Успехът на хомосексуалната мечта изисква отхвърляне на реалното и премахването на онези, които настояват, че реалността съществува. Когато казваме, че хомосексуалната идеология е необективно възпрятие на действителността, трябва да отбележим, че активният хомосексуалист не възнамерява да извърши чисто субективно действие. Той иска да казва и да вярва, че действията му са продиктувани от обективни причини. Именно това налага пресъздаването на действителност, която да съответства на неговата воля и да преобразува личните му действия в такива, продиктувани от обективното благо. За да успее в това начинание, хомосексуалният идеолог измества източника на благото от това, което е, към собствената си воля. Само така може успешно да се рационализира моралната простъпка. Тази идеологическа операция е особено видима в кампанията за защита на хомосексуалния брак. Когато Тим Кук, директорът на „Епъл“ обяви: „Горд съм, че съм гей и смятам, че това е сред най-големите дарове, които Бог ми е дал“, той замести доброто с неговата оскъдица. Това е метафизична пародия. Чудя се дали някой алкохолик, препъващ се към бара, би казал: „Горд съм, че съм алкохолик и смятам алкохолизма си за един от най-великите дарове, които Бог ми е дал“.

 

 

Робърт Р. Райли е работил като старши съветник на Информационната стратегия (2002-2006) на американския Секретар на отбраната. Преподавал е в Университета по национална отбрана на САЩ. Директор на “Гласът на Америка” (2001-2002), специален асистент на Президента на САЩ (1983-1985). Завършил е университетите в Джорджтаун и Клермонт, автор на множество книги и публикации. Есето е част от беседа, изнесена на 10 април 2015 г. по време на конференцията „Предизвикване на светската култура: призив към християните“, финансирана от Центъра за етика в публичния живот „Веритас“ на Францисканския университет в Стюбенвил. Този текст е публикуван на български език в pravoslavie.bg през 2015 г.

 

Идеите, които не са истински, са опасни за нашите души и нашите общности, независимо дали това ни харесва, или не. Отец Джеймс В. Шал

 

Ако Ерик Вьогелин* (1901-1985) беше жив, мисля, че щеше да разглежда хомосексуалното движение като форма на гностицизъм – духовно патологична, магическа реконструкция на реалността или на „втора реалност“. Вьогелин пише: „Всички гностически движения участват в едно отхвърляне на основата на битието; битието с корени в Божественото, трансцедентното битие…“(1)

 

 

Дали това е прекалено силно обвинение към хомосексуалното движение?

 

Ще се опитам да покажа, че в случая не става въпрос за някакво безобидно сексуално отклоненийце, на което можем да смигнем и да заметем под килима. Хомосексуализмът е лъжа относно самата човешка природа. Лезбийката-активистка Пола Етелбрик заявава, че „преобразуването на самата тъкан на обществото… […] и радикалното пренареждане на виждането на обществото на реалността“ е целта на хомосексуалното движение. Това е типична гностическа риторика – създаването на подменена действителност.

 

Вьогелин пише още:

 

„Гностицизмът… произвежда нещо като антипринципи на принципите на съществуването – и доколото тези принципи създават образ на действителността за масата от вярващи, той създава един свят на съновидения, който сам по себе си е обществена сила от първостепенно значение за мотивиране на отношения и действия…“(2)

 

Такива анти-принципи са очевидни във всеки аспект на рекламирането на хомосексуалната кауза. И видяхме социалната й сила, докато тази кауза воюваше със Закона за защита на правото на вероизповед в щата Индиана. Като общество се придвижихме от точката, където мисленето за хомосексуалните поведенчески отклонения се възприемаше като приемливо към точката, където това мислене вече ще бъде налагано със силата на закона спрямо всеки.

 

Ако заговорите открито за тези неща, най-вероятно ще загубите работата си, бизнеса си и със сигурност – общественото си положение. Може да ви съдят. Ще станете за посмешище. Всичко това са новите форми на цензура, с голяма доза авто-цензура, които са в ход в момента. „Това движение“, пише журналистът-либертарианец Джон Щосел, „премина от толерантност към тоталитаризъм“.

 

Вьогелин анализира нацизма като форма на гностицизъм. Не мисля, че е прекалено да вземем примера с нацизма като аналогия с това, което се случва днес и гностическата същност на двете идеологии. Вземете например момента, в който се прекарва Нюрнбергското законодателство, лишаващо евреите от германско гражданство и забраняващо браковете между евреи и неевреи. Да, и тогава е имало много прекрасни и мислещи хора в Германия, включително много католици, но от този момент нататък по въпроса за нацисткото расово превъзходство те е трябвало да държат устите си затворени – защото този въпрос е бил вече държавен закон.

 

Със сигурност е имало мнозина, които са си казвали по повод на расовата теория, както и днес много хора си казват по повод хомосексуалния „брак“: „Е, това е загубена кауза. Нека я забравим и продължим напред“. Може би онези германци са били прекалено уплашени, за да си дадат сметка към какво продължават напред, точно както и днешните хора избягват да мислят за последиците от пълното отрицание на действителността, включено в хомосексуалния „брак“.

 

Ако някой си мисли, че отрицанието на действителността, в което сме въвлечени днес, е по-малко дълбоко от онова през 1935 г. в Германия, се заблуждава. Успехът на хомосексуалната мечта изисква отхвърляне на реалното и премахването на онези, които настояват, че реалността съществува.

 

Гностицизмът не приема самоочевидността на реалността. Не става въпрос за това, което гностиците не знаят, а за онова, което отказват да признаят. Композиторът Игор Стравински пише, че „старият първороден грях беше грях на познанието, новият грях е този на непризнаването“. Той е отказът да се признае нещо извън действието на човешката воля – и най-вече „благото“, към което душата е насочена.

 

Гностикът не се интересува да настрои разума си спрямо действителността, а да настрои реалността спрямо желанията си. Джоузеф Пийпър определя самоизмамата като необективно възпрятие на реалността, диктувано от волята. Чистата волевост на хомосексуалното движение е забележителна. Какви са последствията?

 

Чарлс Де Коник казва: „От разстроена любов към собственото си частно благо човекът отхвърля общото благо като нещо чуждо и го осъжда като несъвместимо с личния си статус… Човекът свободно избира да абдикира от достойнството си на разумно същество, за да се утвърди като радикално независимо цяло“(3). Първата жертва на всичко това е именно общото благо.

 

Когато казваме, че хомосексуалната идеология е необективно възпрятие на действителността, трябва да отбележим, че активният хомосексуалист не възнамерява да извърши чисто субективно действие. Той иска да казва и да вярва, че действията му са продиктувани от обективни причини. Именно това налага пресъздаването на действителност, която да съответства на неговата воля и да преобразува личните му действия в такива, продиктувани от обективното благо. За да успее в това начинание, хомосексуалният идеолог измества източника на благото от това, което е, към собствената си воля. Само така може успешно да се рационализира моралната простъпка.

 

Тази идеологическа операция е особено видима в кампанията за защита на хомосексуалния брак. Понеже употребата на думата „брак“ е изкривено представяне на хомосексуалната връзка, която претендира да опише, смисъла на самото понятие „брак“ следва да бъде променено и да бъде приведено в съответствие с хомосексуалната връзка. За да постигнат целта си, хомосексуалистите придават на брака въобразена цел, която не съвпада с основанията му. Хетеросексуалната двойка иска, или има за цел, реализацията на обединяващата и възпроизводителната фунция на брака.

 

Хомосексуалната двойка няма тази цел и не може да я изпълни. Нейната цел в брака е против основанията му. Проблемът е в това, че когато действаш срещу основанията на брака, ти го разрушаваш. Оттук и присъщият на хомосексуалното движение нихилизъм.

 

Защо това е опасно? Защото присъщият на хомосексуалното движение нихилизъм по необходимост се разпростира към цялата действителност. Той не оставя нищо недокоснато от усилието си да извади природата от пантите й. Да признаеш природата означава да признаеш ограниченията й. Чарлс МакКой ни дава представа за това какво се случва, когато това признание отпадне:

 

„Отбелязваме, че наблюдението на Аристотел за човешката природа води до едно разбиране за състояние на окованост. Тази окованост създава тенденция към бунт и бягство на човека от своето състояние. Но тази еманципация – от самото човешко състояние – може да доведе единствено до господство на силата. Затова и истинската свобода, „политическата“ свобода на самата природа на човека, се защитава чрез настояването за примат на теоретичната (спекулативна) истина относно човешката природа и цел“ (4).

 

МакКой пише тези думи много преди появата на хомосексуалното движение, но думите му звучат много точно в нашия контекст. Успехът на хомосексуалното движение може да бъде постигнат единствено чрез детрониране на примата на истината за човешката природа и цел. Като подменим примата на разума с примат на волята, можем да сме сигурни, че ще последва примат на силата. Може би точно това е имал предвид покойният Франсис Кардинал Джордж, когато казва през 2012: „Очаквам да умра в леглото си. Приемникът ми ще умре в затвора, а неговият приемник – като мъченик на площада“.

 

Какъв стандарт можем да използваме, за да определим човешката природа и цел и как да посочим кое е в съгласие и кое е против тях? Аристотел заявява, че „за да разберем кое е естествено, трябва да погледнем към нещата, които според природата си пребивават в стабилно състояние, а не към онези, които са развалени“. В „Политика“ той пише: „И така, трябва да изследваме човешкото същество, чието състояние е най-добро – и на тялото, и на душата – това е ясно“. Франсис Слейд отбелязва, че това е ясно, „защото целта, реализирана във формата, присъства в цялата си актуалност“, тоест, достигнала е съвършенство.

 

Така, понеже знаем какво представлява човешкото същество в най-пълното си проявление, можем да разберем и какво е лишеност. Например, знаем със сигурност, че зрение с оценка 20/20 е най-доброто за окото, а пълната слепота – най-лошото. Със зрение 20/20 окото достига пълната си актуалност. То е съвършено като око, и не притежава повече потенциал да вижда по-добре от това, което вече притежава.

 

Когато говорим за сексуалните способности на човека, които са съединяващи и възпроизводителни по природа, мъжът в най-доброто си възможно състояние би бил мъжът като съпруг и баща, точно както най-доброто възможно състояние на жената би било да бъде съпруга и майка. Ето така разбираме, че хомосексуалните наклонности са отклонения и че хомосексуалните действия са девиантни. Не става въпрос за това „кой го казва“.

 

Хомосексуалното поведение не може да актуализира сексуалния потенциал, защото хомосексуалните действия не могат да бъдат нито обединителни, нито възпроизводителни. Както изсъхналия крайник, вродената глухота, слепотата или генетичното предразположение към алкохолизъм, хомосексуалните наклонности не са част от онова, което е човешкото същество в неговата същност. Това са случайни, а не същностни качества. Във всички тези случаи нещо липсва; нещо, което изначално би трябвало да е там.

 

Крайникът би трябвало да може да се движи, ухото – да чува и окото – да вижда. Колкото по-далеч отстои нещо от съвършеното си състояние, толкова по-дефектно и „развалено“ е – както слепотата е най-крайният дефект на окото. Липсата на благо не може сама по себе си да е благо. Всъщност, както казва св. Августин, злото е именно липса на добро.

 

Когато Тим Кук, директорът на „Епъл“ обяви: „Горд съм, че съм гей и смятам, че това е сред най-големите дарове, които Бог ми е дал“, той замести доброто с неговата оскъдица. Това е метафизична пародия. Чудя се дали някой алкохолик, препъващ се към бара, би казал: „Горд съм, че съм алкохолик и смятам алкохолизма си за един от най-великите дарове, които Бог ми е дал“.

 

Разбира се, ако той е реформиран алкохолик и борбата с алкохола го е довела до дълбок духовен живот, би могъл да вижда липсата, от която е страдал, като вид благо – по начина, по който Александър Солженицин казва: „Бъди благословен, затвор“, когато говори за ужасяващите си преживявания в съветския ГУЛАГ.

 

И все пак, не мисля, че Кук е имал това предвид. Неговата инверсия е типична за хомосексуалната рационалност и е използвана от Кук в атаката срещу Закона за свобода на вероизповеданията в щата Индиана. Кук твърди, че законът (защитаващ религиозно вярващите от дискриминация заради убеждението им, че содомията не може да бъде моралната основа на брака), сам по себе си е форма на дискриминация, защото не е съобразен с хомосексуалното вярване, че хомосексуалните действия са морално добри.

 

Скоро може да се получи така, че за да развиваш бизнес в САЩ, ще трябва да приемеш моралната легитимност на възгледите, изразени от Тим Кук – че липсата на добро е най-малкото равностойна на доброто, на което се явява липса.

 

Това, разбира се, е нарушение на принципа за непротиворечие, заради което Вьогелин описва гностицизма като форма на лудост. Докато не приемеш, че слепотата е същото като зрението, не можеш да твърдиш, че употребата на половите органи по начини, нямащи нищо общо нито с възпроизводството, нито с единението, е същата като в тяхната употреба за възпроизводството и/или обединението.

 

Нека си припомним какво пише Вьогелин:

 

„В гностическия свят на сънищата… непризнаването на реалността е първият принцип. Като следствие, действия, които в реалния свят биха били считани за морално налудничави заради реалния резултат, до който биха довели, биха били считани за морални в света на сънищата, защото целят съвсем други резултати. Пропастта между желан и реален резултат няма да бъде отнесена към гностическата неморалност в пренебрегването на структурата на реалността, а към неморалността на някой друг – човек или общност – които не се държат според очакванията на въобразената концепция за причина и следствие. Интерпретацията на моралната лудост като моралност и на добродетелите на мъдростта и благоразумието като неморални, е объркване, което е трудно разбираемо“ (5).

 

Със сигурност беше трудно да разберем дебата за законите в Индиана и Арканзас заради успешната подмяна на реалността със света на сънищата.

 

Приписването на вина не върху гностическата неморалност, а върху неморалността на някой друг – човек или обществото като цяло – е типично за хомосексуалните апологети. Ето един кратък пример от представянето на книгата „Преброяване на телата“ от Лари Креймър в Уошингтън Пост (31 януари 2014).

 

Авторът-хомосексуалист ни облагодетелства с безценна мисъл, изказана по време на вечеря в Горен Уест Сайд в Ню Йорк. По време на вечерята един от гостите казал, че заразените (със СПИН) хомосексуалисти получават това, което са си заслужили. Креймър отговаря: „Един ден ще отвориш Ню Йорк Таймс и ще прочетеш, че съм умрял от СПИН. Когато това се случи, искам да знаеш, че ме убиха такива като тебе!“

 

Ако някой беше споменал за връзката между пушенето и рака на белите дробове, дали г-н Креймър би казал, че ако умре от рак, за това ще е виновен този, който се е изказал за тази връзка?

 

Миналата година беше премиерата на един филм по HBO, „Нормално сърце“ – филмова версия на пиесата на Креймър за началото на ХИВ-СПИН епидемията. Според колумниста на Уошингтън Поуст Ричард Коен, филмът обвинява президента Роналд Рейгън и кмета на Ню Йорк Ед Кох за игнориране на „заплахата за общественото здраве, която се нуждаеше от незабавно внимание“.

 

И тук идва знаменателното: „Тенденцията тогава, а до известна степен и днес, е да се обвиняват хомосексуалните мъже за собственото им плачевно състояние. Предлаганото лекарство – да се лишат от сексуален живот. Лекарство, което според някои е по-тежко от самата болест…“ Това е част от хомосексуалната мартирология, в която особено ясно личи абсурдът на това, което Вьогелин нарича „морална лудост“ – абсурд, който лъсва, когато бъде пренесен по аналогия върху други здравословни проблеми.

 

Как ви звучи: тенденцията да се обвиняват пушачите за техния белодробен рак и да им се предложи лекарство (да откажат пушенето), което е по-лошо от самата болест? Или: тенденцията да се обвиняват алкохолиците за техния увреден черен дроб и да им се предложи лекарство (да спрат да пият), което е по-лошо от самата болест?

 

Според тази логика, незабавното лекарство, което трябва да осигури общественото здравеопазване, трябва да бъде такова лечение на СПИН, което да позволи на активните хомосексуалисти да продължат да упражняват своя промискуитет. Но нали целта на медицината е да възстанови органа до здраво състояние, а не да позволи с него да продължава да се злоупотребява?

 

На всяка кутия цигари има предупреждение, че пушенето предизвиква рак. На всяка бутилка алкохол има предупреждение, че пиенето може да увреди здравето ви. Защо няма никакви предупредителни знаци за содомитското и другите подобни сексуални поведения?

 

Много по-вероятно е хомосексуалистът да извърши содомитски действия, отколкото да пропуши или да се пропие. Центровете за контрол на заболяванията ни дават доста мрачна статистика. Цифрите потвърждават мисълта на Джоузеф Костанцо: „Целостта и здравето на човешката природа биват обезсмисляни от нещастието и разстройствата, които следват, когато обществото й откаже истинския обект на любовта“ (6). Цената е висока дори само от гледна точка на физическите последствия.

 

– Мъжете, които правят секс с други мъже, са причина за 61% от всички новозаразени с ХИВ в Съединените щати през 2009 г. Те съставляват и почти половината (49%) от хората, живеещи с ХИВ през 2008 г. (по последните достъпни данни).


– Според данни на Центровете за контрол над заболяванията мъжете, които правят секс с други мъже са само 2% от мъжкото население на САЩ над 13 г., но в същото време са причина за повече от 50% от всички нови ХИВ-инфекции годишно от 2006 до 2009 г. През 2010 г. мъжете, които правят секс с други мъже, съставляват 61% от ХИВ-диагнозите.

 

Дали пък тези болести не са начинът, по който природата ни потупва по рамото, за да ни напомни, че въпросните действия са злоупотреба с телата ни? Не е ли добре, че благодарение на медицинската наука, днес знаем кои наши действия пораждат тези болести, така че да можем да променим поведението си? Изглежда сме схванали това послание по отношение на цигарите и алкохола, но все още не и по отношение на хомосексуалното поведение. Да поставиш детеродния си орган в нечий друг орган, предназначен за край на храносмилателната система, е опасно от хигиенна гледна точка. Заразно е. И за това нямат вина нито Едуард Кох, нито Роналд Рейгън. Просто така сме устроени. Така е устроен светът ни. Можем да се сърдим. Можем да опитваме да се бунтуваме срещу това. Но ще носим и последствията от поведението си – и когато това стане, както предвижда и Вьогелин – бихме обвинили някой друг. 

 

Източници:

pravoslavie.bg

Catholic World Report

Сп. Свет, бр. 5, 2015 >>>

 

Превод: Пламен Сивов

 

 

Бележки

 

* Ерик Херман Вилхелм Вьогелин – немски и американски политически философ, известен с критиката си срещу нацизма (бел. прев.)

 

1. Eric Voegelin, Science, Politics, and Gnosticism: Two Essays (Chicago: Henry Regnery, 1968)
2. Eric Voegelin, The New Science of Politics, Chapter VI: The End of Modernity, (Chicago, University of Chicago Press, 1952.)
3. Цитирано в Charles N. R. McCoy, The Structure of Political Thought:A Study in the History of Political Ideas (New York, McGraw-Hill book Company, 1963)
4. Пак там, стр. 47-48
5. Eric Voegelin, The New Science of Politics (Chicago: University of Chicago Press, 1952)
6. Joseph Costanzo, “Catholic Politeia,” Fordham Law Review, volume 21, issue 2

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Още от категорията

Драмата на Европа*

Драмата на Европа*

Драмата на Европа е духовна драма, драмата на Европа е драма на духа....

67 коментар/a

ен соф на 23.11.2019 в 12:22
Трябва да се прави разлика между прескриптивно наставничество в църквата и транскрибационен езотеричен опит в Духа. Понеже обичаш да говориш за реалността на йерархиите в Божествения космос, надявам се добре да проучиш и да се опиташ да разбереш какво искам да ти кажа с първото си изречение.
Бурен духовен живот кипи на 24.11.2019 в 07:23
във философския гейклуб.
логическият анализ е анализ на термините, т.е. той е номиналистичен, а не реалистичен анализ на 24.11.2019 в 15:22
Тц! А да видим дали въобще такова нещо е възможно. От гледна точка на логиката няма никакво значение какво точно анализираме термини или "реалности", понеже ние разглеждме логически отношения. Анализът се извършва в съзнанието или ако искате в метафизическия субект, от него погледнато термините като "номинализми" са "реализми" иначе какво въобще се анализира. Даже и да приемем точката на солипсизма като реализъм, както казва Витгенщайн, а то от една страна е така, то това няма никатво значение, доколкото се извършва анализ на онова което е в "съзнанието" или във "вътрешното", ако искате/щото друго няма/, отнесени към метафизическия субект те са "реалности". Това от една страна, (вярно логиката винаги е една), от друга обаче при приемане на солипсистичната гледна точка, към която са склонни както Витгенщайн(въпреки възраженията му), така и Кант и пр. остава колапса в солипсистичната "точка" и това значи не може да се изказва никакво твърдение, защото това значи наличие на друго дори и вътре в "солисипсистичното поле", а това е недопустимо. Всякакви варианти водят до абсурд. Затова и твърдението на Витгенщайн за съвпадане на някакъв ред в реалността с логически такъв като чиста случайност е несъстоятелно. Не може да се възрази срещу тезата на Хегел за тъждественост на мислене и битие.
онова, което е "реално" като идеално, то е номинално; и да не забравяме, че спорът е основан и основен през Средновековието на 24.11.2019 в 19:00
"Анализът се извършва в съзнанието или ако искате в метафизическия субект" - тц, анализът се извършва откъм съзнанието или субекта по вектор, ала последните не са никакво вместилище, нито пък заемат места нейде в света. Онова, което се анализира, са термините, които обаче не са предмети, за да са реални като субстантивирани същности, нито са универсалии, имащи същност в себе си, за да са (пак) реални. Реалното е такова едва в повторението на явеното цяло като същото (re-all), от което тръгва всяка метафизика, а не в hic et nunc проявеното на всеизговарянето. Проявеното на всеизговарянето е феноменално или номинално; съотнасянето на субекта с проявеното не предопредопределя същност нито на субекта, нито на феномена извън отношението. С това не отричам наличието на нещо изобщо. С това само казвам, че това наличие не е универсалия извън универсалността на появята му от нищото, която е същевременно угасване в момента на просветването си. Пак цитат: "...от него погледнато термините като "номинализми" са "реализми" иначе какво въобще се анализира" - ами имена се анализират, не универсалии. Реализмът е свеждане на биващото до ставащото, без оглед на това, че няма такова нещо като извечна семантика, нито пък с оглед на това, че значението никога не е нещо повече от - не изпреварва! - знака си. Цитат: "....отнесени към метафизическия субект те са "реалности"." - щяха да са реалности, ако можеха да напуснат феноменалността на отношението, да заживеят свой живот в един солиден свят на предпоставени предметни идентичности, а не в соларния свят на феноменални протуберансни изтичания и събирания ("приижда-връщания", по Дебелянов). Пак повтарям: наличието на нещо изобщо не го прави реално извън изказването, което едва в акта на изказването го акт-уализира/реализира (придава му метафизична същност) и никога извън този акт. Цитат: "остава колапса в солипсистичната "точка" и това значи не може да се изказва никакво твърдение, защото това значи наличие на друго дори и вътре в "солисипсистичното поле", а това е недопустимо."- Никакъв колапс на солипсистичната гледна точка няма, то е все едно да кажем, че Земята е осветена и следователно я има без Слънцето (по аналогия) - кое от Слънцето, което осветява Земята, колабира, когато със светлината откъм самото себе си пресреща Земята, оживотворявайки я чрез това? Съобразно solus ipse-то откъм Слънцето едно осветено биващо в хоризонта на принципна нагледност се появява като названието си Земя. Ако репродуцираме това название като всеки път съществуващо по същия начин оттук нататък, тя става ре-ална в последствията на въпросното ре-продуциране. Но никога не е реална извън тоя трансцендентален контрол откъм именуващия (репрезентатора). Така че не виждам нищо недопустимо да се продуцира смисъл на биващото като ставащо откъм дискретен субект (solus ipse). И субектът, и осветеното, не принадлежат на никаква изначална същност, те са реални само в последиците на играта на потвърждаващите повторения, които и собствено "втвърдяват" световността до предметност. Цитат: "Затова и твърдението на Витгенщайн за съвпадане на някакъв ред в реалността с логически такъв като чиста случайност е несъстоятелно." - Случайност е всеки апостериорен (емпиричен) ред в света, евентуалното съвпадане на емпиричното съдържание с априорната форма също би било чиста случайност, защото всичко, което се случва, би могло да бъде и другояче (впрочем думи на самия Витгенщайн). Априорният ред, зададен от логиката, не принадлежи на света - законите на логиката са извън него, а това означава, че светът всеки път се осветява постфактум на изказването си, което и означава, че окото на наблюдателя всеки път не го пресреща като "същност в себе си", за да бъде реален. Реалността/твърдостта му се придава едва посредством логическата форма на утвърждаването му в изказването. Пак да повторя: има нещо изобщо не означава има нещо реално изобщо. Няма универсалии извън универсалната форма априори, която обаче всякога се изказва дискретно, откъм граница на света, из нищото. Абсурд се появява, когато се напусне универсалността на отношението между същност и изява и започне да се метафизицира същност сама по себе си. Няма никакъв абсурд, както казвате, има парадокс, апория на изговарянето. "Не може да се възрази срещу тезата на Хегел за тъждественост на мислене и битие." - Това е теза още на Парменид. Може да се възрази, ако тъждествеността се приема като абстрактна тоталност, т.е. като нещо съществуващо в света, въз основа на неотрефлектиран "принцип за достатъчното основание". Ако обаче въпросната тъждественост е положена само в акта на изказването и не надхвърля симулацията на имената, валидни само за тоя момент или тая игра, т.е. ако неправомерно се субстанциализира значението за сметка на всякога конкретната изява на знака, ако се припишат на самото битие рационални атрибути, както преди Хегел са направили това Декарт и Спиноза, това би било грешка, водеща до универсална заблуда. Монизмите могат да бъдат спасение само извън поемането на реалистична (общосподелима) размерност. Действително монистичното е само соларно дискретното и извечно самодискретиращото се.
хаос или космос на 24.11.2019 в 20:46
Някакси не ме разбирате. Да, Парменид е пръв от тия дето знаем. Верно в Средновековието е повдигнат въпроса и съм съгласен с критиката на Окам и Скот към обявяването за обективно съществуващи на умозрителни творения, което хората редовно правят. "Онова, което се анализира, са термините, които обаче не са предмети, за да са реални като субстантивирани същности, нито са универсалии, имащи същност в себе си, за да са (пак) реални." И термините и "предметите" или "субстанцивираните същности" се явяват за логическия анализ само като пропозиции, по терминологията на Витгенщайн или като понятия по Хегел. Строго погледнато дали имат реалност и реален свят няма значение за логиката, има значение за нашето тълкуване на света, ако приемем че той реално и независимо от нас съществува и е познаваем. "Парадоксът" е, че ние въобще не можем да направи никакво изказване или съждение без то само по-себе си да е утвърдително(Парменид също го е забелязал). Това важи и за Витгенщайн и за когото и да е, въпреки уговорките му, че разглежда само езика и пр. - това са "обекти" за разглеждане. За мен постоянно се греши като се казва, че се разглеждат само пропозиции сами по себе си, а "неявно" имаме съотнасяне към "реално съществуващия свят", въпреки уговорките че нищо сигурно не можем да кажем за него. "Нищо сигурно не можем да кажем за него" е сигурно казано. Рабирате ли, че започва едно въртене в нещо съвършено въобразено. Кант и той прави същото, за да стигне накрая до "вещта в себе си" дето е непознаваема и Хегел с основание му се присмива за това. Говорим само за логика, а не дали има крокодил в съсдната стая или няма. Витгенщай по някакъв начин се е повлиял от Ръсел, който математезира познанието и съответно логиката, за мен неоснователно. Прочие, позитивизмът също се оказва реализъм въпреки претенциите му...
сигурните изказвания са единствено аподиктичните, но те са по презупцията си изличаващо-критични, а не полагащо асерторични на 25.11.2019 в 10:41
Цитат: "Строго погледнато дали имат реалност и реален свят няма значение за логиката, има значение за нашето тълкуване на света, ако приемем че той реално и независимо от нас съществува и е познаваем." - първата половина на твърдението ви е правилна, от "ако" нататък обаче започват объркванията... Приемането на реалност на света зависи от решението или спогодбата ни да го направим. Независимост на света извън отношението му с познаващ субект е глупост, защото няма как да бъде установена. Въпросът дали е познаваем светът също е глупост - световността като такава не е причина за-, а резултат от познавателната обработка. Съотнасянето с нещо изобщо не предопределя световност, а я определя. Разбирате ме добре, че има гледна точка (трансценденталната), спрямо която светът не може да бъде въображаемо-реално изнесен от отношението си със субекта, който го о-светява - и това е така, защото субектът не принадлежи към реалностите на света, а е негова граница. "Аз съм" като аналитична аперцепция е чисто, необременено с тъждества... и не принадлежи изначално на синтетично-тълкуващото изказване "Аз съм, доколкото принадлежа на света, който на свой ред Е". Има такъв тип рефлексия, при който субектът не поема участ от света, защото за него познанието е самата актуалност на издействана световност и доколкото определеността е обект на действие, а не обратното. Цитат: "За мен постоянно се греши като се казва, че се разглеждат само пропозиции сами по себе си, а "неявно" имаме съотнасяне към "реално съществуващия свят", въпреки уговорките че нищо сигурно не можем да кажем за него. "Нищо сигурно не можем да кажем за него" е сигурно казано." Съотнасянето не предпоставя "реално съществуващ свят", а симулация за такъв, каквато е например симулацията за преживяване на опита. "Последната сигурност", описана от вас, не отразява реалност, а я произвежда в изказването и никак извън него. В какво е основанието на симулакрумите при това изначално положение? В това, че описването на определени състояния на нещата не ги прави реални извън акта на описанието - и ако някой подеме играта на тълкуващи повторения, би следвало да си поеме отговорността за "втвърдяване" на статуквото чрез повтарящите се (непротиворечиви) твърдения спрямо привилегироването на това или онова състояние на нещата. Едно такова привилегироване е власт, но се забравя, че тази власт е фиктивна, а не реална, и тя е фиктивна заради избора на определящия, а не заради съществуващото, което е реално. Онова, с което се съотнасяме изначално не е реално, защото не е свят, то е онтологично абсолютно защото е фундирано не от световност, а самото то фундира световност в акта на изказването си. Въпросното Grund (по Хайдегер) обаче, никога не е удържане чрез себе си, а само опит за удържане - тоест, евентуалната реалност на света оттук нататък всякога ще се явява в рисковостта (парадоксалността) на въпросния опит, именно поради неналичието на никаква субстанциалност в един апостериорен (опитващ) ред. Цитат: ""Нищо сигурно не можем да кажем за него" е сигурно казано." - Въпросната сигурност не е абсолютна обаче, и защото е винаги условна и обстоятелствена, но защото и спокойно бихме могли да си "замълчим с гласа на съвестта", както е казал Хайдегер, до голяма степен евфемистично. Сигурността на изказването не се проектира като субстанциална обектност извън изказването, тъй като всяка явима реалност е само обект на иманентизация откъм изказващия я... и следователно в един иманентизиран ред откъм краен субект, разбира се, не може да има нищо сигурно, понеже всичко е в изначалната презумптивност на крайното същество, изложено на смъртта. Няма нищо сигурно в едно дискретно състояние на нещата, има само опити за преутвъждаване на реалности, които обаче са рискови, негарантни.
бихме имали реалност "сама по себе си", ако във всеки един момент на обговарящия анализ значението субстанциално би изпреварвало знака си; обаче това е невъзможно на 25.11.2019 в 11:01
Кант с "нещото в себе си" не посочва неща от света, той просто указва - има битие. Само че "има битие" не е плод на познавателната рефлексия, която чрез логически или някакъв друг критически анализ показва, че реалността на съществуващото никак, ама никак не съвпада с битието. "Има битие" си е чиста онтология, представляваща извечен индекс за опасност спрямо всяко едно припознаване на реалност, както и на мислещото като част от въпросната реалност. Напротив, неразбиращите Кант навярно си въобразяват, че Кант наистина постановява съмнение в познаваемостта на света, някои от тях наричайки го даже "агностик". Това е клевета, произтичаща от неразбиране на трансценденталната обработка на биващото. И който не е разбрал, той си я кара по класически (например Хегел) - субстанциализацията на рациото като фундамент за прозрачно разбиране. Само и само да спасим "вещите в себе си" и самоидентичните за всички места и епохи състояния на нещата, и да бетонираме и за по-нататък частнонаучния императив, който всъщност Кант не е имал предвид, говорейки за Ding an Sich. Защото за Кант метафизиката не е заварена, напротив, тя се издейства. При Хегел също се издейства, но чрез предварителна догматизация на тъждеството между битие и мислене. Жорж Батай обаче има една доста стойностна критика на тази Хегелова догматизация, припомняйки самозабравата на Хегел спрямо тъмната, нощна страна на битието, която не се подчинява на никакъв разум и никакви позитивни предусловия (предварителни критерии) за реалност на света Пространството и Времето. Впрочем, когато Ницше прокламира "Бог е мъртъв", той всъщност заяви на всеослушание, че класическата, неиздействана опитно и негарантно, метафизика, умря посредсдтвом критиките на Кант.
има ли все пак нещо непознаваемо? на 25.11.2019 в 11:15
Има, разбира се. И то се дължи на свръхестествения интервал между битието и мисленето. Но то не е реалното, то е абсолютното. И само абсолютното може да си позволи парадоксално да е и биващо, и нищожно. Голямата слабост (или недостиг) на Хегеловата диалектика - че тя е останала диалектика на Същото (мисленето, респ. Единосъщието на смислите, гарантиращи преобразуванията като иманентни на рационалността), след като диалектичната мистерия, продиктувана от Кант изисква другата (антиномична) диалектика - диалектиката на същото, което всякога вече е друго в изказването.
"ако приемем" на 25.11.2019 в 11:58
казвам, ако не, нататък е ненужно да се продължава. "Нищо сигурно" не като изказване за света, а като логическо заключение. Това, което се опитвам да обясня е, че според вашето мислене вие по никакъв въпрос не може да направите никакво изказване, без значение към какво го отнасяте! дали към "свят" или към собствено "изказване", защото и последното не е реално. Последвателно проведено подобно мислене води до, ако мога метафорично да се изразя, абсолютно небитие, несъотнесено към битие. Но даже и това не може да се каже, знаете някои от древните скептици са сочили само с пръст, не са говорили... Но подобно "небитие" не съществува, то съвпада с битието, както и Парменид правилно отбелязва. "Онова, с което се съотнасяме изначално не е реално", цитат, не става дума за онова с което се съотнасяме, а за вашето изказване, което като такова само по себе си е реално,т.е. утвърждава, че "онова с което се съотнасяме не е реално", поне за вас, като изказване, но не може да бъде направено по вашето мислене, вие отказвате да утвърждавате каквото и да е. Ако откажете едно, не може да утвърждавате и друго, на какво логическо основание бихте го направили? Дори "нихилистичната нирвана" приемана от някои от будистите, е утвърдителна. Просто защото не можете да спрете да съществувате! Ние обменяме мисли, но с кого ги обменяте!? Аз съм само във вашата "перцепция" - условно, защото мога да бъда само факт на "вътрешното ви поле", ако мога така да се изразя, щото съм даден само в него. Но и вие сте даден само в него! Утвърждението че сте, е недостоверно абсолютно, защото за да е достоверно, трябва да се саморазличите и установите като тъждествен в саморазличеното. С каква увереност? Отричайки тъждествеността в едно, я отричате и в друго! Искам да кажа, че "логиката" е неотменима, без отношение към непосредственото съдържание, и няма значение дали говорите само за езикова игра като достоверна или за свят като достоверен. Както и по-рано казах в "солипсистичното поле" е също като в "света", логиката е същата. Няма как да се "напише" друга логика освен тази, която е написал Хегел. Не е въпрос да го хваля, просто няма как. Всичко друго лесно се свежда до reductio ad absurdum, ако правилно го написах. Хегел "снема", както номинализма, така и реализма. За съжаление, той масово не се разбира, включително и от "марксистите", които твърдяха че са диалектици, а бяха догматици. Но пък и на Запад кантианците са много повече от хегелянците...
пак да повторим, защото спорът е заради недовиждане на изходните предпоставки на 25.11.2019 в 12:57
Реалността се утвърждава в изказването, а не че изказването принадлежи на някаква реалност. Самото изказване е double bind - то не е обвързано с реалност, преди да изкаже реалност. Схванете парадокса, не разполагайте изказването само в модалността на съдържателната възможност, вижте изказването като издействане на действителност откъм форма. Тук няма отказ от утвърждаване на каквото е, тук има отказ от приемане на реалност извън отношението между форма и материя на утвърждаването, т.е. утвърждаване на реалност, която свръхестествено изпреварва издействането на своята определеност (включително като реална). Съществуването не е реален предикат, а само фиктивен, доколкото съществуващият субект не се изявява никъде другаде, освен в изказаното в характеристиките чрез предикат. Всичко спокойно би могло да бъде и другояче. Реалността, разкриваща се пред един, спокойно би могла да не ангажира никой друг изобщо. И да, прави са скептиците, онова, което е свръхестествено, то само се посочва, защото опитът да го характеризираме като съществуващо, по същество го прави нищожно.
нищо не снема Хегел, той просто успокоява изначалността на метафизическата напрегнатост с псевдодиалектика откъм абсолютизираното тъждество на 25.11.2019 в 13:47
Цитат: "Ако откажете едно, не може да утвърждавате и друго, на какво логическо основание бихте го направили? " - На същото, но вече в различно изказване, задаващо друго дискретно поле на смисъла, а не същото. Защо ли прозира опит да онтологизирате логическата форма. Логиката е неутрална към фактите. С логика мога както да утвърждавам реалност, така и да утвърждавам нейното отричане или да я отричам. Спорът е реално ли е това, което съдържателно утвърждавам, извън утвърждението, а не дали изобщо полагам реалност в изказването. "Формата е пустота, пустотата е форма" - будисткият израз на онова, което защитавам в дискусията. Цитат "Отричайки тъждествеността в едно, я отричате и в друго!" - Онова, което се изказва, не съвпада по модалност със самото изказване. Полагането на тъждество е откъм различие; струва ми се, че вие наблягате на тъждество, а аз на различие, с което не отричам процедурите по самоотъждествяване с нещо от света в изказаното, просто отричам реалността на "субект в света" извън конотациите на онова, което се издейства актуално в предицирането. Цитат: "Искам да кажа, че "логиката" е неотменима, без отношение към непосредственото съдържание, и няма значение дали говорите само за езикова игра като достоверна или за свят като достоверен. Както и по-рано казах в "солипсистичното поле" е също като в "света", логиката е същата." - Това го казва логическият анализ, то не е Ваше откритие, неслучайно насочих дискусията към популяризирани вече изказвания на Витгенщайн. Спорът ни е, че неотменимостта на логическата необходимост не я превръща в "реално основание" или опит от реално съществуващото - опитът да се основаваме на логика важи само за структурата на всяко конкретно изказване, за да можем да видим как се полага реалност в изказването, а не че "светът извън нас" е реален, защото "небитието" на изказването трябвало да съвпада с "битието" на неговото реално съдържание (както си били поискали Парменид и Хегел). То "съвпада", но само доколкото е положена връзка в самото изказване и никъде/никога другаде. На свой ред, свеждането до reductio ad absurdum, е съдбата на всяка класическа метафизика, която претендира или акцентира на тъждество без оглед на това, че последното се сглобява откъм различие и(ли) се утвърждава само чрез повторение, и без да държи сметка, че всяко тъждество е действително само доколкото се издейства в изказването, или, както вече казах: "определеността е обект на действие, а не обратното".
онтологизирате логическата форма на 25.11.2019 в 15:29
Да, онтологизирам логическата форма, тя съвпада със метафизическия субект, със света(макар, собствено, да не я разглеждам като обезателно свързана или изведена от "света"), тя е което е. Защо припокривате езика с нея, той е от друг порядък. Не се броя оригинален, и други са го разбрали. Не разбирам защо свързвате съществуващо само с материална форма, то наистина се явява като такова в изказването, но самото изказване какво е? И в двата случая ги разделям от метафизическия субект, за мен стават равнопоставени, не мога да приема едното за по реално от другото, но ако метафизическият субект няма себе си в тях, те кои са? "Веща в себе си", къде е? Това е полагане на отчуждена мисловна форма като самостойна, като логическа операция, субстантивиранане на въображение "в което няма нищо действително"(Патанджали). Правилно е обвинението на Кант в агностицизъм. "Веща в себе си" не може да бъде позната, как може това да бъде казано, значи я познаваш, познаваш какво не познаваш, значи го познаваш. Недиалектическото мислене разпада "света" или "солипстичното поле", ако предпочитате, на несводими една с друга "точки", и това не можем да кажем, "несводими една с друга точки" е утвърдително, откъде ще го знаем. Значи оства само да седим като шопа, който до едно време седял и мисли, после забелязал, че само седи. Става като апофатическото доказване на Бога, ако не бъркам термина. Неонтологизирането на логическата форма води до полагане на психологически субект като абсолютен такъв и субстантивиране на произволните му представи, но той, макар да не разбира, също е подвластен на логиката. Повечето хора я карат така. Или имат битие на заблудата като инобитие на логическото. Не виждам как въобще може да се излезе от логиката, освен ако си въобразим това. Може би трябва да кажа, че това е логика във висш смисъл - Логос. Иначе можем да си измисляме формално логически операции и пр. колкото си искаме, но това са условности съотносими с математическите такива, можем да приближаваме и ползваме математическото за описание и предаване на действителност или мисловност, то се и прави. Няма лошо, но да му придаваме изначалност, мисля че е прекалено.
от логиката се излиза когато се спрат изказванията и обясненията; тук обаче подразбирам логичното обяснение, а не науката логика, защото логиката е само форма, не съдържание на 25.11.2019 в 16:36
Значи, въпросното "съвпадение" на логиката с метафизическия субект, който на всичкото отгоре е субстанция, е Хегеловото измъкване от реалния диалектически проблем за отношение между знак и значение (в полза на значението), а не негово решаване. Проблемът е нерешим от гледище на класическата метафизика. Изпада се в reductio ad absurdum, както вече стана ясно, което си е характерно за всяка заварена, а не издействана метафизика, и за догматизирането на реалност изобщо, а не са всякога конкретно полагане на реалност в изказването, която обаче само в нефилософските случаи бива отделяна от действителността на изказването. Разбира се, че за определени всекидневни или квазифилософски удобства може да разделим логика и език, но не бива да го правим, отклонявайки се от непосредствената изява на всяко изказване, т.е. това е недопустимо за логическия анализ, най-малкото доколкото всяко означаване е дискурсивно, и следователно няма изобщо поява на значение без съотнасяне със знак. Това обаче не означава, че поемаме извечното задължение да говорим и да обясняваме под формата на логосно издействане. Това означава само, че когато тръгнем да го правим, поемаме априорното задължение да го правим според правилата, които обаче са неутрални към определена фактуалност и не зависят от никакви реални универсалии извън именуването им от субекта на говоренето. Никъде не говоря "само за материална форма", говоря за изначалното аристотелово отношение между форма и материя и подразбирам чистата възможност чрез формата на логоса на бъде форматиран всеки възможен субстрат (материално подлежащо). Тоест, не подразбирам ленинианата на т.нар. "основен въпрос на марксистката философия" за отношението между материята и съзнанието, който не е никакъв даже второстепенен въпрос за философската парадигма, която използвам като метод. Метафизическият субект не е представителен персонаж или същност, той е граница, и доколкото го персонализираме или одухотворяваме, ние правим това от методически съображения, а не защото въпросният субект е самотъждествена реалност в пространството и времето на нечия отсамна или отвъдна реалност. В този план на мисли, метафизическият субект е перманентният иманентизиращ репрезентатор на явяващото се като реално, без да се съизмерява формално с нищо от света и пребивавайки в непрекъсната самодеструкция на собствените си представителности откъм разкриващите се съдържания на света. Това последното, което казах, използва методологията на Кантовия трансцендентален метод. Кант не вярва в метафизически субект преди опита. "Аз мисля" на аналитичната трансцендентална аперцепция при Кант само очертава отвън хоризонта на принципна явимост на каквото и да е като емпиричен опит; но ето тук е точката на разминаване между кантианския и хегеловия метод: при Кант аподиктичността на разума тепърва произвежда реалност, дедуцирайки из себе си реда в света за всякога конкретна, аперцептирана перцепция. Докато при Хегел метафизическият субект е превърнат съвсем субстанциалистки в субект на световно историческо ставане, доколкото му е предписано тъждество като същия себе си, и без оглед на отрефлектираните дискретни конкретизации, отчитащи производимостта на тъждество само откъм различие, при това различие, което не е иманентно, вътрешно на субекта, а различие, произтичащо от незадължителността (а само възможността) да мислим реално-емпиричното като едно и също за всички, всеки път и по всяко време. "Нещото в себе си" е извън света в този смисъл - онова, което се припознава в света, то е в полето на виртуализация само откъм един дискретен възможен опит, чиято емпирия би могла да се типизира или повтаря, но това съвсем не е свързано фундаментално нито с някаква мнима реалност, нито с някаква всеобща истина в смисъла на "всеобща история" и "задължаваща приемственост", както я мисли Хегел. Имах един преподавател в университета едно време, който така тълкуваше недостъпността на "неото в себе си": ние не можем да познаем света сам по себе си, именно защото го познаваме. Колкото и да е укоримо от определени гледни точки едно такова изказване, то все пак е истинно, доколкото не битието, към което чисто се съотнасяме, а познанието е нашата съдба и нашият грях на крайни и смъртни "в" света - поставям в-то в кавички, защото, според Кант, това е само трансцендентална привидност - ние не сме в света, а всякога виртуализираме света откъм себе си, имайки съдбата да го осветяваме чрез смисъл, без при това да сме сигурни, че сме прави априори или че изначално ще бъдем разбрани.
"Веща в себе си" не може да бъде позната, как може това да бъде казано, значи я познаваш, познаваш какво не познаваш, значи го познаваш. на 25.11.2019 в 16:53
Кант идва да ти каже, че няма никаква вещ в себе си, така както си я представя всекидневният човек и както изисква да си я представяме съвременната научна рационалност - има всякога виртуализирани нагледи, изявяващи дискретната цялост на тоя или оня субект, които са самотъждествени на себе си не въпреки изказването, а само в проекторията на субектовата осветяваща света интерпретация като действие. Тоест, кохерентността на нагледите е конфигурация не между неща, а между феномени, и даже още по-точно казано - изразява последователността на сменящите се нагледни единства, но не в иманентното поле на самотъждествения логос, а във всякога несъизмеримото с нищо друго дискретно-емпирично поле на рефлексиращия субект, който обаче не е нито реален, нито абсолютен, а граница на света - не някаква негова част, доколкото природата на самата рефлексия по Кант е критическата самодеструкция на всеки опит значение да се изплъзне на знака си, и същност - на изявата си.
Кант не вярва в метафизически субект преди опита на 25.11.2019 в 17:40
А откъде се взема метафизическия субект при опита!? Така, както излагате нещата, всичко се превръща в магия. При Хегел просто тъждество няма, той винаги подчертава това, тъждеството се постига винаги в различието. Опитвайки се да обясни, той, може би отива малко напред, като казва че понятието или абсолютната идея отчуждава сама себе си, за да постигне отново себе си в отчужденото, намесва се антроповизация. Но това е ставане, или процес, който протича при всеки акт на познание, който винаги е обяснителен в конкретността си, но собствено логическото ние можем да отделим и кажем дали е правилно или неправилно, истинно и неистинно са другаде. Тук дори не става дума за абсолютна субектност, която е също невъзможна. Тя е и абсолютната обектност. Хората субективизират водейки се от усещането за аз-а, но то е частно! Вие как решавате въпроса със знака и значението, оказва се че знака е същественото, а значението приписвано, откъде се взима знакът обаче!? А вярно е също, че едно и също значение може да се предаде с различни знаци!

Напиши коментар