На 15 октомври, преди две години, Емилия Бузова, моята баба, бе нападната в дома си и пребита почти до смърт. Преживя още 27 дни – в тежки кръвоизливи и страдания. Почина на 9 ноември 2015 г. Вечерта на престъплението полицията задържа трима заподозрени, но на следващия ден са освободени. Междувременно баба ми идва в съзнание, разказва за нападението с подробности – как е бита, влачена, душена. По-късно разбирам, че е имало нареждане от прокурор "да се извърши разпознаване от пострадалата", както и да се разпита пред съдия. Разбира се нищо от това не е свършено. Седмица по-късно, след намесата на медиите, следствието отново е подновено, задържан е един от похитителите, срещу когото по-късно е образувано дело за убийство по особено жесток начин. Първоначално той се признава за виновен по всички обвинения, но явно посъветван от съкилийници, на следващото съдебно заседание се отказва от признанията си, като този път посочва имената на съучастниците си. Времето обаче е напреднало, "Много прах се е натрупала, дори да е имало отпечатъци на другите заподозрени, вече няма как ги свалим. А щом нямаме отпечатъци, нищо не можем да докажем". Това ми обясниха на четири очи в следствието.
In memoriam: Сами идваме и сами си отиваме

 

Последните ми думи ще бъдат: Милена...Това ми каза с драматичен глас преди много години. Смяхме се заедно, бабо, помниш ли?! Не подозирахме през какъв ужас ще преминем... Последните ти часове на този свят с майка ми едва различавахме сричките, които ту стенеше, ту шепнеше: Боли ме, мамо, много ме боли... Издъхна в ръцете ми. Без звук. Държах в ръце обезобразеното ти и почерняло от болката лице. След няколко минути къщата се напълни с чужди хора, които снимаха тази гледка от ада, задаваха въпроси, записваха нещо в тефтери. После те поставиха в огромен черен чувал и те изнесоха.

Така минаха две години... в кошмарни сънища, молитви за душата ти и надежда за справедлив процес. Следователи, прокурори и съдии си прехвърлят документи и папки. Делото за твоето убийство отново е върнато. Вече нито помня, нито се интересувам за какво.

Почивай в мир. И се обаждай, когато имаш път насам.

Днес, в твоя памет, мила бабо, публикувам първа част от разказа ти – за времето, когато си била безгрижно дете, млада, влюбена.

 


28.08.2014 г.

Седя в омагьосаната градинка на моето детство. Смалила се е до неузнаваемост. Времето е погълнало част от нея, а от разкъртените краища на асфалта стърчат високи бурени. Имам странното усещане, че седя върху гърба на праисторическо спящо животно, чиято коруба се е напукала от годините. Взирам се в ръждясалата пързалка и в единствената оцеляла люлка, увиснала на дебел синджир. Затварям очи, опитвам се да се върна във времето, когато играех тук. Не се получава… Чувствам се като нахълтал в чуждо време нахалник.

Какво търся? От това място виждам прозореца, зад който е детската ми стая с плътни жълти пердета, в която нощи наред стисках очи, прегърнала сивото мече, а въображението ми ме измъчваше с различни въпроси. Какво има, след като свърши небето? Нищо? Как изглежда нищото? Защо умираме? Къде отиваме? Откъде идваме? Какво значи „вечен живот“? Как изглежда безкраят? Заспивах изтощена и с тревожното чувство, че тези въпроси ще ме държат нащрек цял живот.

Имам среща с моята баба, вече на 94 години. Въпреки веселия си нрав и смешни истории, които разказва, днес баба не изглежда щастлива. Говори, че й е дошло времето да си тръгне от този свят. Живее самотно и пестеливо, повечето време със залепено ухо до гърмящото радио – слуша само класическа музика, а най-много много обича опера. Баба е страхотна фантазьорка. Разказва най-чудати истории, разбира се важно е да има подходяща публика. Ето например каква история е записала в тетрадката, която й оставих преди време.

Баща ми Перо Гузелски беше красив мъж и голям гуляйджия. Бил приятел с Цветан Нейов, дядото на моята внучка Милена. Във Видин имало богата и млада разведена жена, казваше се Недялка Хаджицонкина. Била сърдечна приятелка (гадже) на баща ми, докато бил ерген. Но когато вдигнал сватба, след първия танц на булката Хаджицонкина изпила една шепа хапчета, направила опит да се самоубие. Станала шумотевица, но се оказало, че не било сериозно. После станали приятелки с мама. Чичо Цветан, и той като баща ми, беше пиянде и последните години заедно си фиркаха в кръчмата на Аго. Децата им бяха безсилни да ги спрат, затова ги оставиха да си живеят както им харесва. По това време тази Недялка, вече остаряла, живееше самотно в голямата си къща, имаше много кукли с порцеланови глави и една овца, да я топли. Живееше и спеше с нея. Децата я наричаха Неци. Впоследствие тя се премести да живее при Цветан Нейов. Заедно с овцата.

 

Моята баба Емилия на 21 г. 

 

Питаш ме какъв е смисълът. Ако знаех, Милена, нямаше да съм тук сега. Но Господ си знае работата, нали ти така казваш?! Сигурно съм могла да бъда по-добра, ама… Толкова съм могла…

Всеки сам идва на тази земя и сам си отива от нея. Това разбрах за целия мой дълъг живот, дете мое.

Може ли да започнем така: Казвам се Емилия и съм от известната видинска фамилия Гузелските. Или пък с нещо весело – с историята за Софка, знам, че я обичаш.

Много, много отдавна, преди близо 90 години, живеехме в голяма, красива къща с три входа – централен, параден и вход за слуги. Доста хора се грижеха за този дом, но аз най-много обичах Софка, с нея играех. Трябва да е била 14-годишна, помагаше на мама в кухнята. Имаше дефект в говора и да ме прости Господ, но беше и малко шашавичка. Мечтаеше един ден да спре да работи по чуждите къщи и да си има собствено семейство. Запомнила съм една песничка, която си пееше, докато миеше чиниите:

Уте, гайке Кофке нèма мие панѝки! Кофка, Кофка, Кофка – убано момикееее! (Утре, зайтре (вдругиден) Софка няма да мие паници, Софка, Софка, Софка е хубаво момичееее.)

Прадядо ми по бащина линия, Петър Гузелски, бил земеделец, заможен и уважаван човек, с много имоти и голям чифлик с пет хиляди декара земя в село Градец. След Освобождението станал народен представители и един от основателите на Народната партия във Видин. Бил голям дарител – дал 500 000 тухли и пари за построяването на църквата „Св. Димитър“ във Видин.

В чифлика на дядо имало голяма двуетажна сграда. На първия етаж били кухнята и трапезарията, а на горния – спалните. Цели семейства, с много деца, нощували там. През деня мъжете работели, а жените готвели и чистели. Когато на обяд идвал чорбаджията, две жени – едната с кана с вода, другата с леген, заставали от двете му страни, за да си измие ръцете. След това дядо ставал прав, казвал молитва и когато той вземел първия залък, тогава започвали всички да се хранят. Така се хранехме и в моя дом по-късно, въпреки че татко не четеше молитва. Но не разрешаваше някой да проявява лакомия. Брат ми, нали е момче, все е гладен, току посегне към храната. Един поглед беше достатъчен. Никой не можеше да започне да се храни, преди мама да е седнала. И винаги на бяла покривка.

Иван Николов, до него е съпругата му Мария и току-що осиновеното момиченце, моята майка.  

Другият ми дядо, Иван Николов, е от Горна Джумая. Неговата дъщеря, моята майка, е осиновено дете. Слушай каква интересна история. Дъщерята на наш министър, родом от Карлово, още по царско време имала любов с френското аташе в България. Но той бил женен и скоро си заминал. Момичето обаче забременяло. За да се отърве от скандал, баща й я изпратил при своя близка, казвала се Смарайда, там да живее, докато роди. Смарайда имала сестра Мария, която била бездетна.

Мария казала на сестра си: Няма да даваш това дете.

Неслучайно е оставено на теб. Ние с мъжа ми ще го осиновим. Това била моята баба Мария. Решила да се прави на бременна, месеци наред слагала подплънки и възглавници, а когато детето се родило, заминала тайно с него за провинцията. След известно време се върнала с бебето, все едно там го е родила. Кръстили момиченцето на майката на баба Мария – Цветанка. Доскоро пазех медальонче с формата на сърце – на малката Цветанка от баба Цвета.

Дядо Иван е попски син. След Съединението пристигнал в София с много злато, много пари. Запознал се с братя Прошек, заедно построили бирената фабриката и така дядо станал един от управителите. Помня го, вече възрастен, много елегантен, седнал зад голямото си бюро. Бил богат човек, имал големи складове в Лозенец. Ходила съм там през лятото, като дете. Движел се в средите на хайлайфа, често получавал покани за балове в двореца, ще ти покажа какви красиви снимки имам от придворния фотограф Карастоянов. Пищна работа!


Мама на 10 г. фото: Ив. Карастоянов, придворен фотограф

Но държавата конфискувала цялото имущество на дядо Иван. Защото имал грях. За да не плащат акцизи, заедно с министър Турлаков ходели и купували нелегално спирт за Прошеково пиво. Но ги хванали и за наказание конфискували и избите в Лозенец, и къщата – цялото му имущество. С баба Мария взели под наем един етаж на „Добруджа“ 7. Помня един голям хол, балкон, как плача и искам да си ходя в нашата къща.

Но откъде идва видинската ни връзка? Дядо Иван ходел често по този край да купува вино. Случило се така, че при едно пътуване отседнал в хотел-ресторант „Нептун“. Там се запознал с бъдещия си зет, баща ми. Татко току-що се бил върнал от Виена, където завършил търговско училище, специалност мелничарство.

Дядо Стоян Гузелски със съпругата си Милица и четирите им деца от ляво надясно: Марча (изправена), Петър (баща ми), Гаро и Цеца (седналото момиченце). Снимката е направена по поръчка на баба Милица след смъртта на съпруга й, затова неговата фигура е допълнително сложена. 

Другата ми баба, майката на татко, Милица Гузелска, е една от петте дъщери на Гаврил Монов, търговец и културен деятел от гр. Лом. Но убили съпруга й. Когато дядо Стоян тръгнал към нивата с кабриолета, конят започнал да цвили, да се изправя на два крака – не искал да тръгне. Дядо го удрял с камшика, докато потеглил. Но там го причакал неговият убиец, наръгал го на много места с нож и конят го върнал мъртъв у дома! Ти си родена на една дата с него. Има много хубаво посвещение от баба Милица на гробницата.

Тук вечно почива милият ми съпруг, невинно убит от зверска ръка.
Беше млад, щастлив и пълен с идеи.
Ръка завистлива завлече го в гроба. Да жалят остави дребни чада мили.
И мен, да плача над хладния му гроб.
Ах, безжалостно човече, защо го ти уби? Защо тъй рано от нас го отдели?

Баба Милица била властна и предприемчива жена. Помня я – слабичка, облечена в дрехи с много дантели, как се качва на едно кабриолетче, двуколка, за да отиде до чифлика, да нагледа работниците. Останала млада вдовица, решила да купи две мелници – в Кумбаир и Татарджи. Затова изпратила сина си – да се изучи във Виена и да се върне, за да ги управлява.

Татко бил страхотен гуляйджия!

Имал файтон и всяка вечер след работа на мелницата кобилата Мара, която вече си знаела пътя, сама го спирала пред кръчмите по пътя за дома. Пък и пари имал! Обичал шумните компании, обичал да черпи и често ходел в ресторант „Нептун“, където се събирали млади хора. Вечерно време ставало много оживено, имало и много хубава градина, точно срещу Дунава. Та една вечер в ресторанта се отбил дядо Иван. Татко започнал лудешкия си танц, качвал се по масите и показвал как във Виена се играе кан-кан. Дядо много го харесал. Носел медальончето с портрета на мама и казал: Кой си ти бе? Изглеждаш ми свестен човек! Имам една дъщеричка, я да ти я покажа.

И показал снимката на баща ми. След няколко седмици баща ми пристигнал в София, за да се запознае с бъдещата си невеста. Мама била много малка, едва на 16 г., но времената били други, трябвало да послуша родителите си.

Баща ми Петър Гузелски (Перо) като студент във Виена 

Родена съм в една от къщите зад „Св. Седмочисленици”.

Трябва да провериш това, Милена. Да минеш по коридорите, където съм тичала като малко момиченце, да седнеш в двора, където съм си играла... Когато навърших пет годинки, баба Мария ме изпрати при родителите ми във Видин. Мама ме приспиваше с музика, беше Шопенова пианистка, сантиментална, нежна и фина жена. Тогава жените на по-заможните хора не работеха, грижеха се за възпитанието на децата, развиваха обществена дейност.

Помня, че лятно време всяка събота и неделя от 17,00 ч. в градската градина свиреше военният оркестър – само класически произведения. Ето, сега чувам увертюрата на „Риенци“. Капелмайсторът свиреше на цигулка, а жена му – на виолончело. Точно срещу нас живееше госпожица Зора Стоянова, приятелка на мама. И така четиримата направиха чудесен квартет. Събираха се у нас да репетират, започнаха да музицират, канехме гости. В хола имахме огромно кристално огледало, от тавана до пода, в рамка от ковано желязо – красиви рози! Бях дебеличко детенце, но като всяко момиченце на тази възраст много обичах да играя балет. Докато те свиреха, аз подскачах около гостите, които не ми обръщаха много внимание. Помня и комшийката Веса, жена на прокурора, беше ми учителка по литература, пееше хубаво, имаше плътен, мек глас – алт, затова се присъедини към групата. Така понякога квартетът ставаше квинтет. На тавана още пазя нотите й за квартет, жал ми е да ги изхвърля. Да, щастливо дете бях!

Мама

Бях на 6 години, когато започнах да ходя на уроци по пиано при г-жа Софтова. Не бях усърдна ученичка, започнах с шмекерлък, често просто дрънках на пианото с грешна пръстòвка. Когато станах четвърто отделение, мама реши да ме запише при друга учителка. Започнах отново по-сериозни занимания. Понеже имахме мелница, мама винаги ми даваше пакетче за учителката – я банички, я сладки, а понякога торбичка брашънце. Но ето че пак ме хвана мързелът и започнах да кръшкам, разбира се, без да казвам на мама. Пакетчетата изяждахме с приятелки, но краят на месеца дойде и трябваше да занеса парите. Тогава вече ме хванаха. Казах на мама, че не ми е интересно при госпожата, но сама ще си свиря и упражнявам. Започнах да се занимавам самостоятелно. Взех сонатините на Клементи и започнах да се готвя за музикалната консерватория, оправих пръстòвка, всичко. Голямото наводнение през 1942 г. отнесе много къщи, имаше и жертви. Водата беше стигнала до средата на прозорците. Успяхме да спасим пианото, като го вдигнахме върху най-голямата разтегателна маса. След това започнаха бомбардировките… И някак всичко се обърка…

Бях последен клас, когато за първи път си имах симпатия.

Понеже бях хем музикална, хем най-висока от съученичките си, учителката ни по музика г-жа Свобода Даракчиева, чудесен човек, ме сложи да свиря на лирата. Беше поръчала от Германия инструменти за фанфарна музика! Аз свирех на лирата, а Таро беше солист, свиреше солата, ама виртуозни пасажи! Таро живееше в един от крайните квартали на града, а аз – в центъра. Всеки ден си тръгвахме заедно от училище, имаше много за какво да си говорим. Първо се разхождахме, понякога сядахме в сладкарницата до нас, черпехме се с пасти, понякога го изпращах първо малко аз, после той мен. Пътят ни минаваше през градинката на черквата, където сядахме на пейка и си говорехме. Един ден, малко преди да се разделим, както ставахме от пейката, Таро ме прегърна и аха да ме целуне. Изглежда не съм очаквала, от смущение ли, изпуснах си чантата, наведох се да си събирам нещата, притесних се. Като се изправих, той се беше намусил. Продължихме с разходките, но никога повече не ме целуна. Замина да следва в София. Разбрах, че там го е прелъстила една по-голяма студентка, пак видинлийка, която скоро забременя, затова волю-неволю се прибраха и се ожениха. Тогава имаше много строг закон 223 за незаконно живеене.

Много страдах. Като видя колко съм разстроена, мама ме изпрати във Вършец – да съм малко по-далеч от всичко. Там имаше много хубав курорт. Сутрин ставах в 5 часа, разхождах се по алеите на парка и пишех с големи букви ТАРО.

Но дядо ти, изглежда, отдавна си ме е харесвал. Каза ми, като се запознахме, че винаги заставал така на манифестациите, че да може да ме вижда, като минавам с лирата най-отпред! Така, мамо, минавах по видинските улици. Виж ме сега, не мога да стигна до площада. Матей, дядо ти, беше известен млад адвокат в града. Станахме приятели.

Матей Бузов, съпругът ми и най-добър приятел

Разхождахме се по градската градина и много, много разговаряхме. Имах красиво тъмночервено палто и малка тъмночервена шапчица. Много обичаше да снима, нали помниш? Имаше си и статив, и самоснимачка. Пожела да ме снима, направи ми хубави снимки. Така започна нашето приятелство. След три години ми предложи да се оженим и аз приех. Как стана ли?

Бях се запалила много да уча пиано и музика в Италия.

Във Видин имаше един италианец, при когото се записах на частни уроци. Щяха да одобрят 50 стипендианти от цялата страна, които да заминат две години в Перуджа да учат музика! Италия! Музика! Моята мечта! След това щяхме да можем да преподаваме музика! По това време в Италия беше добър мой приятел, Любчо, учеше стоматология там. Знаеше колко съм се вманиачила и всяка седмица ми изпращаше картички с изгледи. Без да съм стъпвала в Рим, разхождах се по улиците мислено, знаех къде са църквите, фонтаните. Сериозно учех – и пиано, и италиански. Последните два месеца заминах за София, на уроци при една много добра учителка по пиано, за жалост не помня името, само, че живееше някъде около Орлов мост. Трябваше да преработим пръстòвката, която много ми пречеше, защото още от дете бях започнала да свиря по грешен начин.

Помня първия изпит по италиански. Всички кандидати трябваше да минат на събеседване с комисия, но само на италиански, питаха ни защо искаме да учим музика именно в Италия. Леки въпроси задаваха. Не помня какво точно са ме питали, нищо особено, сигурно. Но като се изпъчих и им съобщих тържествено, че за мен италианският език е най-хубав! Разсмях комисията, написаха ми „да“ и казаха: Ще получите писмо. Август месец получих съобщение, че съм приета. Трябваше да се явя, мисля, че беше на 15 септември, в 9 часа на гара София Север и да нося две одеяла, два горни, два долни чаршафа, много малко багаж, нищо излишно, само което са упоменали, защото ще бъде конфискувано.

Вече имах любов с дядо ти. Все ми говореше, че е опасно да заминавам, че е война, че е по-добре да се оженим, да си направим семейство. Не! Много исках да уча в Италия!

Ама то бяха едни бомбардировки, майката си трака!

Но животът си вървеше! Един ден съм тръгнала към моята приятелка Нора, минавам покрай кантората на дядо ти, той ме вижда, чука на прозорчето и ми прави знак да влезна. И ми показва вестник, и казва: Чети тук!

Предишният ден американски самолети бомбардирали Италия – Неапол, Перуджа (там нали има летище)! Само Рим, вечният град, la Città Eterna, останал незасегнат!  Сърцето ми се разтуптя! Казах си – край, няма да замина!

А дядо ти продължава: Хайде, време е да направим сватба!

Годеници, 1942 г.

Било е делник, щом е бил на работа. Трябваше да поиска ръката ми от мама и татко, така беше редно. Дадоха ни благословията си. На следващия ден се прибирам от разходка – гледам, всички врати у дома отворени, става нещо! Влизам в хола, канапета, дивани – подредени около стената и покрити с чаршафи, а двама работници кърпят тавана. До вечерта всичко беше готово, на другия ден го боядисаха, изчистихме, проснахме прани килими, наредихме мебелите, извикахме специално готвачка да помага. На мелницата имахме много пуйки, патици. Приготвихме обяда на голямата готварска печка, поканихме роднини и приятели. Къщата, както ти казах, беше голяма, на основния етаж имаше три големи стаи, които бяха отделени с големи портални врати. Баща ми откачи вратите и стана едно помещение, много голямо, където наредихме дълги маси. Сложихме трапеза един път!

Всички гости вече са се настанили, само дядо ти го няма. Мама се разтревожи. Беше отишъл по спешност на една сделка в близко село. И не го пускали да си тръгне! Да се почерпят, настоявали. И тъкмо тя се притеснява, ето го дядо ти, пристига с бял костюм, носи и два големи букета с бели рози – един за мама, един за мен. И направихме годежа. До сватбата с дядо ти сме имали платонична любов.



П.С. Втора част от интервюто с Емилия Гузелска – Бузова можете да прочетете на адрес:

http://www.glasove.com/categories/vytreshni-glasove/news/v-kraya-na-dnite

 

 

 

 

 

Още от категорията

14 коментар/a

Теа Трифони на 22.08.2015 в 18:24
Благодаря Ви Милена Нейова! Възхищавам се на таланта Ви как от толкова различни човешки съдби може да ги пребръщате в невероятна приказна история. Очаквам с нетърпение всяко следващо интервю!
Перо на 23.08.2015 в 02:40
Интересен и богат живот. Човек сам не се ражда, а изживява болката заедно с майка си. Колкото и да е самотен, живее с други хора. А смъртта наистина е най-самотното преживяване, ако оттатък го чака само тъмнина.
Yana на 28.08.2015 в 16:30
Много интересен разказ (само леко хаотичен в началото, доста истории се преплитат), очаквам с нетърпение част 2! Дали бабата е съжалявала, че не е заминала за Италия.
Мария Христова на 02.09.2015 в 02:34
Чакам продължението.Какво стана,защо се бави?
PonchikDap на 19.09.2015 в 01:45
Здравствуйте! где торговать опционами паттерн в бинарных опционах бинарные опционы с минимальным счетом бинарные опционы линии сопротивления и поддержки http://mustachestudio.ru/luchshiy-binarnyy-opcion-2014.php http://adtechno.ru/binarnye-opciony-signaly-onlayn.php http://wp-ru.ru/obuchauschee-video-po-binarnym-opcionam.php
Ponchikler на 19.09.2015 в 09:20
Здарова! игры на бинарных опционах отзывы тактика бинарных опционов на 60 секунд как правильно играть на бинарных опционах найти брокеров бинарных опционов с минимальными депозитами http://pokerzvezdy.ru/aleksandr-volodin-binarnaya-opciona.php http://codraw.ru/uspeshnaya-torgovlya-binarnye-opciony.php http://mustachestudio.ru/binarnye-opciony-gde-luchshe.php
PonchikDap на 20.09.2015 в 12:06
Здрасте! бинарные опционы на тиковых графиках как заработать на опционах бинарные опционы инвестирование iq option что это http://upayments.ru/torgovli-binarnymi-opcionami.php http://mustachestudio.ru/biznes-binarnye-opciony.php http://stavropolnedra.ru/binarnyy-opcion-24-option-otzyvy.php
Ponchikler на 20.09.2015 в 22:49
Привет! мигеско бинарные опционы войти trade binary options бинарные опционы живой график медведев стратегии турбо опционов http://quiz-irc.ru/realno-mozhno-zarabotat-na-binarnyh-opcionah.php http://biz-tuva.ru/kak-pravilno-rabotat-na-binarnyh-opcionah.php http://insulardiab.ru/stohastik-rsi-v-binarnyh-opcionah-nastroyka.php
Yann на 26.10.2015 в 05:49
That's a clever answer to a tricky qutsieon
Виктория Тошева на 10.11.2015 в 17:47
Благодаря ви,много хубаво и поетично пишете. Емилия Бузова беше моя учителка по акордеон. Винаги ще пазя спомените за нея! Никога няма да забравя ,как по време на урок ,ако по радиото пускаха хубаво българско хоро,тя вземаше нотната тетрадка и записваше по слух нотите. Божеее, какъв музикален слух! Тя ги пишеше с бързината на словесен текст. Какъв талант! Моите почитания!!!
Bojana Stanislavova на 28.10.2015 в 23:15
Blagodaria Milenche. Lelia Mimi i chicho matei biaxa priateli s roditelite na sapruga mi i mnogo chesto biaxa v nashia dom. Nie s lelia Mimi se obichaxme i as ia xaresvax mnogo i sega mnogo stradam za neia. Beshe chudesna i mnogo vi obichashe, vse mi razkazvashe za Milena, za Emi...
Станислав на 15.10.2017 в 14:45
"И никоя съвест не трепваше гнявно против туй живене и мране безславно. И слово свободно и надеждна реч до никой слух робски не стигаше веч." Вазов - "Каблешков"
Марина Добрева на 17.10.2017 в 14:23
Милена Нейова, приемете съчувствието ми! Но имам спомен, от това, което прочетох по случая, че баба ви, около 90-годишна жена е живяла сама. Никой не може и не бива да живее сам на тези години ,Милена. Семейството е задължено преди всичко, преди всяка институция и е отговорно по същия начин.
БЪЛГАРИН на 28.10.2017 в 09:19
"И никоя съвест не трепваше гнявно против туй живене и мране безславно. И слово свободно и надеждна реч до никой слух робски не стигаше веч." Вазов - "Каблешков"

Напиши коментар