад кулисите да свърши картината, да изнесат бозата и давай, давай! И досега ме знаят, че аз правя - струвам, все нещо ям на сцената.

В първо отделение се влюбих в Мишо - много фино момче, което винаги носеше папийонка.

Като истински кавалер редовно ме изпращаше до нас, на майка ми казваше: Госпожо, ето водя ви Меглена, за да не се притеснявате! А по онова време всички си говореха на „другарю” и „другарко”. Явно  беше от семейство от сой.  
 

Меги (на първия чин) четвърти клас, 38-мо основно училище "Васил Априлов", София, 1954 г.  Детето, отбелязано със стрелка е Стефан Данаилов.

Но като дойдох в София, в училище „Априлов” ме посрещнаха малко на нож. Децата се познаваха, а аз бях нова. В класа имаше трима Стефановци, единият беше Стефан Данаилов. Другите двама, едни едри такива, още първите дни от седмицата, за да покажат своето превъзходство, ме ступаха яко. И аз - рев! Прибрах се вкъщи и казах, че няма да ходя повече на училище.

И майка ми каза: Като те бият, и ти ще се биеш, няма да се даваш!  

А аз никак не се хранех, бях кльощава като вейка, как ще бия тия големи момчета, два пъти по-яки от мен? Но кризата отмина за няколко дни и ме приеха, дори станахме много добри приятели. Проядох, когато дойдохме в София и се настанихме на квартира на „Оборище” и „Априлов”. Над нас живееше едно момче, малко по-голямо от мен, дундьо един, добро момче, голям сладур.

Гошо Дебелия стана мой неизменен приятел!

Баща му беше починал много рано и майка му трябваше да изхранва него и брат му, който беше болен от костна туберкулоза и куцаше. Затова тя, каквото изкара, гледаше да даде на болното дете. А Гошо, милият, хем дебел, хем гладен, та гладен. Идваше всяка сутрин у нас да си играем. И на какво да играем - на ресторант! У нас имаше от пиле мляко, белким се излъжа да хапна нещо. И започвахме да готвим, да сервираме, да ядем. Той така сладко се хранеше, ушите му плющяха. Така покрай него и аз проядох.

Помня сребърните обувки на мама с високи токове от ролята й на Жулиета.

Какви страхотни тоалети имаше, които ние бастисахме, защото събирахме цялата махала вкъщи и правехме домашен театър. Продавахме билети на родителите на махленските деца, които бяха нашата публика. И една вечер нашите се прибраха и завариха къщата пълна с непознати хора. Но те бяха толкова широко скроени, че само се усмихнаха и се настаниха сред „публиката”. Но живеехме в друго време, в което никой не си заключваше дома, нямахме страх от непознати хора. Родителите ми не държаха на материалното. Имахме две пружини, една маса, а всичките им пари отиваха за книги. Книги и веселби - бохемски живот!

Бях отлична и примерна ученичка, но училището никак не го обичах, досадно и скучно ми беше. В Английската гимназия ми стана интересно. Имахме и драмкръжок на Кристин Бартлет, голяма скица и страшна чешитка, англичанката, която играеше мис Стоун в „Мера според мера”.

Тя стана моя орисница, когато ми каза почти като заклинание с нейния смешен български: Ти ще станеш актриса!

Нашите никак не одобряваха това, особено баща ми. Татунчо му виках, много си го обичах. Когато пророних пред него, че искам да кандидатствам ВИТИЗ (НАТФИЗ), той ми каза: Аз не мога да ти се меся, ти ще решиш каква искаш да станеш. Но ти си много ранима, много крехка, а тази професия е за хора, които имат лакти да се бутат. Ще ти е много трудно и тежко, да знаеш! Колко пъти съм казвала: Ох, татко защо не те послушах... Но не съжалявам, защото театърът е в кръвта ми.

Все пак реших да кандидатствам и английска филология, и ВИТИЗ. Изпитите във ВИТИЗ са през есента, затова се явих първо на изпитите за английска филология. И ме приеха. Записах се. Баща ми спокоен, но майка знаеше, че се готвя и за ВИТИЗ, дори ме свърза с прекрасната  Виолета Минкова, която на драго сърце ме подхвана, избрахме материалите заедно. Като дойде време за изпита, майка каза: Трябва кажем на баща ти, не може така! Трябва да му кажеш материалите си! - Срам ме е, казвам й. И ето ти смешната картинка - баща ми седнал срещу мен, майка зад гърба ми за кураж, аз по средата. И седях, седях, седях и

като ревнах: Не могаааа! Татко само каза: С рев актриса не се става!

Повече не се поинтересува от моите изпити. И идва моят ред. Два дни съм чакала, вечер е. Майка ми беше ушила за абитуриенския бал рокля от люлякова дантела. На мода бяха високите тънки токчетата, които ми изкривиха краката. И аз се появявам на сцената, климбуцам на тия токове с лилавата рокля и коса на кок.

Меглена като абитуриентка в роклята от люлякова дантела

Комисията е седнала на първия ред в салона на голяма сцена. Толкова много треперех, имах чувството, че ще падна върху тях. Казах си прозата, но бях сигурна, че съм се провалила. Обадих се на Ети (Виолета Минкова) и тя каза: Ще попитам Методи (Андонов) как си се представила. - Много добре, казал той! Между първия и втория кръг имаше една седмица, през която аз страхотно се разболях. Затова на втория кръг бях освен притеснена, и много изтощена. С едно бяло костюмче излизам на сцената, без никаква сила, и питам: Може ли да взема един стол? И седнала си казах материалите.

На третия кръг ни дадоха етюди. Помня как се възхищавах на Катето Паскалева, докато я гледах. Страшно се обичахме, страшно близки станахме. В нашия клас, на Методи, бяха Ламбо (Стефан Данаилов), Мавро (Стефан Мавродиев) , Илия Добрев, Еленка Райнова, Латинка Петрова, Кирил Кавадарков, Добромир Манев, Продан Нончев, почина и той горкият, Милен Пенев - страхотен - много разнообразни бои . А в класа на Боян Дановски бяха Катето (Паскалева), Руси Чанев, Марин Янев, Северина Тенева, Бончо Урумов, Соня Маркова, пропускам някого със сигурност.

Та така де, във ВИТИЗ си дойдох на мястото.

Ние имахме щурия късмет да бъдем ученици на Методи (Андонов). Тогава беше на 32 години и всички, естествено, бяхме влюбени в него. Той ни отвори очите за света. Страшно интелигентен, много ерудиран, много запален. Когато говореше, гореше! Научи ни да усещаме нещата. Възпита невероятен вкус у всички нас, вдигна страшно високо летвата. Седели сме по цели нощи, никой не е помислял да не отиде на лекции, да закъснее ли? Никога! Бдеше над нас и все повтаряше, че ние сме любимият му клас. Но беше безкомпромисен. Три живота изживя и на 42 години почина в съня си.
 

Меглена Караламбова с Учителя - Методи Андонов. "Без него нямаше да сме това, което сме!"

Цялото ми следване е свързано с Методи и страхотната фигура Боян Дановсвки. Спомням си как веднъж се вдигнах с няколко от студентите на Дановски, за да отидем на негова премиера в Берлин. Как си го позволих това, и сега не мога да си обясня! По това време нашият клас репетираше „Кавказкият тебеширен кръг” и аз играех втората по големина роля - на губернаторшата, която зарязва детето си, бягайки при един бунт. И аз си вдигам дърмите и заедно със Северина Тенева, Марин (Янев) и Катето (Паскалева) от съседния клас заминавам за Берлин, без да кажа на никого. Изчезвам за десет дена! Когато се върнах, Методи беше бесен, сложил друго момиче на моето място и се прави, че не ме вижда. Е, после ми прости и ме пусна да играя.

Но ти казвам, такова следване, сега настръхвам, като се сещам - такава светлина, удоволствие, радост, приятелства чудни, много се обичахме всички. И бачкахме като ненормални. Аз работех най-много с Илия Добрев. Той пък, миличкият, беше от Хасково.  За първи път беше дошъл в София за студентски изпити. Беше слабичък, с едно черно костюмче, с тесни раменца. Обаче талант страшен.

Илия Добрев и Меглена Караламбова като студенти първи курс

Методи веднага го взе. После Илия ми разправяше как ни видял двете със Северина да седим първия учебен във фоайето на ВИТИЗ. Приближил се и попитал: Здравейте, вие от кой клас сте? Тя любезно му казала: На проф. Дановски. А аз със страхотно пренебрежение, ама и досега ми се подиграва, съм казала през рамо: Методи Андонов. Един вид, кой си ти, че да ме питаш. Ама той наистина имаше безумен вид. Ходеше немил-недраг. Все разказва как един ден срещнал Стефан (Данаилов) и му казал:

- Ламбе, аз ще си замина. 
- Защо бе?
- Ами нямам къде да живея, гладен съм, от една седмица не съм ял нищо.  
- Как така?! Веднага идвай вкъщи.

И отишли при Стефан, извадил той една голяма тенджера с боб и:  Яж, яж!, вика. Всеки ден го е водел у тях да яде. И един ден го срещам аз. Нямам квартира, казва. Сетих се, че майката на Гошо Дебелия даваше под наем стая. Цялото следване Илия живееше над нас. Сутрин майка ми отдолу свиркаше: Хайде, идвай да си пиеш кафето! Бяхме  „дупе и гащи”, някои  дори си мислеха, че сме гаджета.

Много се обичахме и с Катя (Паскалева). Много страдах за това нейно пиене и много сме си говорили. По-късно живееше до мен, на „Асен Златаров”, и

все й виках: Комшу, спри се с това пиене, душа! Виж се колко си талантлива, какво чудо на природата си!

Но тя омаловажаваше тази тема, не искаше да разговаря: Мен това ме освобождава! Така ми отговаряше.
 

1977 г., 10 години от завършването,"Ние сме на всеки километър!" 

Като завършихме, разпределиха випуска на две големи групи. По-голямата замина в Пловдив с Коко Азарян и направиха там Младежка сцена. Другата група отиде във Варна. Съблазниха ни да отидем там, като ни предложиха да играем „Хамлет“

 

 

Меглена Караламбова и Илия Пенев в "Хамлет", Драматичен театър "Стоян Бъчваров", Варна

Илия беше Хамлет, много добър, Борис Луканов играеше Хорацио, Марин Янев -  Лаерт, Кирил Господинов - Клавдий, аз - Офелия, разбира се.  Много хубав състав!

В театъра дойдоха и Кирил Господинов, Бог да го прости, Марин Янев, Продан Нончев, Наташа Бардская, Краси Спасов - станахме една хубава група.

 „Обърни се с гняв назад” на Краси Спасов беше голям хит! Не можеха да се намерят билети.

Меглена Караламбова и Продан Нончев в "Обърни се с гняв назад", Драматичен театър "Стоян Бъчваров", Варна

Много играхме. Втората година Илия се тръгна, защото Вили Цанков го взе да се снима в „Демонът на империята”, където игра Левски.

Любовта?

Докато бях ученичка в гимназията, всяка лято ходехме в Бургас. Нашите имаха много приятели там и една година дори ме бяха пуснали сама с приятелка на квартира. И вървим ние двете по стъргалото в Бургас и „буф” - насреща две момчета, единият неин колега. Запознаваме се ние. Това е брат ми, казва нейният познат. Това е моя приятелка, казва тя.

И аз тоя брат като го видях! Беше много красив и аз много го харесах.

Макар че от самото начало нещо ме дразнеше в него. Имаше странно чувство за  хумор. Моите колеги много се забавляваха с него и много го обичаха, но аз се дразнех. Две вселени бяхме, разбираш ли? Но бях силно  привлечена. Беше син на оперния певец Георги Белев, когото комунистическата власт преследваше и му съсипаха кариерата. Беше страхотен драматичен тенор в Софийската опера, но го изпратиха в Старозагорската опера, на 58 години получи инсулт и си отиде човекът. Баща ми се познаваше с него. И много обичаше първия ми съпруг. Така или иначе, след седем години любов и раздели се оженихме.

 Меглена с баща си, народния артист Стефан Караламбов, 1957 г.                                   

Когато татко почина, бях на 24 години. По това време репетирах във Варненския театър „Хамлет”. Той беше болен от рак. Обаждах се на майка почти всеки ден, за да попитам как е, а тя, за да ми спести тревогите, все казваше: Ако има нещо, аз ще ти се обадя. И един ден, понеже татко беше народен артист, съобщили по радиото за смъртта му.

Звъни ми приятелка и пита: Разбрахте ли за чичо Стефан? - Какво да разберем?

Много тежко го преживях, въпреки че знаех, че е безнадеждно болен.

На погребението дойде и Люлин, така се казваше първият ми мъж.  Бяхме разделени от месеци и тогава той ми каза: Ти си най-хубавото момиче, което съм виждал през живота си!  Много ме обичаше. И като ми каза това, някаква топлина се разля по мен, усетих  подкрепа. На другата година се оженихме и след две години трябваше да имаме детенце, което умря при раждането. Оттогава съм половин човек. На никого да не се случва такова изпитание. След още три години Невена дойде. Бяхме много щастливи с нея, но разногласията продължаваха, затова, когато тя стана на 10 години, аз поисках да се разделим. Но трябва да призная, че друга сериозна причина беше голямата ми любов с Андрей Аврамов. За да сме заедно, и той се разведе, и аз се разведох.

Бяхме на 37 години и смятахме, че това ще е любовта на живота ни. Колко бях щастлива! 

И колко  глупава, за да вярвам, че може до безкрай да продължава нашата любов. Сега на стари години ще трябва да се боря сама с живота, но това е моят урок, който е трябвало да науча. Спасяват ме моите приятели и театърът. Никак не съм борбена, както изглеждам, даже съм абдал, който вярва на всекиго. Вярвам в доброто и в човека, тежко понасям предателствате.

Сцената? Още от ученически и студентски години Военният театър ми беше най-любим.

Там работеше Леон (Даниел) и правеше страхотни представления. А когато го изгониха в провинцията, цяла София се изсипваше на премиерите му. Подадох заявление и ме приеха. В началото все ми даваха да играя млади и хубавки девойки. Беше ми дошло до гуша, защото аз обичам много да се маймуносвам. Бяхме се посближили с Леон, когато му дадоха да представи в Чешкия център новия превод на приказките на Карел Чапек. Репетирахме като за световно, все едно че ще го играем десет сезона, както и стана. Екипът беше страхотен - Леон Даниел, Ицко (Финци), Жоржета (Чакърова), моя милост и композиторът Кирил Дончев. Репетирахме на три стола един до друг, а Леон срещу нас.

Кирил Дончев, Жоржета Чакърова, Леон Даниел, Меглена Караламбова и Ицко Финци след спектакъла "На приказки с Карел Чапек" в Софийски университет, 1972 г.

Ицко само ми говореше: Не се коркай, не се впрягай! Защото аз сигурно съм имала безумен вид.

Докато репетирахме, Леон много викаше и аз не бях му свикнала.

Крещеше ни: Братчета, хайде, давайте! Няма да ви чакам. Давайте нещо друго!

Стана блестящо представление, фурор! Който го е гледал, досега го помни!  Беше новаторска работа! И на десетото представление се оказа, че някакви бдителни другари са докладвали, че тая работа нещо е съмнителна  -  уж приказка, а пък то става дума за друго. И уволниха този толкова  симпатичен директор на Чешкия център. На нас ни казаха: Извинявайте, тук не е театър, не може да играете повече.

Публиката! На първия ред от ляво надясно - Милош Войта, директор на Чешкия център, Леон Даниел, Боян Дановски, Николай Хайтов

И ние къде? Играхме го веднъж в Чешкия клуб на „Кракра”, след това няколко пъти в „Театър зад канала”, но не беше удачно. Накрая дойде предложение от Студентския съвет да го играем безплатно в Яйцето, долу в Софийския университет. Играхме го години наред. Това беше моята първата среща с Леон.

След две години, като гостуващ режисьор, постави в нашия театър „Ученика на дявола” и ми даде главната роля. Като я прочетох, си викам: Боже, какво ще играя!? А то стана бижу. Методи беше вече починал и Леон стана моя учител.

Методи говореше много разпалено за всичко - за политическите събития, за изкуството, задаваше ни въпроси, на които се правеше, че не знае отговора, създаваше впечатление, че импровизира в момента, провокираше ни. Докато Леон си подготвяше всичко стриктно предварително - правеше си анализ, даваше основата, не губеше време в празни приказки - тук така ли, онака ли! На мене много ми хареса тази негова система, но някои не можаха да свикнат. Смятаха, че това е диктат, че им ограничава свободата - глупости акьторски. Днес съм сигурна, че режисьорът трябва да бъде едни гърди по-напред от актьора. И в това няма нищо обидно, така е редно. За съжаление много малко режисьори са така подготвени  - да им е ясно от самото начало какво искат да правят.

 

Красимир Спасов разговаря в "чакащи артисти" с Продан Нончев, Меглена Караламбова, Марин Янев, Жоржета Чакърова и Борис Луканов

Имах му страхотно доверие. Щом Леон е казал, значи аз това го правя и съм сигурна, че то ще стане. Всичко, което съм правила с него, е било на този принцип - той ти дава основата, ти се чувстваш здраво стъпил и от там нататък - ще лазиш ли, с патерици ли ще ходиш, ще хвърчиш ли - твоя работа, твоя сила и твое умение!

За съжаление, след като завърших академията, не можах да работя с Методи. Защото заминах за Варна, а когато дойдох във Военния театър, той почина.

Беше ужасен удар за всички нас, Вечните Методианци, така се подписвахме. В него се кълнем всички негови ученици.

Та това са моите учители - Методи Андонов и Леон Даниел.

И откакто и Леон си отиде, аз не знам с кого да работя. С Кого Азарян направихме няколко хубави неща. Но аз много плахо подхождам към режисьорите, защото те сега работят на въодушевление, а това за мен е непонятна система. Днес едно, а утре - друго. Я пробвай това, я сега онова!  Абсолютна неподготвеност. С Георги Дюлгеров работихме в „Театър 199” и много се разбираме. Той (Георги Дюлгеров) засне „Чудо” на Леон за телевизията, така че това е единственото запазено нещо от него. Има и един любителски запис на „Господин Пунтила и неговият слуга Мати”, което също беше гениално представление.

Наум Шопов беше мой идол. Нямаше представление, в което той да играе и аз да не съм долу в публиката. Гениален беше! Не съм могла да си представя, че и аз ще бъда един ден на сцената с него. Винаги хем ми е било хубаво, хем ми е било страшно. Боготворях го и все не можех да повярвам, че ми е партньор.

С Ламбо, с Васил Михайлов, с Пламена Гетова, Ивайло Христов - с тях много съм си партнирала. С Атанас Атанасов също. Какъв ли не ми е бил - внук, син, любовник, мъж, майче и баща, не помня всичко. И сега, като си пишем някакви есемеси, аз се подписвам „от кака ти Мега“, а той „любима моя, майко, жено, дъще, сестро”... Много се обичаме с него.

Атанас Атанасов и Меглена Караламбова в "Страх и мизерия в Третия райх", 1996 г.

С  Ивайло (Христов) също много се обичаме. Това момче е гениален артист. Все му казвам: Ивайло,  грехота е да не играеш бе! - След Леон с кого да работя?, ме пита. И той много го обичаше, а и най-много е прихванал от Леон. Направи в Перник „Последният янки” на Артър Милър, която Леон беше правил с нас -  Пламена (Гетова), Наско (Атанас Атанасов), Ивчо (Ивайло Христов) и аз.

Пламена Гетова и Меглена Караламбова в "Последният янки"

Прекрасна пиеса, която малко се играе, защото не е от чалгите. Навремето аз я преведох. Леон ме извика един ден и ми каза: Стига сме поправяли преводите на другите, сядай ти да я превеждаш! И беше много смешно, защото колкото и да бяхме станали близки, виках му Леончо, аз изпитвах страхотен респект от него. Но тогава за малко се обърнаха нещата, защото аз бях преводач и той трябваше се съветва с мен. Ходех при него с текста, той вика: Браво, много хубаво. Чакай, чакай това тук може ли да се промени? - Не може!, казвах. И той се съгласяваше.

Колко още прекрасни партньори съм имала! Чудо! То пък стана наистина чудо! Когато прочетохме пиесата за първи път („Чудо” на Иван Радоев), си викам: Това какво е? Една говорилня, дъра-бъра, събрали се пет души и някакви лакардии теглят... Ееее, като му направи Леон анализа, като на всеки даде задача за ролята, бяхме едно цяло. И стана Чудото! Беше страхотно представление.

Може би звучи приповдигнато, но си спомням какво казваше баща ми: Театърът е храм! 
И аз вярвам в това.

 

Още от категорията

Силата на прошката

Силата на прошката

Нашите предци казват, че началото на мъдростта е в разбирането на думи...

16 коментар/a

Николай Съев на 17.02.2014 в 19:08
Меглена, велика си! Поклон пред таланта ти! Бъди здрава!!!
Владимир Добрев на 18.02.2014 в 20:07
Страхотна актриса! Познавам я още от театралните постановки в Английската гимназия! Страхотно интервю!
Владимир Добрев на 18.02.2014 в 21:18
Страхотна актриса! Познавам я още от театралните постановки в Английската гимназия! Страхотно интервю!
Таня Досева на 18.02.2014 в 21:29
Страхотно трудно е да оставаш верен и честен към себе си при всички обстоятелства. А Меглена го може!!! Меги, обичам те! Страхотна си - човек, приятел и боец/ не е вярно, че не си такъв/!
Елена Д. на 20.02.2014 в 04:40
Невероятно интервю!Меги,страхотен човек си,страхотна актриса и страхотен приятел!Бъди жива и здрава и още премиери!Обичам те,Мего!
Кристина Иванова на 20.02.2014 в 04:57
Браво,Меги!Толкова хубаво си го написала,желая ти здраве и още роли с добри режисьори!GPfdB
Eмил Емилов на 20.02.2014 в 06:12
Аз съм влюбен в теб още 1985г. За мен ти се най Голямата българска актриса.Благодаря ти за всичко. Винаги и вечно твой Емил.....Емилов
Димитър Грозданов на 20.02.2014 в 18:02
Възхитително е интервюто. Желая много бъдещи радости и срещи!
Hans Castorp,München,Bayern,BRD на 20.02.2014 в 21:52
Прекрасна актриса.Рядко съчетание на хубост,талант,интелигентност и още нещо,с което артистите не могат често да се похвалят.Рядък финес и СКРОМНОСТ.Помня я от стъпването и на софийска сцена,това са повече от 40 год. Май че първите спомени са ми от \"Улица Безименна\",която Елка постави в Армията и \"Осмият\" на Зако в киното.Да оставим настрана ангажираните,поръчкови и патриотарски сюжети.И всички останали роли,докато още ходех в на кино и театър в bg.ТОПЪЛ ЧОВЕК,да е жива и здрава. Поглеждам често този форум,колко жалко е,че толкова малко хора са написали нещо.В England Азис пълни залите,а в USA нашите чалгаджии събират целите bg-общности.
Милена Коларова на 21.02.2014 в 18:05
Меглена Караламбова е прекрасна артистка,освен това е много топъл и земен човек
Emil Molho на 23.02.2014 в 17:06
You make me cry!
Р.Марчева на 26.02.2014 в 22:59
Тази изповед на Меглена Караламбова ме върна назад във времето . Върна ме към нещо красиво.....
Елена на 28.04.2014 в 03:59
Вие сте прекрасна актриса и както e явно от гореизложеното - много хубав и мъдър човек. Възхищавам Ви се! Последно Ви гледах \"Заешка дупка\" и смятам, че сте изключителна в тази роля. Поздравления и пожелания за здраве и вдъхновение!
Женина Богданова на 20.07.2014 в 04:59
Прекрасна сте !Благодаря Ви!
И Българския театър, и българското кино, бъкаше, бъка, и ще бъка от БИТОВИЗЪМ на 18.07.2015 в 06:49
За съжаление не може да се очаква нищо друго от съветската театрална школа, затънали в селските си окови

Напиши коментар