Реката на петте цвята, най-красивата на земята, Каньо Кристалес – това е все едно и също водно цветно място, толкова далеч от всичко, че спокойно влиза в групата на местата „някъде накрай света“. Само допреди осем години този регион на Колумбия е бил активна военна зона в борбата срещу колумбийските наркогорили и е било немислимо някой да пристъпи там, за да се порадва на чудесата на природата. Единственият начин човек да стъпи в градчето Ел Макарена бил по дългата, мътна, пълноводна, бърза и нагъната като анаконда Рио Лосада.

 

 

Цветната река е едно от онези места по света, които не се нуждаят от реклама, а само от снимки в Инстаграм. И затова докато в първата година от отварянето на трасето са пристигнали общо 17 чужденци, през 2018 г. гостите от чужбина са от 100 държави. А пристигането и сега не е никак лесно. От сборния пункт на летището в Богота се пътува около час до летище за малка авиация. Там са паркирани самолетчета, много от които могат да се съберат и в нечий хол. На сутринта е студено, мрачно, тъмносиви големи купести облаци се трупат над главите ни, прокапват капки дъжд, духа остър вятър. 

 

Осем души се качваме в самолет, чийто багажник е малко по-обширен от този на голям лек автомобил. Предупредени сме, че можем да носим само по едно парче багаж, не по-голямо от ръчно куфарче за редовен самолетен полет.  Настаняваме се в малкото тяло на машината, а когато поглеждам навън към отворената все още врата, паниката ми се увеличава - пред миниатюрната стълбичка виждам пластмасова сгъваема табуретка и върху нея – голяма отвертка. За какво ни е тази отвертка преди да излетим, а? 

 

Групичката ни е от четири мексиканки, приятелки още от училище, моя милост с дъщеря ми и семейна двойка от Колумбия. Виждам как пилотът взема отверката, сгъва табуретката и ги прибира в отвор, който е като чекмедже на самото крило. Поглеждам нагоре към стената от черни облаци и искам да скоча и да избягам на мига. 

 

Двамата пилоти заемат местата си, казват да не се притесняваме - в небето ще друса съвсем малко - и с отворен навън прозорец, започват рулирането. Паника ме обгръща от всички страни, чувствам се така, сякаш в живота си не съм била в самолет. Точно преди да излетим, пилотът затваря прозореца, който е и авариен изход, тресем се така, сякаш ще се разпаднем и после с друсане и подскачане се засилваме и отделяме от земята. Почти веднага машината пропада надолу, вдига се, пак пропада… Така ще е, като не избягах навреме! 

 

 

Опитвам се да гледам ведро на нещата, но съм паникьосана, стискам ръката на дъщеря си почти до счупване и мрънкам при всяко по-осезателно пропадане. Тя гледа с изумление побелялото ми лице. В този момент пилотът се обръща към нас, поздравява ни усмихнато и казва, че ще пристигнем след час и половина. 

 

Час и половина полет в това корито с крила?! 

 

Бавно, сякаш разбутваме небето, се издигаме нагоре през плътната облачна пелена, а самите облаци правят с нас каквото им харесва. Навън вече се стеле тъмна непрогледна сивота и в малкия ни салон става истински студено и сякаш духа отвсякъде. Завивам краката си с ветробранно яке, закопчавам полара и стискам зъби – изминали са около 20 минути и все някак ще оцелея до кацането.

 

С подобаващо друсане, люлеене, клатене и пропадане, започваме да се спускаме към земята. Температурата се покачва с всеки 100 метра и изведнъж вътре е като в сауна, горещо, задушно и прилошаващо. Кацането прилича повече на тръшване на земята, аз съм напълно изтощена от емоцията и трепереща излизам навън. 

 

 

Отвън ни очаква автобусче от тези, които нямат стъкла и врати, а само продълговати пейки. Посреща ни лъчезарно усмихната млада дребна жена, която се представя като Джина и казва, че ще бъде наш водач в идните три дни. Това че веднага ме пита дали съм добре, подсказва, че все още съм с преобладаващо жълт цвят на лицето.

 

 

Потегляме по прашасала улица без настилка към хотелчето ни, откъдето ще потеглим на първия си поход към Цветната река. Около нас във всички посоки прелитат мотоциклети, много от които изглеждат като сглобени от произволно събрани железни отпадъци, някои хора са на коне, други на магарета, военни с автомати стоят по ъглите на улиците. Никъде не виждаме светофар или пешеходна пътека, след себе си оставяме голям прашен облак. Хотелчето ни е дървена постройка на два етажа и както по-късно ще установим – това е само един от типичните местни хотели, където не считат, че е нужно да съществува кран за топла вода. Самият факт, че тече вода, трябва да е достатъчен. 

 

 

Преди да навлезем на територията на националния парк обаче, сме длъжни да изгледаме половинчасов филм-инструктаж. От него става ясно, че не можем да ходим по къси панталони, с къс ръкав, по сандали, да носим пластмасови шишета с минерална вода,

 

нямаме право на крем против изгаряне или репелент. 

 

В същото време температурата е около 30 градуса и влажността на въздуха е над 90 процента. В подобно време да ходиш с дълъг панталон, дълъг ръкав и затворени обувки звучи като терор, а не като туризъм. 

 

Филмчето обяснява, че химическите агенти на кремовете и предпазителите от насекоми са изключително вредни за околната среда, затова ще понесем няколко ухапвания – след като и без това сме решили да разгледаме това природно чудо. 

 

Потеглям с голямата раница на моята дъщеря, пълна с фотоапарати, обективи и дрон, за да ми е възможно най-тежко. Походът може да започне, едва след като пресечем бързите води на Рио Лосада и когато слизаме от другата страна, почти веднага навлизаме в джунглата.

 

 

Теренът е стръмен, растителността гъста, над главите ни се издигат поне четири вида палми, преплетени с лиани.

 

В ниското е влажно и задушно, около нас кръжат всевъзможни насекоми, чува се спорадичният шум от невидими и бързо бягащи влечуги. Катерим се така около половин час, като трасето не е обозначено по никакъв начин – знае го само водачът на всяка от групите. Промъкваме се по тясна пътека, оплетена с лиани, минаваме край напукана скала и отвътре се чува шумолене. Обръщам глава и ги виждам – гроз прилепи, скрити във влажната сянка, които са усетили присъствието ми и с малките си очички ме следят. Правя крачка напред и лицето ми влиза в процепа, те са на не повече от 50 см от мен. Един от тях се сепва и полита, а това вдига още четири-пет. В уплахата си така отскачам назад, че само гъстата растителност ме задържа да не се прекатуря по гръб. 

 

 

Катерим се още и през малки пролуки в дърветата виждаме как реката изостава далеч в ниското. Изведнъж джунглата свършва и ние сме на върха на огромно плато, чиято растителност никъде не е по-висока от човешки пояс. От самотна скала, издадена напред, се вижда надалеч и далеч под нас по реката порят дълги моторни лодки. Над главите ни прелитат ширококрили лешояди, в храстите пред нас се чува шум от бягащи животни, около нас се въртят пъстри пеперуди, а слънцето пече безмилостно. 

 

Джина ни спира и ни показва ниско растение, подобно на крив фикус с черно стъбло. То никога не може да изгори, защото задържа най-много вода и тя е видна на ситни капчици по стъблото му. Когато настане огромна суша обаче, тези капчици се превръщат в лупи и всъщност от негоримото дърво тръгват пожарищата. Често, твърде често тук стават пожари – обяснява Джина и допълва, че съществува система за взаимно известяване с Бразилия, за да може възможно най-бързо да се вдига пожарната авиация. 

 

Огромният приток на туристи налага въвеждането на квота от 350 човека на ден за целия национален парк.

 

След като територията е вече под опеката на държавата, всички хора, заварени да живеят в джунглата, получават правото да останат там, като се включат в туристическите програми. Те трябва да осигурят дървени навеси, маси и пейки за туристите и да подготвят храна. Основното ястие, което местните ядат и на закуска, и на обяд, а вероятно и за вечеря е нещо подобно на нашите сърми, но само в частта с увиването на храната в листа. 

 

 

Върху четири или пет слоя палмови листа се изсипва цялото съдържание на порцията – ориз, месо, варено яйце, малко зеленина. Листата се притискат, стягат се с въженце и така се варят. Така за яденето не е нужна чиния – твърдите листа са основа за цялото ядене. Основният прибор за ядене е лъжица – такива глезотии като ножове и вилици явно са ненужни. 

 

Националният парк предлага множество маршрути на територията си, но нито един от тях не е асфалтиран. Само допреди няколко години там са съществували само просеки, откъдето с обикновени мотори са минавали наркогорилите. Отворените трасета са предвидени за високопроходими джипове и то само ако не вали дъжд. Тогава се превръщат в кални тресавища и вече никой не може да мине. 

 

Джина разказва, че пътищата никога няма да бъдат култивирани или асфалтирани. „При нас корупцията е толкова голяма, че ако сложим асфалт, за нула време ще започне продажбата на права за преминаване и само след няколко месеца това ще са пътища, пълни с автомобили! Не можем да си позволим подобно нещо!

 

Затова държавата сама се спира в това да се корумпира, като си пречи да продава права на богати и безогледни хора“. 

 

Звучи смайващо трогателно: тъй като хората си знаят, че не удържат на корупция, сами не си позволяват да се корумпират! 

 

Напредваме под палещото слънце и противно на изричното изискване да сме със затворени обувки и с дълъг ръкав, аз крача по спортни сандали и с голи ръце. 

 

Тук-там се виждат избуяли оазиси с рошава растителност и букет от високи сенчести палми. Това е знак, че там има и вода, иначе палмите не биха пораснали толкова високи. 

 

В първия ден от похода не стигаме до най-цветните потоци на реката, а само до някои от най-плитките места, които поради липсата на дъжд от около 3-4 дни, са по-скоро локвички. Измъчени от липсата на свежа влага, цветовете по-дъното са светло розови и нямат общо с онова, което човек вижда по сайтовете – яркочервено, ферари червено! 

 

 

Когато вече се връщаме към Рио Лосада, спираме до великолепен вир. Над него сянка пазят разперени клони на дървета, в него се спускат игривите струи на реката. Когато потегляме от Ел Макарена, заедно с дъщеря ми взимаме една пластмасова бутилка с вода, но докато аз понасям горещината и влагата безгрижно, за нея това е истинска мъка. Затова се отказвам да пия вода през целия ден, за да има за нея.

 

С потапянето във вира, разбирам, че се нуждая от вода. Намирам се на място така чисто, както само природата би могла да го създаде. Никъде по течението няма нито едно предприятие, никъде не се вливат водите, измили нечистотиите на някой град. От тази вода пият животните, растенията, птиците, а сега ще пия и аз! Потапям се, усещам как водата измива умората и протягам врат към струята, с която реката се влива във вирчето. Първоначално носът ми се напълва, цялото ми лице потъва, а така пиене не се получава. То и да пиеш вода сред природата не било лесна работа. Осмислям как точно да застана и започвам да пия жадно и щастливо. Не е само утоляване на жаждата – това е миг от самия живот – така естествен, както е бил преди времето на бутилираната вода и етикетите, които гарантират безопасност. За мен е преживяване – пия от реката! Другите от групата ме гледат с подозрение. „Как е?“ – пита една от мексиканките. „Истинско! И вкусно!“. И само миг по-късно, като на водопой, сме събрали глави и пием от игривата струя. 

 

Завръщането към Ла Макарена става отново с прекосяване на реката с моторна лодка.

 

Рио Лосада е малката сестра на Амазонка

 

– съставът на водата, растенията край нея, обитателите й са абсолютно същите, като при бразилската посестрима. И докато плаваме, от нас гъвкаво се отдалечават змии, два каймана, препичащи се на изсъхнали дебели клони, надвесени над водата, сърдито се потапят. В гъстата зелена премяна на огромни дървета, разперени и над мътните струи, с пляскане на криле и крясъци се крият Вонящи птици, с официалното име Хаоцин. На вид приличат на нещо средно между патица, яребица, петел и кълвач, с ярки пера, пъстра шия, остър дълъг гребен и агресивен клюн. Те пищят пронизително и клонаците звучат така, сякаш там се носи неспирен скандал. Птиците се хранят с плодовете от околните дървета, но част от смляната храна задържат във втория си стомах. Когато усетят опасност, те рязко повръщат събраните сокове и се разнася такава воня, че нападателят с ужас се оттегля. Може да се каже, че това е пернатият събрат на скункса. Събрани на едно място, скункс и воняща птица могат да направят непревземаема всяка територия! Снимането им е почти невъзможно – отдалеч те се крият в зеленината на дърветата, но никой не смее да се доближи, защото не се знае какво ще се излее върху му! 

 

 

Докато порим мътните води, на полегналите във водата широки дървени стволове се вихри костенурска любов. Игуани в различни нюанси на зеленото надничат от клоните на дърветата. На няколко пъти бъркаме потънали клони с муцуни на алигатори, което съвсем не значи, че можем да пренебрегнем носа на алигатор и да го сметнем за невинна клонка. 

 

 

Когато слизаме на брега, животът по песъчливата улица си върви както обикновено. Мъж кърпи рибарска мрежа, а двама му дават акъл; друг със замаха на ренесансов художник довършва окото на делфин, изрисуван върху бетонена стена, която е превърната в картина от морското дъно и то само за няколко часа. Наоколо деца играят на гоненица, зад тях мъже седят по столове, изпружили крака и си пийват биричка. 

 

 

Градчето Макарена е със 7000 постоянни жители и в края на октомври там предстоят местни избори. Много от прозорците на едноетажните къщи са украсени с плакати на претенденти. От кола, паркирана на улицата, се носят мощни призиви за един от кандидатите, а детски гласчета озвучават посланието. Удивена съм, че е допустимо деца да призовават за политически избор. Джина се чуди: какъв е проблемът? Няма никакво значение кой призовава, важно е само кой брои гласовете. А който ги брои, той получава най-много подаръци. И какви са тези подаръци, чудя се. И прасе, и теле, и нов двигател за лодка може да получи. „При тази корупция, никого не го интересува кой ще бъде избран – който плати най-много, той ще е!“. „А защо кандидатите са толкова много?“. „Харесва им! Говорят си хората по улиците, коментират, сприятеляват се, черпят се. Забавно е. Някои ще станат общински съветници.“

 

 

Оглеждам се по улицата – прашна, издълбана, с незасъхнали кални локви от последния дъжд. „Не искате ли от кандидатите да обещаят асфалтиране на улиците, канализация, неща за града?“. „Че какво му е на града?! Само допреди няколко години тук изобщо нямаше живот заради наркогорилите.

 

Ако сложат асфалт навсякъде, ще започне едно лудо каране, ще тръгнат всички с коли. А сега ни е спокойно.“

 

 

Едва след като се окаже в Ла Макарена, човек научава, че никъде в градчето не може да се плаща с карта на ПОС терминал, а после разбира, че и единственият банкомат не работи. В ресторантите в града няма лед и ако някой много настоява, че не може напитката му да е топла почти като чай, някой от келнерите се спуска към близка къща, оттам се разнася страхотно тряскане и след малко той се връща с паница, пълна с натрошен лед. 

 

 

Интернет може да се хване евентуално в градската градина, но не всеки успява да се върже, защото нещо не било съвсем наред с връзката. Мрежата е стабилна единствено в училищата, защото децата трябва да се информират за актуалните факти по предметите, които изучават. 

 

 

В името на общата сигурност, на всеки шест месеца в града пристига нов гарнизон с военни, които по всяко време на денонощието охраняват, въоръжени с автомати.

 

Младите момчета са като струнки, ако видят някого да им маха или да им се усмихва, те веднага отвръщат със същото. Понякога подритват топка с местните деца, но нито за секунда не отпускат оръжието. По време на неделна служба в католическата църква, отвън разпръснати стоят десетина войници – навлезли са в парка, до оградата на близкия ресторант, до стълбове за улично осветление, но ако човек ги проследи – никой от тях не спира да се оглежда. 

 

 

Единственият хотел в града, построен с идеята да е хотел, всъщност е незаконен и затова, макар сградата да е напълно готова, вътре се пускат само по няколко човека – все едно е къща за гости. Най-високото здание в градчето е триетажно и стърчи самотно насред площада. 

 

Градската градина е малка, но на няколко места са сложени дървета-слънчеви панели, с които се захранва осветлението на зелената площ.

 

Градчето обаче има детска градина, начално училище и гимназия и, както навсякъде другаде в Колумбия, децата задължително са облечени с униформи. В 6 сутринта, по уличките пърпорят мотоциклети и родителите возят децата си – понякога по две-три зад себе си – към училище. Татко кара близначета на детска градина – зад него седи жена му, сложила на всяко коляно по едно бебе. 

 

 

В Ла Макарена е достатъчно човек да застане на кръстовище, за да види странностите на свят, изваден от като стар филм. 

 

След мръкване тръгвам по улицата в търсене на магазин, от който да купя минерална вода и Кока-Кола. Улицата е пуста, тук-там свети улична лампа. Чувам мощния звук на темпераментна музика – така огнена, че те кара да хвърлиш всичко и да заиграеш в латино ритми. Тръгвам по посока на звука и виждам пъстра едноетажна къща с плакати на кандидат-кметове, широко отворени врати, маса и столове и нито един човек. Като единствен зрител започвам видеозапис – странно е, емоционално и красиво. В тъмницата зад себе си чувам чаткане на копита и се обръщам. Мъж на магаре, с малко детенце пред себе си, се прибира.

 

 

Той насочва магарето към насип, по който животното се изкачва и после заедно потъват в нишата между две стени на къщи. Явно оттам се влиза у дома. В далечината се чува пърпорене на двигател. Край мен преминава моторетка, а вторият пътник зад водача държи на рамото си пластмасови столове, достатъчни за цял ресторант. 

 

 

Несъмнено животът в Ла Макарена е на кръстовищата! 

 

Когато на другата утрин отварям очи в стаичката на първия етаж на дървената ни постройка, през прозореца се взират два коня. Измъквам се тихичко, защото в 6 сутринта повечето хора спят и тръгвам след конете. Те спокойно пасат, пресичат уличката и пак съм на кръстовище. В далечината се задава местно такси – моторетка с каросерия и седалки като пейки, покрити с брезент. С любопитство поглеждам кой се вози и се опулвам: там се поклащат две големи, пъстри прасета! 

 

 

На закуска Джина се смее на изумлението ми. „Ти си видяла прасета и столове! Да ти кажа ли как с приятелка с мотор прибрахме до дома ми матрак за спалня?“. „Как?“ – питам. „Сложихме му връзки, натоварихме го върху главите си и докато тя караше, аз балансирах с връзките“. „С матрак за спалня?“. „Тук с всичко може – и с пералня, и с хладилник – само да улучиш баланса. Един човек в града дава пералня под наем – как мислиш я транспортира? На гръб и хайдеее!“. 

 

Лекотата, с която хората в Ла Макарена приемат живота, е удивителна! Те не искат пътища, не искат уреден живот, стига им армията да ги пази от наркогорилите. 

 

Едната фризьорка си почива, а другата е полегнала и гледа филм. Врати салонът няма – който иска, просто прекрачва прага. 

 

 

Второто ни пътешествие към Цветната река отново започва с пресичане на Рио Лосада. Почти веднага заставаме на пропускателен пункт, където не само пази армията, но и багажът ни ще бъде подложен на проверка. Нямаме право да носим репелент, слънцезащитен крем, пластмасови бутилки с вода от супермаркета – те може да са стъклени или пластмасови, но за многократна употреба. Вече съм в нарушение, защото съм взела две бутилки от супера, плюс две бутилки Кока-Кола. Започвам бавно да вадя фотоапарати, обективи, хавлиена кърпа, изглежда, че съм стигнала до дъното и случайно или не – хоп, оттам излиза и дамско бельо, за преобличане след къпането в последния вир. Добивам притеснен вид, проверяващите се усмихват и аз бързо смотавам бельото в раницата. Водата и Ко́лата остават най-отдолу. 

 

Край реката се вижда и местен жител, който явно е започнал работния си ден.

 

На мястото сме се събрали пет групи, но ще тръгнем в различни направления, за да не си пречим. Около нас се въртят няколко кучета, които добродушно протягат муцунки. Един от тях е много красив и го галя, но той не държи да се сприятеляваме, а само търпеливо понася ласките. 

 

Качваме се във високопроходим джип с надлъжно монтирани дървени пейки и потегляме по разбития черен път (онзи, който никога няма да бъде асфалтиран, за да не се превърне националният парк в място за хора с купено право да шофират из него). Веднага след нас хуква и кучето. Мисля си, че това е неговата игра и след малко ще се върне обратно на пункта за проверка, но кучо неизменно ни следва, като не спира да препуска. „Той ще дойде с нас и няма да ни остави през целия поход“ – отбелязва Джина. „Колко километра ще пътуваме с джипа?“. „Десет.“ „И той ще тича десет километра след нас? Да спрем и да го качим?“. „Той няма да се качи, защото никога и никой не го качва. Няма да разбере какво се случва. Това е неговият работен ден – ако иска да яде, той трябва да спечели някого на своя страна и той да сподели храната си с него.“ „А ако никой не му даде?“. „Все още не се е случвало. Тук всяко куче знае, че за да се нахрани, трябва да върви с хората и накрая някой ще му даде“. Вече всички следим дали кучо ни следва и дори когато изостава за малко, докато ние едвам минаваме през изровени части от трасето, той успява да ни настигне. 

 

 

Слизаме направо на платото – там, докъдето предния ден се катерим с километри и потегляме напред. Преди големия поход минаваме през дървения навес на местни жители, които са ни подготвили обяда – традиционните ястия, завити в палмови листа. За мен това ще е трети пореден ден и решавам, че Кока Колата ще замести яденето. Обръщам се към кучо: „Приятелю, ако издържиш до края, ще ти го дам цялото, обещавам!“. От къщичката обаче към нас се присламчват още два песа и трите започват заплашително да си ръмжат. Разделяме ги, а животните, примирени, че явно ще делят вниманието на хората с храната, тръгват от двете ни страни. 

 

Достатъчно е погледнеш, а там сърцето нежно танцува под водата

 

Навлизането в територията на Цветната река е изненадващо, като да получим ярък подарък. Бледата розовина на малкото подводни треви от предния ден тук е без грам колебание вече наситено, кърваво червено. Струите вода преминават игриво над нежните стръкчета, които се поклащат, сякаш галени от потока.

 

 

Около нас става все по-цветно, а в миниатюрните вирчета се отразява синьо небе, отдолу греят ярки цветове, надвесените зелени клони размесват още палитрата, която искри от водата. Като млада коза скачам от камък на камък в търсене на най-ефектните цветове, които да снимам. На Джина вече е ясно, че сандалите ми наистина са предвидени за планинско катерене и не мрънка, че пръстите ми не са защитени. 

 

Спираме за първа почивка край водопад и плитък вир, направен сякаш за спа процедури – самите камъни приличат на шезлонги. За да не стъпя на остър камък, сменям спортните сандали с такива за вода и с благоговение пристъпвам към свежите струи на водопада. Все още не е измислена спа процедура или душ в баня, който дори да доближи насладата от свежите струи, които обливат тялото като хладна коприна и възраждат всички сетива.

 

 

Щастието е толкова просто, че остава само усещането за лекота, безгрижие и вечност. 

 

Разсмивам се, когато виждам кучо да излиза от плитко вирче и с удоволствие да се изтръсква така, че да намокри всички край себе си. Излизам навън, тръгвам към раницата с фотоапарата и за част от секундата се подхлъзвам и падам по очи. Би могло да се нарече щастливо падане, защото омекотявам удара с лицева опора, но с меката част на лявата си ръка улучвам остър каменен ръб. Болката е толкова силна, че не мога да си поема дъх, ръката ми е парализирана до рамото. Джина първа се спуска, повдига ме, идват и други хора. Коляното ми е ожулено и кървящо, но то изобщо не ме боли. Ръката обаче не мога да движа. Дъщеря ми свива пръстите, развърта китката. Ако не броим светкавичния отток, нищо не е счупено. Сменям сандалите и продължаваме по пътя си. Оттокът обхваща и вътрешната страна на китката, но няма как да получа допълнителна помощ.

 

 

Само два-три километра след това навлизаме на територията на най-цветната част от реката. Да боравя с фотоапарата се превръща в огромно изпитание, а гледките се променят през няколко метра. Разчитам на това, че краката ми са здрави и наместо да се боря със смяната на обективи, тичам напред-назад, за да постигна кадъра си от място. 

 

 

Най-красивите места представляват миниатюрни каменни кратери, пълни с вода и пъстра растителност. Според дълбочината на тези миниатюрни вирове – от 50 см до не повече от 2 м., цветът на водата се променя. Червената растителност огрява реката отдолу. Катерим се по камъните, преминаваме през мини каньони, където сякаш поточе си е играло в продължение на хиляди години. Когато стигаме до големия и дълбок вир, Джина обявява, че е време за хапване. Оглеждам се – кучо е пристигнал преди нас. Той знае кое е мястото за обяд и след като побягва 10 км. след джипа и още толкова върви редом с нас, той седи кротко на опашката си и чака да види кой ще го хареса. С другите групи са дошли още кучета, но всяко от тях чинно стои до „своите“ и се надява. Вадя своята „сърма“ с палмови листа, свалям конопената връзка, развивам храната и я поднасям на кучо. Той яде лакомо, а другите кучета протягат вратове, но никой не пристъпва към неговата храна. Само за няколко минути върху палмовите листа остават само няколко зрънца от ориза. Моят приятел се облизва, обръща се и си тръгва. Друго куче доближава и облизва оризчетата. Съзнавам, че съм станала свидетел на работния ден на бездомни кучета, които притежават дисциплината да заслужват храната си, като ясно и недвусмислено показват на хората, че зависят от тях. 

 

Без да обувам отново сандалите за вода, отивам до големия вир. Той е най-обширен и най-дълбок от всички досега, но под водата се крият и големи плитки камъни. Джина ми дава маска за плуване и като я нагласява на главата ми, защото все още не мога да ползвам лявата си ръка, се отпускам във водата. Слънчевите лъчи проникват надълбоко, по скалите играят пречупените отражения на бистрата вода. Водата носи облекчение на ръката, гмуркам се към малките рибки. Между два камъка се надига рак, който щрака с щипките си. Когато отново съм на брега, се чувствам много по-добре. Там нито едно куче не е останало – явно всеки е взел каквото е могъл и вече са на път към мястото, което считат за свой дом. 

 

Взимам апарата и тръгвам на разходка и тогава дъхът ми спира пред красотата, която се разкрива.

 

Всеки камък прилича на малка фантастична планета, на 3Д рисунка от цветове и светлина. Накъдето и да се обърна, се открива нова удивителна картина, слънцето пълни и най-дълбоките дупки с нюанси и отражения. Изпитвам онова особено щастие, когато благодаря на съдбата, че изобщо ме има, за да мога да бъда свидетел на нещо толкова необикновено, което е земно изражение на необятната фантазия. 

 

 

Питам Джина дали човек може да дойде тук с палатка и да остане колкото време пожелае. Тя ме поглежда с повдигане на вежди: „Тук? В националния парк? Да си опъне палатка? Естествено, че е невъзможно! Никой не би допуснал нещо подобно, а и да се опита, оттук дори нощем обикалят рейнджъри и военни – ще го хванат и ще го арестуват! Не може подобно нещо!“. Вероятно на хората тези земи наистина са им скъпи, защото ги пазят и с цената на автомати. 

 

Докато крачим по обратния път, на няколкостотин метра от нас завалява дъжд и само минута по-късно над главите ни се издига двойна дъга. Всичко ни радва. Джина ни поощрява да побързаме: „Дами, само на пет минути оттук се намира дома на местно семейство, а те имат хладилник и в него е пълно с напитки и бира!“. Мисълта за студена вода и студена Кока Кола ме оживява и след още няколко снимки на дъгата, тръгваме. В мига, когато влизаме под големия дървен навес на къщата, достатъчно голям да приюти цял ресторант, отгоре се изсипва порой, гъст като стена от вода. Само половин минута закъснение и щяхме да сме подгизнали – толкова рязко се отваря небето. 

 

Спускаме се към барчето, купуваме безценните студени напитки, дъждът шурти, листата шумят, а на нас ни е хубаво! На дървения под под навеса седи малко момиченце, все още бебе, но достатъчно голяма, за да ходи сама. Тя старателно ни оглежда, със сериозно личице се взира в непознатите хора. Когато ѝ се усмихваме и ѝ говорим ласкаво, грейва в широка усмивка.

 

 

Докато си пием напитките, край нас прелитат два големи пъстри папагала. Всеки опит да докоснем някого от тях завършва със заплашително тракане с клюн. Отказваме се да се сприятеляваме с пернатите, а майката на детето ѝ дава бисквитка. Малката смешно се надига с дупето нагоре и с босите си крачета щапурка към барчето. В този миг зад нея каца единият папагал и докато разсеяно върти глава насам-натам, неотлъчно крачи зад детето. Само още пет-шест крачки, той се спуска, грабва бисквитката и с щастлив плясък на криле се вдига върху парапета на вътрешната стълба. Малката изненадано сключва вежди, гледа жално и от ръчичката ѝ падат останалите трохички.

 

 

Като принц-спасител, на сцената се появява братчето ѝ – вероятно на не повече от три годинки и хуква след папагала, който кряква и пак отлита. Намесва се дядото на детето, протяга ръка към птицата и уж случайно я сваля надолу. Момченцето скача, дръпва бисквитката, която обаче се счупва на две и така половинката все пак остава у птицата. Малкият грижовно се връща при сестричката си и ѝ дава остатъка. 

 

С любов гледаме малчуганите, които винаги ще растат с потребността да се грижат един за друг – там, под навеса, редом с папагалите, насред джунглата. 

 

Дъждът спира така отсечено, както и започва. Ухае на къпана зеленина. Излизаме на поляната и виждаме как по околните дървета скачат маймуни, но тъй като тръскат клоните и се поливат с вода, те сумтят и опитват да се отърсят от капките. 

 

След пороя околните дървета се напълват с толкова много живот, че

 

накъдето и да погледнем, някое същество шава, скача, пляска, почесва се, излита или се катери. 

 

Със съжаление и с много въздушни целувки към малчуганите се отделяме от този съвършен оазис в джунглата и следваме пътя назад. 

 

Когато с джипа се връщаме до пропускателния пункт, откъдето тръгваме на утрото, на полето е излязло голямо стадо крави. Те са изненадващо чисти, крият се в сенките. Под слънцето и някак съвсем нелогично с пасторалната картина, през високите треви се движат двама военни с автомати. Никой от нас не може да си представи на каква цена тази територия е отвоювана от наркогорилите, колко люта е била войната. Но ако осем години по-късно и сред кравите неспирно обикалят въоръжени до зъби мъже, то явно победата е все още крехка. 

 

Докато отново пресичаме реката към Ла Макарена, край нас преминават две големи мощни лодки с военни. Отговарят с весело махане на нашия поздрав. Това са хора, които желаят мир, сигурност, които не желаят да бъдат денонощен гард в район от света, който заслужава само да бъде откриван и преживяват от обикновените хора. 

 

 

Вечерта ни е специална – отиваме на парти с национални танци и местен пазар на ръчни изделия. Предвидено е да танцуваме и ние. Колумбийските танци обаче се оказват огромно изпитание, защото мъжете тропат ситно по един начин, а жените пак тропат, но с по-други стъпки. Европейската представа за латино танци съвсем не включва такова тропане. Сред туристи от девет държави, от които и шестима чехи, осем рускини и две българки, се спускат танцьори от старша, до най-младша възраст – малчуганите на десет години. Към мен пристъпва именно този младеж, покланя се и ме води към дансинга. На ръст е малко над кръста ми, но шапката допълва с още малко височина. Предполагам, че съм потресаващо танцово некадърие, защото хлапето едвам издържа нелепите ми движения, които може и да минат за нещо а ла латино на български дансинг, но за местната танцова култура най-вероятно са направо обидни. Партньорката на малчугана е трогателна, когато с дълбок реверанс кани някого от туристите, а те, милите, се мъчат повече и от мен. 

 

 

Излизам да разгледам местното сувенирно творчество и страхотно си харесвам костенурка, направена изцяло от мъниста. Прелестна е и цената от 10 долара е смехотворна – ако ги имам. Но аз вече нямам толкова пари в кеш, а няма и откъде да изтегля. Със съжаление си купувам само птица от мъниста, за която наличните ми стигат. В ресторанта ми хрумва да взема назаем, Джина преговаря от мое име за цената и така със събрани от мексиканките пари и срещу 7 долара, костенурката е моя. 

 

Когато се връщам в хотела, ръката ми е оттекла като поничка. Показвам я на рецепциониста на хотелчето – това е само тезгях, който всъщност е на открито и той разтревожен хуква на някъде. След малко от къщичка от другата страна на прашасалата улица се чува страхотно тряскане. Пет минути по-късно той се връща с кутия, пълна с лед. Заспивам, като държа кутията върху ръката си. Когато на утрото се отправяме обратно към летището, по кръстовищата виждам познатите вече картини: петел наднича как някой си ремонтира камиона на улицата; крави лениво пресичат, военни обикалят и наблюдават, деца в униформи пътуват зад родителите си към училище. 

 

Едва на третия ден вече знам, че това странно градче насред джунглата ще ми липсва.

 

 

 Най-представителната част на Ла Макарена са общината в дясно и туристическият център в ляво. 

 

Когато отиваме на летището, там военните са на всеки два метра. В мъничкото здание с изненада виждаме летищен магазин и когато приближаваме, прихваме – всички местни стоки от предната вечер, са прострени върху един щанд, досущ като на всяко летище с фришоп. 

 

 

Вдигаме си куфарчетата, минаваме през сградата и по поляната стигаме до нашето самолетче, което Джина учтиво ни посочва. То е поне с метър и половина по-дълго от предишното и това създава усещане за по-солидно присъствие в небето. 

 

Всички сме спокойни на излитане, дори аз признавам, че изобщо няма от какво да се ужасявам. Летим плавно, докато не влитаме в планина от черни облаци и тя ни поглъща за по-малко от минута, защото се движим срещу нея. Почти веднага започва дъжд, който преминава в градушка. Тракането по предното стъкло на машината и по крилете е толкова силно, че сякаш някой обстрелва желязна тенджера с камъчета. 

 

Когато слизаме към Богота́, осъзнавам, че ако ми дадат малко време за почивка, съм готова да излетя отново и да се върна в Ла Макарена. Да, това е град, в чиито заведения не използват лед, в банята не е предвиден кран за топла вода, на улицата не е нужно да е изграден тротоар и настилка, сигурността се поддържа от въоръжени до зъби мъже, в реката плават анаконди и алигатори, под вратата на стаята се промъкват всевъзможни насекоми и все пак – Каньо Кристалес остава в сърцето ми, пленява ме с изобилното богатство от живот, непокварен от хората. 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Още от категорията

14 коментар/a

На собствени разноски на 21.10.2019 в 09:41
или някой друг плаща всичко това? И колко струва една такава екскурзия?
Веса Иванова на 21.10.2019 в 10:30
Не бях чела скоро нещо толкова увлекателно,прекрасно.Благодаря Ви ,че споделихте емоциите си с нас.Адмирации за фотосите,Всичките Ви снимки са уникални.
Светослав Димитров на 21.10.2019 в 13:08
Много приятен пътепис, и въпреки че съм посещавал много места в Колумбия ми беше приятно да чета за тези прекрасни за мен хора. Страната е много голяма и интересните места са доста, но тази река е желана дестинация от доста отдавна за мен и жена ми, тъй че благодаря за споделения опит. Пожелавам ви куп други приключения занапред...
Амира на 21.10.2019 в 14:08
Благодарности на Лияна Панделиева за увлекателния и пъстър репортаж, за красивите снимки, за споделената емоция от пътуването й до това райско местенце.
haho на 21.10.2019 в 18:15
Гледам че коментарите вместо да се увеличават, намаляват. Явно според сайта е препоръчително да се пишат положителни отзиви за госпожата и нейните пътешествия.
Кирила и Васил на 21.10.2019 в 18:31
Вдъхновяващо и страхотни снимки. Планираме пътуване в Южна Америка от няколко години и ако се престрашим за този полет с малкия самолет, това е място, което трябва да се види. Разказвайте още, защото така човек си избира къде има смисъл да отиде.
observer на 21.10.2019 в 19:27
Имаше много интересни два епизода на Гранд тур с Джереми Кларксън, Ричард Хамънд и Джеймс Мей в Колумбия. Изключително красива природа. Накрая за финал направиха снимки и на африкански хипопотами, собственост на някой си Пабло, който бил прочут с търговията с един определен вид местни растения.
админ до хахо на 21.10.2019 в 21:39
Препоръчително е да се пишат коментари по същество, без обиди, без глупости и без главни букви.
Браво! на 22.10.2019 в 16:11
Eдин от най-приятните материали в българската преса за цялата година. Нещо което липсваше досега в медиите....
Констатация на 22.10.2019 в 16:16
Горката българска преса....
Кака Пена на 22.10.2019 в 22:56
Едно наистина приятно четиво! С много настроение...
Наркогорила на 23.10.2019 в 10:02
Не знам, що за журналист би измислил подобен термин - наркогорила? Или, що за сайт така упорито би го прокарвал. Коригирайте тази очевадна неграмотност другари бивши демократи-седесари, а днес социалисти-консерватори, защото заради нея олеква и целият пътепис. Все пак в Америка, където е и Колумбия, горили няма - има партизани-марксисти и наркотрафиканти, които - ако толкова искате - бихте могли да наречете "наркогерилероси"...
jjo на 24.10.2019 в 17:14
Жалко че не е жив пабло, нямаше никога да стъпят тия и да цапат въздуха с тоя мръсен самолет за безсмислени пътувания. Туризма е вреден за планетата.
Гери на 29.10.2019 в 02:06
От мен съвет: Ако ще ходите в джунглите, имунизирайте се против жълта треска. Ако ще ходите на Мачу Пикчу,пийте лекарства за височинна болест и в хотелите на Куско пийте чай от кока. На рецепцията на всеки хотел дори и най-евтиният има термоси с гореща вода, пакетчета с различни чайове и листа от кока безплатно. А в по-скъпи те хотели има и кислородни маски.

Напиши коментар