Превърнали сме се в някакво село, провинция, където всякакви Остап Бендеровци си развяват коня. А другите, тези, от които нещо зависи, не знам защо и от какво, ги е страх да направят нещо. Не разбирам! Май все забравяме за старата приказка: не е виновен, който баницата яде, а който му я дава!: споделя проф. Венцеслав Николов във втората част на интервюто, което даде специално за "Гласове".
Венцеслав Николов: Да остаряваш не е за страхливци!

Любовта…

Така растях... Понякога въздишах по някое момиче, но винаги тайно и като че ли никога сериозно... Ходехме да гледаме кино, разхождахме се по улиците мълчаливо. Но не съм имал драматично влюбване. Знаете ли, свиренето е много интересен процес, не ти дава много възможности за другото вълнение. Или поне при мен беше така. 

Едно от младежките ми увлечения ми доведе, например, до колоездачен подвиг - отидох от  Русе до Разград (76 км.) с колело! Бях в гимназията, а съученичката ми  живееше в Разград. И реших да отида, да я видя. Имах леля в Разград, знаех че живее на ул. "Георги Димитров". Сутринта тръгнах от Русе, по обяд застанах на площада в Разград - слънцето печеше, аз стоях на площада дълго време и питах хората къде е улица "Георги Димитров". Всички вдигаха рамене, никой не знаеше. По едно време, явно някой ме е съжалил, от съседните къщи излезе мъж и попита: Абе, момче кого търсиш? - Олга Геранлиева, отговарям. Ей тук, казва, третата къща! После за малко се срещнахме със съученичката ми и си поприказвахме. Това беше. 

Минавам оттук случайно с колелото...

Докато бях в Музикалното училище, ставах сутрин много рано. В 5.30 и отивах да свиря в училището. Зимата, докато дойдат лелките да отключат, понякога закъсняваха, умирах от студ с моето тънко палтенце. Свирех два часа, след това в 8 ч. започваше училището. После отивах на стол, винаги ходех с челото, навсякъде. След това с една моя съученичка отивахме на кино, обикновено  гледахме  „Каста дива”, биографичен филм за Белини. Тя винаги плачеше накрая под звуците на прочутата ария. След това изяждахме по един плезир и я изпращах до тях. Оставаше ми един час да посвиря и в 18 ч. се виждахме отново в стола. 

 

Началото на 60-те години

Чудя се кога съм имал време да свиря! Разбира се, задължителните уроци два пъти седмично (нали трябва да се подготвиш), а и свиренето сутрин преди училище ме държеше. Ако съм станал музикант, то е вероятно заради сутрините, в които съм ставал рано. Според мен това е много важно!

Бих посъветвал всеки да си свършва работата преди да се събуди жена му.

Първият ми брак се разпадна още преди да заживеем заедно. След това имах друго семейство, което също се разсипа. После моят астролог ми  обясняваше, че нейната и моята луна били в опозиция...

Ожених се за трети път. Жена ми е също музикант, тогава преподаваше в Кипър . Аз ходех да я виждам. По онова време непрекъснато пътувах с концерти и ми беше все едно откъде ще заминавам. Та бях отишъл да я видя и казах: 

Да вземем да се оженим! 

Потърсих къде е най-лесно. От посолството искаха три документа, църквата искаше два, а в общината в Никозия искаха само един. Обадих се на майка й по телефона и й казах: Седни сега, защото ще ти кажа нещо. Ще трябва да ни изпратиш един документ до сряда, защото ние ще се женим. - А, защо така бързо? Защо така внезапно? Аз се засмях само: Ако смяташ 13-14 години за внезапно?! Повикаха ни в общината в понеделник и седнахме двамата пред една голяма Библия. Сложихме ръцете си върху нея и половин час ни говореха и плашеха, че бракът е сериозна работа, ние какво си мислим, трябва да внимаваме много. После разбрах, че Кипър е любимо място на целия арабски  и еврейски свят. Близо е, а евреите нали имат само църковен брак, затова ходят и се женят там. Имаха развита индустрия с браковете, дори заместник-кмет по браковете. Нашият брак беше сключен по правилата, на три езика - български, гръцки и английски. Досега казвам, че

като ме питаха искам ли да се оженя, аз казах: Не!

(на гръцки „да”). След това кметицата ни плесна през ръцете и каза: Ето, сега сте вече женени! Беше много симпатична жена. После се поздравявахме, като се виждахме из Никозия. А и цялата процедура беше някак симпатична. След това свирихме на четири ръце на гостите "Полетът на бръмбара" и "Лебедът".

 

 

Музиката?

Понеже досега бяхме на вълна жени, това е вероятно като да си влюбен в една жена цял живот и да не искаш да поглеждаш друга. Музиката е моя свят. Тя ми е и професия, и хоби. Цял живот (и по цял ден) съм свирил и преподавал. И не ми омръзва. По някакъв начин, всичко, което правя е свързано с музиката. Даже като пиша, в главата ми върви поредното произведение, което уча. Сигурно си има свое местенце, отделно, в мозъка…

Но няма по-голямо удоволствие от това да правиш музика.

Има огромна разликата между слушане и правене на музика. Макар да съм много надарен слушател - мога да изпитвам удоволствие от всякакви изпълнения, професията си казва думата. Някаква част от мен е свръхпрофесионална и чува и отчита всичко. Например Седмата симфония на Бетовен. Мога да слушам много неща - мога да чуя как Карлос Клайбер дирижира, да сравня с Фриц Райнер, Пиер Булез, Тосканини... И докато слушам, в главата ми се въртят сравнения, които другите хора не чуват. Понякога откривам хармония, която преди не съм усетил. Или накратко казано - удоволствието е съвършено различно и много по-голямо. Да можеш да четеш партитура е още по-голямо удоволствие, отколкото да слушаш музиката! То е като с четенето. Когато някой ти чете на глас е едно, а когато си четеш сам, то през тебе минава. И виждаш и откриваш много други неща.

В Германия имам приятелка, сега ще стане на 90 год., да е жива и здрава. Веднъж видях, че си е купила запис на мой колега - песни от Шуберт, които аз също свиря. Помолих да чуя  този диск.

Тя седна до мене на канапето, за да „слушаме” Шуберт. Погледнах я  уплашен

и казвам: Ама недей сега да сядаш, защото аз само по малко искам да чуя! - Не, не, ти си прави каквото искаш, аз само ще седя и няма да ти преча! Разбира се, не мога да я изпъдя, не искам да я обидя. И пускам диска. Чувам началото на песента. Но какво слушам аз - в коя  тоналност  свири  (защото аз съм я свирил в друга), какво е темпото, коя октава е взел - и минавам на другата песен. Сега е лесно, цъкваш копчето и си на другата. А тя тъкмо потънала в песента...  И току подскача, като мина на следващата.

Снощи слушам, например, Чайковски рококо вариации за чело. Нали от години го свиря това произведение, то е и едно от най-известните по света. Но ето, снощи чух при един колега, много прочут, да свири друг тон на едно място. Взех си партитурата и започнах да проверявам. Минах през поне 20 записа на това място, за да проверя кой какъв тон свири. Междувременно открих още две грешки при други колеги. Нещо като учебен процес е. Сега възможностите да се информираш и да сравняваш са съвсем различни от едно време. Все пак, като попадна на нещо, което ме впечатлява особено, се връщам в детството си, когато

страдах, ако ме караха да затворя радиото по средата на някое изпълнение.
 

На изпити в Академията след 2 мин. изпълнение знам как  ще свири този студент, мога да му пиша бележка веднага. Изслушвам го, разбира се, до края, но то е по-скоро от уважение. Даже бих казал така:

за мен е достатъчно да видя някой по телевизията да свири без звук и мога да кажа как свири.

То се вижда!  Движенията икономични ли са, колко са икономични, или са просто хаотични. Всичко се вижда! Дали са артистични или не - това е друг вид оценка. Но трябва да са целесъобразни. Големият диригент се вижда моментално. При свиренето е същото. Като видя цигулар, веднага мога да кажа как свири. Мисля, че и за пиано няма много да сбъркам. За тромпет да речем, по-малко мога да се изкажа, без да съм го чул. 

В Мюнхен отидох веднъж на концерт на радиооркестъра. Имам приятели там, с които свиря квартет. Взели ми те билет на балкона над оркестъра, откъдето всички ме виждат. А бях страшно уморен, не можех да държа очите си отворени. Трябваше да слушам цял концерт - за тромпет, Белини. Помня дори кой  свиреше, чешки колега. И си рекох: Тоя не знам как ще го издържа, ама дай да чуя малко все пак... Чух един тон, два тона, три тона, и си казах: Не, няма да го слушам, ще си дремна. Три тона ми бяха достатъчни. Защото ако беше добър, щях веднага да се ококоря, щеше да ме увлече. Така, вероятно, са всички професионалисти - няма нужда да ходят на концерт, за да знаят кой как свири. 

През 1976 г. за първи път отидох до Америка. Преподавах и свирих няколко концерта в Мичиганския университет. Много ми хареса. Рядко съм искал да живея другаде, но там изведнъж се почувствах истински добре, видях, че бих могъл да живея и работя. В Америка хората са свободни, ние не сме. Всичките европейци сме несвободни, хора, изпълнени с комплекси. Впрочем, не мога да кажа, че познавам Съединените щати. Защото имам невероятен късмет, когато отида в Америка, да попадна при интелигентни хора, които ми показват най-хубавата й страна.

И се връщам тук след първото ми ходене и се виждаме случайно с диригента Васил Казанджиев пред задния вход на Зала "България". Току-що са се прибрали от турне с  концерти надолу из южните щати -  автобуси, хотели, видели са и преживели много… А аз идвам от университетско градче, чудесни, мотивирани студенти, и високо интелигентни домакини. И аз казвам:

Еее, Америка, нали?… А той: Да бе, ужасно! 

Още от първите години свирех много съвременна музика, разбира се класиката на 20 век за чело, произведения, които дотогава не бяха изпълнявани у нас. Но и много композитори и то от най-добрите  - Константин Илиев, Васко Казанджиев, Лазар Николов пишеха за мен. Някъде в самото начало на прехода, в 1990 г. ме среща един от предишните директори в Концертната дирекция и така, между другото, като похвала ми каза: 

Браво, Венци, браво! Ние те предупреждавахме да не свириш Константин Илиев, а пък ти си свиреше, браво! 

Аз се засмях: Вие сте ме предупреждавали, ама аз не съм разбрал, извинявай…  После си помислих, че имаше наистина един момент, когато престанаха да ме канят, започнаха да се оплакват от мен, че свиря прекалено много Бах! Такова ужасно нещо, пъдело публиката от залите… Може пък да е имало някакво указание или внушение от ръководните дейци тогава. Защото някак много внезапно престанах да съм търсен.

Ние сме артисти - в момента правим нещата. Затова не е хубаво да си много сигурен в това, което правиш. Трябва да импровизираш, да рискуваш, трябва винаги да си на ръба на сигурността и несигурността, да преживяваш всеки момент на сцената искрено. И същевременно да можеш да се контролираш. Защото започнеш ли да ставаш много сигурен, спокоен, публиката се отпуска, започва да си мисли други работи... Малко са големите артисти от ранга на Шаляпин, например - той е можел да рискува и същевременно да остава високо професионален, да се задържи на острието, без да пада. 

Наскоро минах през Зала "България". Моите студенти имаха концерт в камерната зала и аз минах само през коридора. В живота си не съм виждал по-голямо безобразие от това, което видях и чух - рап или нещо такова. Концерт за деца! На сцената някакви приказват глупости, други свирят с микрофони като марсианци, залата шуми... Един цигулар свири нещо, другият, на мястото на диригента просто си маха ръката и се хили.  Обидно непрофесионално! Залата пълна с хлапета на 5 - 10 г., които приказват и се смеят, даже викат през цялото време. И телевизията снима! Такава простащина, пълно безобразие! Такова нещо не съм виждал никъде, няма и да видя сигурно в цивилизованите страни!

Това е последното падение, което може да се случи със Зала "България"!

Но пък мога много точно да обясня защо е така. Културата е пирамида, която има връх и основа, в която с основание стоят по-малко способните. Колкото по-нагоре се отива, толкова по-способни са хората. А отгоре са най-способните. У нас от много години се опитват да закрепят пирамидата обратно - да  сложат върха й в основата. И когато тя падне (а тя пада, защото това е природен закон), всички зяпват като тримата глупаци от филмчето на Доньо Донев и се чудят: А-а-а, виж, падна!  Ето това правят и пак, и пак. Я-а-а-а, пак падна!? 

Филхармонията не загива в момента, тя Е загинала!

Храмът на българската музика, Зала „България” я няма. Вече и там не можем да покажем на хората какво е истинската българска култура. А това е залата на Константин Илиев, Добрин Петков, на Саша Попов - сериозни музиканти, които изграждаха музикалната култура в България. Това е нашата зала, там сме се учили от най-големите в изкуството. Там са се случвали празници на изкуството, с които не всяка европейска столица може да се похвали. Както впрочем и със самата зала - чудесна, специално строена за концерти в стремящата се към Европейската култура предвоенна България, В тази зала, препълнена със софийски ценители на музиката са ставали паметните концерти на Васко Абаджиев, там  са свирили и Димитър Ненов, и Недялка Симеонова, и Георги Бадев…

Шумен, пред къщата на Панчо Владигеров от ляво на дясно: Божидар Ноев, Венцеслав Николов, Панчо Владигеров
В средата на снимката: Сашо Владигеров (с бялото сако), Евгения-Мария Попова, Георги Бадев, Иван Вульпе, Пепа Бадева (жената на Георги Бадев)

Сега сме се превърнали в някакво село,

провинция, където всякакви Остап Бендеровци си развяват коня. А другите, тези, от които нещо зависи, поне административно, не знам защо и от какво, ги е страх да направят нещо. Не разбирам, просто, не разбирам! Май все забравяме за старата приказка: не е виновен, който баницата яде, а който му я дава. От години вече, когато съм в София, гледам да не минавам край сградата на Зала "България". И без това  отдавна и свиря по други места и половината от живота ми минава в други държави и пред друга публика… 

Но знаете ли, много трудно се гради отново, след като унищожиш всичко, което си имал. България се превърна в дълбока провинция, а пък бяхме европейска столица. В зала България свиреше Давид Ойстрах, Святослав Рихтер, Емил Гилелс, Вайсенберг, Шеринг! Идваха и много големи диригенти и оркестри! Разбира се, някой ще ни обяснява колко хубаво е децата от малки да слушат класическа музика. Но по този начин?! Мога ли да преведа това, което те казват?

Аз ще те напсувам на майка, за да вляза в тон с теб, и след това ще ти прочета едно стихче  от Шекспир.

И ти ще го разбереш?! Има едно прочуто изречение: Докато масата върви след елита, има развитие. В момента, в който елитът тръгне след масата, има упадък. Просто е, много е просто. Струва ми се, че сега и театърът прави същото. Опитва се да угажда на масата, а това е много опасно. Всичко е на косъм в момента! Сигурен съм, че и в бъдеще ще има изкуство, че нещата ще тръгнат в някаква посока. Въпросът е да не се допусне да се разруши окончателно това, което имаме. За да остане все пак нещо, някакъв фундамент, върху който следващите поколения да започнат пак да градят, а не да се започва отново от нищото…

Едно момче ме питаше защо пък да трябва човек да е културен. Ами за да живее по-добре! Така му отговорих. Културните хора, всичките ние, които се занимаваме и интересуваме от култура, живеем по-добре и по-богато. 

Какво се разпалих... Защо се стигна дотук ли? 

След 1990 г. неочаквано много хора се обърнаха към маането и го припознаха като своя музика. Така наречената чалга си е маане, музика от Ориента, от пределите на бившата Османска империя. Това показва, че нашият народ, населението тук, е свързано повече с ориенталската, с османската култура, отколкото с другото, привнесено от Европа. Мисля, че след Освобождението е станало много бързо поевропейчване на страната. Поколението на Захари Стоянов много бързо научава френски, поканват чехите, които носят музикална и театрална култура, художници. За 20 год. Българя става европейска страна. Или поне с наченки на европейска култура. Но народът не може да следва това бързо движение. Той се движи по-бавно. Оттогава ние имаме разделение на градска и селска култура. Това го няма другаде. Аз бях солист към Концертна дирекция, държавен артист-солист се казваше тогава, но ние никога не сме изнасяли концерти по селата. Концертите ни бяха в окръжните градове, където имаше лекари, адвокати, учили в Женева, Мюнхен. В селата ходеше ансамбъл „Филип Кутев”, с народните песни. Но така стана, че градовете се напълниха с населението от селата, повлияно от османската култура среда. Срути се много тънката културна прослойка. 

 

След концерт, с диригентска палка, вместо лък 

Използвам книгите и като терапия. Напоследък забелязвам, че по-често имам нужда да чета истински, хубави текстове. Чета много и различна, друга литература, но понякога се уморявам от поучителните и нравоучителни текстове. Имам си книги и автори, към които постоянно посягам. А някои даже си ги държа за запас - знам че е хубава книгата, но още не я чета, то е като да имаш скрит някъде швейцарски шоколад вкъщи и да си го пазиш.

При Толстой съм срещал една мисъл, която много ми беше харесала навремето: Ти пишеш, пишеш - такава самота, и ти се иска да те похвалят. Много хубаво казано. Когато човек свири часове наред, също е самотен. И му минават какви ли не мисли през главата. Сигурно е резултат и на самотност писането при мен. Но писането има и сериозно противоречие с моята професия. Аз съм артист, аз свиря за хората. Когато има публика, започвам да свиря иначе, не както за себе си, когато сам си работя. Свиренето за хората предизвиква отсрещна реакция, установявам връзка с човека чрез звука и чакам неговата реакция. В някой момент публиката замира - най-хубавият момент! Това е отплатата на артиста - усещането за общност, която зависи от тебе.

Наскоро четох чудесната книга на Йозеф Ратцингер,

папа Бенедикт XVI, „Въведение в християнството”. В нея той сравнява вярата с музиката, обяснява че има хора, които са много надарени и чуват музиката, на тях тя им говори нещо. Има други, които не чуват, но вярват на първите и им се иска да са като тях. Затова им вярват и се учат. Има трети, които нито вярват, нито знаят, нито могат. Същото е с религията, казва той. Има едни хора, които имат досег с това, което е извън нас, има един друг слой, който няма досег, но се опитват все пак да разберат,  и има един трети слой, който нито иска да знае, нито да го занимават. Може би повечето хора сме от този среден слой, който няма връзка, но се опитва и вярва на хората, които я имат. 

Сещам се напоследък и за много разпространения манастирски туризъм. В манастирите, които, както името подсказва (нали моно на гръцки е един!) трябва да са убежище за самотници, кипи усилена търговска дейност - кебапчета, излетници… Влизат даже в църквата за малко, да запалят свещичка… Веднъж, на път за Зографския манастир в Атон, срещнах група български ученици с голям транзистор, от който поредната чалга- знаменитост крещеше и надвикваше птичките. Даже и това не знаеха - че на това свещено място не е прилично, там даже е забранено да се пуска радио.

Излязохме от века, в който трябваше да има една господстваща вяра.

Влизаме в епоха, когато, вероятно, всяка вяра ще има право да съществува, някакъв вид общество на консенсуса. Дано не съм прав, но мисля, че именно търсенето на свой Бог може да доведе и до разединяване на хората. Всеки търси нещо свое и това ще бъде вероятно през следващите 500 години - нова ера, в която ще има много и различни вярвания. Дано не започнат различията и различните борба за надмощие. Струва ми се, че навлизаме в една много мътна и тъмна  епоха, за която дори не си даваме сметка, защото все още сме в самото й начало…

Един умен човек казваше, че човек не се сеща за Бог, когато е добре. Но когато е зле, пита той, на кого ще се оплаче, на молекулите ли? За мен въпросът с вярата е много личен. И този въпрос стои от началото до края пред теб - търсене на смисъла на живота. Но няма как да достигнем до отговор. Мисля, че е важно да задаваме въпросите си, да се питаме. Затова казвам - не съм стигнал до отговорите, но продължавам да задавам въпроси. 

На село

Най-неочаквано се оказах селянин. 

Иначе съм твърде свързан с града - и професионално, и емоционално, нямам селски таланти, а и нямам влечение към тях. Изглежда съм го наследил от мама, която казваше едно време: Да си купим къща на село, добре... Но знаеш ли, аз съм гражданка, обичам да ходя на опера, не мога да садя домати. Но така стана, че си купих къща край Царева ливада, едно почти измряло село, по-скоро махали. Нямаше виладжии, бях първият чужд, но местните хора ме приеха, вписах в обстановката. Макар че аз съм доста странен за тях - не пия, не пуша, че и на чело свиря... Жена ми също само за това село си мечтае. Там няма улици, диво е. В началото си представях, че ще спим на палатка в двора пък в къщата само ще свирим. Но се наложи да опразня апартамента в Русе и закарах мебелите там. И стана дом. Изведнъж се почувствахме много добре, като в наша къща, макар да нямаме нищо общо с този край и с тези хора. В момента, в който пристигна и вляза в двора, в момента, в който си запаля огъня, вече съм забравил за София. Все едно винаги съм си бил там.

Човек трябва достойно да остарява.

Но малко хора го могат това, особено жените. Трябва да можеш да се примириш с физиката, а това не е много лесно. Но тогава проличават по-истинските хора. Изкуство е да можеш като стар човек да се наслаждаваш на живота, да правиш по-хубаво някои неща от другите. Изкуство е да се пребориш със слабостите си, за които като малък не си имал време. Изкуство е да изпитваш удоволствие от живота! Защото друго няма. 

Шопенхауер е казал: Alt werden ist nicht fuer Feiglinge!  

                                      Да остаряваш не е за страхливци!  


Първата част можете да прочетете на адрес:  http://glasove.com/vutreshni-glasove/36361-na-bis

 

 

 

 

 

Още от категорията

Силата на прошката

Силата на прошката

Нашите предци казват, че началото на мъдростта е в разбирането на думи...

6 коментар/a

Томи Вичев на 14.05.2014 в 02:47
На снимката пред къщата на Панчо Владигеров в Шумен, втората отдясно наляво е леля ми - проф. Венета Вичева.
савант на 14.05.2014 в 17:17
Така е, за съжаление. Та нима не забелязвате същия упадък в Интернет-мрежата.Същото бездарие! Липсва колорит на мнения, размах на мисълта и още какво ли не...Останали са само едни прости хорица, чието единствено наслаждение е да крещят до прималяване и в захлас : Костов, Костов, Костов е вашето спасение.. Жалки пропагандатори! Прости, прости,дори не осъзнават своята простотия. Точно те станаха причината НАРОДЪТ да се отврати и обезвери. Да мисли само от днес за утре. Телевизията, радиото, интернетът започнаха да ни заливат с простотии.Бездарниците надделяха.Възпитаните хора предпочетоха да се отдръпнат, нежели да стават жертва на подигравките на самозабравилите се лумпени! Да, лумпени! Това един умен и разсъдлив човек не би го сторил.Какво повече да кажа.Конят е в реката, пътища много.Ето защо и преди време направих предложение, а професор Вучков просто си го присвои.Какво искаш от такава държава при толкова крадци на интелектуален труд?
Поздравления на 14.05.2014 в 21:32
Хубави размисли, благодаря за публикуването!
Fracking hell на 15.05.2014 в 00:15
www.dokumentalni.com/?p=1092 www.dokumentalni.com/?p=2728
благодарение на гласове на 17.05.2014 в 18:34
разбирам, че има толкова интересни българи- интелигентни, културни и стойностни. Радвам се че умните, нормални хора не са изчезнали съвсем и че благодарение на гласове може да се запозная с тях. За съжаление никоя друга медия не прави това, с изключение на е-вестник чат пат
R.N. на 09.10.2014 в 21:28
Много ми беше интересно и с удоволствие прочетох и 2-те части на интервюто!!! Кога, кога ще се обърне пирамидата и ще ни управляват интелигентни, умни, знаещи и можещи хора, кога?

Напиши коментар