"Моите приятели нямаха нищо общо с този строй. Между тях е имало и хора с леви убеждения, но това бяха истински прогресивни, интелигентни хора, които нямаха нищо общо с комунизма, който започна да вилнее тук": споделя Веста Атанасова във втората част на интервюто, което даде специално за „Гласове”. Тя определя себе си като истински щастлив човек с приятелите, които има. „Обезкуражихме се много, когато разбрахме, че половината, ако не и по-голяма част от СДС е било от неверни, неистински хора. Разочарованията бяха страшно много. И те до ден днешен не спират! И това ме наскърбява.”

Исках много да ти разкажа за качествените приятелства. Въпреки че за жалост всичко е свързано с комунизма. Но в целия този кошмар, в който живеехме, имахме чувство за хумор, често черен. И ето едно писмо-пожелание от Николай (Бинев) по повод Първи май....

Мило Вести,
Много е трудно! Какво да ти пожелае човек за 1-ви май, като по стечение на обстоятелствата този празник идеологически не ти е от най-скъпите, защото така или иначе ти стоиш най-вдясно от групата. Сега: да ти пожелаем „приятно пътуване в чужбина”? Ами тебе нашето правителство и в Унгария не те пуска! Да ти пожелаем „научни степени”? И там ти удариха спирачките! По-малко погребения да ти се пожелае, също не е духовито, защото, дето се вика, ти така почисти терена, че и да искаш вече да погребеш някого, няма необходимата бройка жива душа! Но тъй като човешкият оптимизъм, от друга страна, е безграничен, със затаен дъх ти пожелаваме стремително забогатяване, респективно чудна лека кола (за марката няма да се караме), с която да препускаш до всички позволени места, дребничък, но здрав и много богат западногерманец, за да може детето да е хармонично развито (моля те, кръсти го Леонардо), малко да ти спаднат гърдите, за да можеш да яхнеш отново водните ски, да си ни все така засмяна, безметежно да ти мине панахидата вдругиден и главно: да ти вдигнат ембаргото!
Мъж бъди!
Здрава бъди, а за другото - приятелите и македонците няма да те оставят в нужда!

 

Домна Ганева, Веста и Николай Бинев

 

Едно време, за да постъпи човек на работа, което днес младите хора може би не знаят, трябваше освен да си напишеш автобиография, да имаш и характеристика от двама партийци. И сестра ми, като завърши българска филология, не можа да си намери работа. Ходи по Враца, тук някъде на гара Искър работи нещо и накрая си намери по чл. 64 работа, да замества една учителка по български език. Но й трябва характеристика от двама партийци.

 

А партийци приятели ние имахме много малко. Но затова пък те бяха много качествени хора.

 

Говоря ти за Васил Евстатиев, много добър мой приятел до края на живота му, и Велин Андреев, карикатуриста, който ми е все още много, много добър приятел.

Дават й те двамата характеристика и няколко месеца след това тя избяга. И стана „изменик на родината”. За тези партийци това не е много приятна случка, защото допускам, че и тях са ги дърпали.

Завършвам аз задочно математика и трябва да започна работа в Академията на науките. И ми трябва и на мен характеристика от двама партийци. Но мен вече ме е срам да ги питам. Затова отивам при Николай Бинев и Домна (Ганева), хората с които много, много съм дружала. И се чудим какво да правим и най-накрая решаваме пак да попитам Васил дали би ми дал характеристика. И му казвам: Ще те питам нещо, няма да ти се сърдя, ако ми откажеш. Разбира се, той веднага се съгласи, написа ми характеристика, но за Велин някак си се притесних да го питам. И Николай казва: Ми като нямаме истински партиец - истински приятел? Седим и мислим, мислим... И най-накрая Николай каза: Банко (Банков)! Той беше секретар на комсомола в Младежкия театър. И той ми написа втората характеристика. Дотам се бяхме сдушили хора антикомунисти, защото за тези двама приятели - комунисти, трябва да ти кажа, че по душа си бяха истински прогресивни, интелигентни хора, които нямаха нищо общо с този комунизъм, който започна да вилнее тук.

Знам ли ги защо са били комунисти... На Васил бащата например е бил партиец още преди 9-и септември, по убеждения сигурно.

 

Но това не бяха хора, които са влезли в партията, за да се нагодят, а бяха „по наследство”.

 

Васил е един от хората, които, когато аз напуснах БАН и отидох да работя в "Кремиковци", той беше директор на института, ми каза: Весто, ти тук няма да можеш да просперираш. Един ден трябва да се махнеш. До такава степен беше наясно за какво става въпрос. И беше откровен с мен.

Та това исках да ти кажа: че всички мои приятели бяха наистина хора, които нямаха нищо общо с този строй. В никого не съм се съмнявала и се оказа, че никой не ме е предал. Защото, след като баба почина, аз вече твърдо реших, че няма да остана в България. Но бях вече на 42 г. и нямах смелостта да хвърля всичко и да избягам, както направиха Мера, сестра ми, и Боро, нейният съпруг. И тогава решихме чрез фиктивен брак с един югославянин да напусна страната.

 

Беше страхотна одисея. Защото ние не смеем да си говорим по телефона, не смеем да си пишем писма.

 

Имах една братовчедка, която беше женена за западногерманец и когато си идваше тук, ми носеше писма от Мери с инструкция как да го направим, как да стане. За да проведа един телефонен разговор със сестра ми, се записах на екскурзия до Букурещ. Защото до Букурещ можех да пътувам, на други места не ме пускаха.

 

Бяха такива страшни времена, за които днес младите хора не могат да си представят. Колко е било потискащо за такива хора като мен, като нас. Защото, за съжаление, аз не съм единственият случай с убити родители.

 

И сега пак ще отворя една скоба по повод роднините, които също страшно много ни помагаха, защото македонският род доста си поддържа роднинските връзки. Баща ми, освен при Югреви, се кри и при един братовчед на мама, вуйчо Митко, който беше изключителна личност. Баща ми се крие у тях, а на вуйчо му правят обиск по друг повод, не знаят, че баща ми се крие там. И в шест часа сутринта се звъни на вратата. Баща ми отива в спалнята на вуйчо Митко и леля Дора, бута се под леглото, хваща се за пружината плътно, и така прекарва времето, в което те обискират къщата. Те търсят у вуйчо Митко злато. Във всеки случай не намират баща ми, но мога да си представя ужаса на тези наши роднини. Но баща ми остана при тях и след този обиск.

 

След това, когато арестуваха баща ми и ни изселиха нас, махнаха и баба от апартамента, която вече нямаше къде да живее. И пак вуйчо Митко я прибра при него. После пък тях ги изселиха. Но имаше една невероятна солидарност, една честност у хората, която днес е голям дефицит, струва ми се. Давам си сметка какъв огромен късмет съм имала с роднини и приятели.

 

И ето, аз ще се женя. Аз съм хвърляла две „бомби” на приятелите си.

 

Първата беше тази. Защото всичко се държи в пълна тайна, никой не знае, само братовчедка ми от Западна Германия, която ми носеше писмата от Мера. И пристига Анте, беше голям сладур този югославявин, който живееше в Западна Германия, но си беше с югославски паспорт. И на другия ден се женим в Райсъвета, всичко беше подготвено, братовчедка ми беше кума. Излизаме в 12,30 ч., вече женени, и аз се обаждам на всички и казвам: Вижте какво, за се ожених и ви каня в къщи. И всички си казват: Какви глупости, това не може да е вярно...

 

Останаха изумени. Но аз и братовчедката купихме руска салата, салам, вино - каквото имаше по магазините, и направихме вечерта един страхотен гуляй, тук в този апартамент. Всички ме гледаха с един безумен поглед, но нито един от тях не ме попита нищо, въпреки че всички разбраха, че това е фиктивен брак. Защото ние бяхме денонощно заедно, те не можеха да не знаят с кого съм излизала, кой ми е гадже. И изведнъж се появява този югославявин. Но никой не ме попита откъде го познавам, прие се, че съм се оженила за Анте Вриняни.

 

Действието се развива през 1981 г. и въпреки всичко аз не получих веднага разрешение да замина. Минаха шест месеца, докато ми разрешат.

 

Примката беше отпусната, но вътре в мен, психически, тази примка никога не се отпусна.

Тръгнах първо за Югославия, защото визата ми беше само за там, не и за Германия. Там трябваше да чакам Мера и Боро да ми уредят германска виза, за да вляза в Германия. С такъв страх съм тръгнала за тази среща в Залцбург (България и Австрия имаха безвизов режим тогава), никога няма да забравя.

 

Аз 14 години не се бях виждала със сестра си.

Ние поддържахме връзка, пишехме си писма, когато можем, знаехме какво става с другата, но все пак не знаеш какъв човек ще видиш. И когато се срещнахме, разбрах, че нищо не се е променило, че ние сме си същите, че нямам никакъв проблем с начина, по който те мислят. Защото 14 г. в чужбина не са малко време. А на тях в началото никак не им е било лесно. Защото са тръгнали без пари, започнали са със заеми. Когато аз пристигнах в Германия, нямах тези проблеми. Отидох съвсем наготово: те ме посрещнаха, живях известно време в техния апартамент, после започнах да работя, отделих се и всичко беше най-най-прелестно.

Но аз имах други проблеми, които пък те не са имали може би. Защото,

 

когато заминах за Германия, бях вече на 44 г. Не знам езика. Трудно ми е.

 

Имах страх дали ще се оправя, дали ще съумея да се справя, защото ако не бях се справила, аз можех да се върна, все пак излязох като женена, но щеше да бъде поражение за мен. И имах едни такива премеждия... Сега може да ти изглежда смешно, но аз пристигам в Германия и на третия или четвъртия ден си говорим със сестра ми и аз й казвам, че много искам да отида да гледам „Смърт във Венеция”, защото съм чела новелата на Томас Ман. И Мера ми казва: Да, ще можеш да го гледаш, защото няма много диалог и като знаеш за какво става въпрос, няма проблем. Преди това ние излязохме с нея и тя ми казва: Виж какво, ще отидеш сама, защото ти трябва да започнеш да се оправяш. Беше ми казала как, като се качи човек на трамвай, трябва да си пъхне билетчето, защото тогава в София нямаше такива автомати, и продължава: Като слезнеш на еди-коя си спирка, там е киното и ще кажеш: Бите, айне карте! И нищо повече.

 

Излизам аз на трамвайната спирка, която беше точно до жилището, в което живеехме заедно, и идва трамваят. Той спира и след известно време си тръгва, вратата не се отваря. А е трябвало да натисна едно копче, но аз не знам това, Мера е пропуснала да ми каже.

 

Заставам аз пред отминаващия трамвай и си викам: Абе ти, на 44 г.,  уж висше образование, отворена!

 

Толкова потисната се почувствах, не мога да ти опиша, това няма да го забравя цял живот. После сестра ми ме записа в университета на курс по немски език, където учат само чужденци. И аз на 44 г. сред 18-годишни деца, които учат, за да кандидатстват в Германия. Ах, беше ми и срамно, и смешно, но в крайна сметка това премина и всичко се оправи.

Започнах много да пътувам, обиколила съм света. Както казваше един мой приятел:

 

Вие със сестра ти имате социалистически синдром за пътуване.

 

Всяка отпуска, всички пари, които печелех, всичко съм давала за пътувания.

Най-цветно и запомнящо се е първото ми пътуване до Ню Йорк. Аз заминах за Германия през 1982 г. , а през 1983 г. вече започнах да работя като медицинска сестра. Защото с математиката беше невъзможно, на тези години на Запад никой няма те вземе, ако не знаеш езика, освен ако не си Айнщайн, който аз не съм.

 

 

 

В това време, когато вече съм в Германия, ми се обаждаха приятели от България по телефона. Например Галя (Бъчварова), Бог да я прости, Дора Грашева, те работеха в телевизията тогава. И като излезе някой от шефовете им от стаята, те ми звъняха, поддържахме непрекъсната връзка. Разбираме, че от Младежкия театър на 2 януари 1984 г. ще ходят на екскурзия в Ню Йорк - Николай, Домна, Жана, а с тях и Рокси, Галя, Дора Грашева.

 

Бях работила едва няколко месеца и нямах много пари, но първото ми пътуване беше до Ню Йорк. Беше нещо изумително! Те седяха осем дни, аз малко повечко, защото бях на гости у един приятел, Крум. Бяха изумителни дни, няма никога да ги забравя. Това беше и последната ми среща с Рокси, която на следващата година почина. И още ми липсва.

 

След това много съм пътувала. Най-впечатляващи са може би азиатските страни: Индия е много интересна, Япония, този Великденски остров за мен беше огромно преживяване. Защото светът е толкова интересен, толкова красив, толкова много може да научи и види човек! Но пътуванията, които истински са ме развълнували, са свързани със срещата ми с приятелите. Защото аз се срещах с приятелите си по света. Разбира се, пътувала съм и не само само заради тях.

 

Но когато разбирах, че някой ще ходи някъде, тръгвах към него. Много ми липсваха приятелите!

 

Например Николай снимаше някакъв филм в Копенхаген, имаше няколко дни снимки, а аз и там имах приятелка, която също беше избягала. Обаждам й се и й казвам: Живке, мога ли да дойда да спя три вечери при теб? Защото нямах пари за хотел. И тя казва: Разбира се, тъкмо ще се видим. Ходила съм до Западен Берлин, за да се срещна с Галя (Бъчварова).

 

Сега ще стигнем и до промените в България. Когато започнаха събитията в Германия с падането на Стената, много скоро след това тук дойде 10 ноември. Ние бяхме в един ресторант с Мери, Боро и техен приятел, дошъл от България. Някой се обади по телефона и каза, че Тодор Живков е свален. Повярвахме, да, защото вече се знаеше, говореше се... И започнахме да се обаждаме на приятели, разказваха ни за митингите. Звучеше ми толкова невероятно!

 

Новогодишен обяд у Жана Стоянович, 31 януари 1989 г.

 

На 27 декември 1989 г. аз си дойдох в България, вече с германски паспорт.

Това е втората "бомба", която хвърлих сред моите приятели.

Защото на 27 декември Галя Бъчварова винаги празнуваше рождения си ден с много гости. Всички приятели се събирахме там. И аз, разбира се, не казах, че ще пристигна същия ден. Имаше тогава български авиолинии, "Балкан" ли, какво беше, все едно, но аз пътувам с българска авиокомпания и пристигаме някъде в късния следобед. Тъмно е. Стюардесите нещо се споглеждат, мълчат. Но след известно време казват: Не можем да ви свалиим от самолета, защото работниците (които трябва да докарат стълбичката) стачкуват.

 

Седя си аз в самолата и си мисля: Боже, стачка в България! Това е нещо невероятно!

 

Тогава повярвах, че става нещо. След два часа седене в самолета докараха стълбичката, слязохме от самолета, оставих си куфара при леля ми и веднага отидох при Галя. То беше такъв писък от страна на всички, не мога да ти обясня! Но най-прелестното беше, че всички говореха само за промените. Бяха започнали вече бденията със свещи, живите вериги около парламента. Недей да ревеш, така беше! Ама кои не бяха там, пак да изреждам същите имена? – моите приятели, поне 50 човека. И от всички тях нямаше нито един, с когото да не ходим след това по митинги.

 

 

Мария Карел, Веста, Дора Грашева

 

Прибирам се почти сутринта от този рожден ден и на другата сутрин излизам сама. Тръгвам по „Раковски” и виждам, чувам, как всички коментират, говорят на глас говорят против властта!

 

Хората бяха толкова отприщени и освободени в онези дни, колкото никога след това, според мен.

 

И продължавам, виждам на една витрина залепен лист, че Васил Станилов прави гладна стачка. Вървя надолу по улицата, завивам към площад „Народно събрание”. Там имаше бюро, в което чужденците се регистрираха, защото аз идвам с чужд паспорт, като германка. Когато отивам там, разбирам, че вече няма нужда да се регистрирам. Пресичам към „Ал. Невски”, за да запаля една свещ, и решавам да се разходя към университета. Не знаех, че има подлез, той е строен, докато аз съм била в Германия. А в тези януарски дни беше особено силен проблемът с имената на турците, и изведнъж аз вървя пред университета и чувам гласове, които идват под земята. А те идвали от подлеза. Носят плакати и викат: Искаме си имената!

Няма да забравя и първия митинг.

 

Всички около мен викат и скачат, аз от страх не смея да си отворя устата!

 

Трябваха ми няколко минути, за да се отпусна, честна дума! Този страх, който се беше просмукал в нас... Страхът от комунизма е нещо страшно!

Като се върнах в Германия, се създаде едно българско дружество за подкрепа на демокрацията. Организираха го Боро и един друг зъболекар от Мюнхен, Владо Бергер. Те двамата направиха официална регистрация на дружеството, за да може, като се вземат пари от някого, той да получи съответния документ. Някои даваха повече пари и можеха да си ги отбиват от данъците. И започна една невероятна дейност. Имахме един приятел, който работеше в Siemens, даде към 200-300 телефона, които можа да вземе на по-ниска цена, факсове изпратихме. Защото тук Съюзът на демократичните сили нямаше нищо. Дотам се бяхме побъркали, особено Мера и Боро, защото те кого ли не посрещаха в тяхната къща, че дъщеря им, на която й беше дошло до гуша да се говори само за това,

един ден попита: Тази демокрация няма ли да свърши най-после? Няма ли край?

 

Веста, до нея е Стефан Савов, сестра й Мера, последният вдясно е Боро, съпругът на Мера

 

След това започнахме да идваме по-често тук. Един път дойдохме тримата с Мера и Боро с един малък автобус. От събраните пари бяхме направили сини чадъри, на които пишеше СДС, химикалки, за да се раздават преди изборите. Чадърите още се пазят от някои приятелки. Какво ли не се правеше... Но много неща се оказаха не това, което сме си мислели.

 

Илюзиите доста време ни държаха. До избирането на Петър Стоянов за президент ние още вярвахме, че всичко ще се оправи

 

и ще бъде така, както сме си представяли и както трябва да бъде. Започнаха отцепванията, Петър Берон беше първото разочарование. Много страдахме за Едвин Сугарев, когато се отдели от СДС. Всичко постепенно започна да се разпада. Обезкуражихме се много, когато разбрхме, че половината, ако не и по-голяма част от СДС в крайна сметка е било от неистински, неверни хора. Вече не помня точно, но разочарованията бяха страшно много. И те до ден днешен не спират! И ми е толкова мъчно...

В крайна сметка

 

днес си мисля, че нямаше никакъв преход,

 

а ние просто направихме една разходка в политическия живот и се върнахме горе-долу на същото място. Защото погледни какво става. Миналата година честваха 70-годишнина на Людмила Живкова, изложба правиха за нея. Не мога да следя всичко, но това ме наскърбява.

 

Разбира се, много важно и основно, за което трябва да се мисли, е хората да живеят по-добре. Но това, че днес въобще не се говори против комунизма, на мен не ми е чудно, но ми е мъчно. Защото комунизмът не е само система, която се оказа, че не може да съществува. Това са убийци и бандити, за които днес не се говори. Разбира се, не казвам, че трябва само за това да се говори, но мисля, че не трябва да се забравя. Защото и досега

 

в Германия няма ден по телевизията, да не се спомене нещо за това, което е правил Хитлер,

 

 

да не се осъжда това, което е вършел. А ние забравихме какво е било. Това не мога да преглътна.

Обяснение не мога да дам, наистина! И до ден днешен не знам кой е прав и кой е крив. Аз лично много съм вярвала на Костов. И още му вярвам. Ама не знам дали съм права, нали разбираш?! Вярвала съм и на други хора, на които не е трябвало да се доверявам. Не знам къде е истината. И най-откровено казано, вече не мога и не искам да следя кой се отделя от СДС, какво се случва. Защото ми е и обидно, и мъчно. А и не мога да променя нищо.

 

Не мога да преценя какво правят сегашните управляващи и дали е добре или зле икономически. Като слушам новините, страната е доста зле. Колкото и да ни обясняват че сме добре, разбираш, че сме последни в Европа по икономически показатели и първи по бедност.

 

Но не мога да преглътна и друго. Че се разби в България политическото противопоставяне. Мисля, че в една демокрация трябва да има истинско ляво и истинско дясно. Каквото тук вече няма. Царят е най-първо виновен. Освен това аз на истинската дясна политика на сегашното правителство не вярвам, може и да не съм права, не знам...

 

Мисля, че тук няма дясно. И никога няма да се появи. А защо така стана, не знам.

 

Разбира се, подобни проблеми има в цяла Източна Европа, това не е само у нас. Явно тези промени, които станаха след 1989 г., понеже бяха икономически много резки, станаха причина хората да се обезкуражат. Защото, когато няма какво да яде, човек не мисли много за политика. Но пък като погледнем назад, след 1944-45 г., вълнения имаше в Берлин, в Прага, в Будапеща. Тук? Няма ни-що! Може би режимът тук да е бил много по-строг, това не знам. Аз за себе си мога да кажа, че ако през 1956 г. е имало вълнения в България, не знам дали съм щяла да имам смелостта да изляза, разбираш ли?

 

Защото страхът, поне в моето семейство, беше много голям. И може би това е деформирало психиката на много хора, знам ли...

 

Не мога да си дам обяснение, но знам, че ние не направихме никакъв преход. Ние направихме една разходка и се върнахме на същото положение. С тази разлика, че днес можеш да говориш каквото искаш и че можеш да пътуваш, ако имаш възможност. Не виждам алтернатива и наистина вече нищо не знам...

 

 

Първи ред горе: Гого, син на Георги Гергиев и Кева Апостолова, Ути Бъчваров, Петър Стоянович, Иван Стоянович
Втори ред: Владо Явашев, Мартин, син на Венци Кисьов и Калина Попова, Веста и Димитър (Дими) Стоянович

 

Най-важното нещо са децата.

 

Аз нямам деца, но моята сетра Мери е баба, а аз съм баба-леля... И тези две деца ми откриха нова радост в живота. Защото да виждаш едно детенце от едно безизразно парче месо как започва да гледа, разбираш, че то вижда. После започва да издава звуци, после започва да ходи, започва да те обича, да ти се радва, когато си до него, ето това за мен е огромно удоволствие.

Едно време, когато сме се събирали, много пеехме. Знаеш колко хубаво пее Жана (Стоянович), Иван Кирков, Николай Бинев, всиччки те пееха прелестно. Но престанахме да пеем.

 

Нали има един много хубав лаф: Който пее, зло не мисли, който мисли, не му е до песен!

 

Но разбрах, че все още мога да пея. Пеем си детски песнички с тях и те повтарят с мен. Радват се и всичко това е толкова хубаво. Мисля, че огромната радост на човека са децата. Особено ако имаш и възможност да ги възпиташ добре, защото възпитанието често не е свързано само с материалните възможности. Но да ги научиш на нещо хубаво, това е огромна радост. Защото в тях е бъдещето в крайна сметка, нали?

 

 

Веста и Фабиян

 

Толкова беше сладък малкият Фабиян - второто внуче на сестра ми и Боро. Преди да тръгна за България им занесох едни календари с 24 кутийки с дните преди Коледа. Като отвориш кутийката на всеки ден, излиза една малка книжчица, колкото кибритена кутийка. Аз бях взела нещо подобно, но с приказки. И той страшно много ги хареса. Но направи някаква беля и майка му каза: Ако ти сега не направиш това, което ти казвам, Веста ще си вземе календарите. Той млъкна и направи каквото искаше майка му. Но след малко аз решавам да си тръгна и той ми казва: Ама ти нали няма да вземеш календарите?

 

На другия ден отивам, той отваря вратата сам, вече е голям, стига дръжката. И от вратата пита: Ти за календарите ли идваш? Викам му: Не, няма да ти ги взема!

 

Ето това са едни прелестни моменти. Те имат едно Ай пет ли, Ай под ли, таблет май се казваше, и там има и детски игри и програми. Вечер преди да си легне, му е разрешено две-три минути да гледа малко. У тях на гости са другите му баба и дядо, родителите на Анди, баща му, и малкият иска да гледа. А майка му казва: Като си отидат баба ти и дядо ти, ще ти дам да гледаш. Понеже те играят само на земята, само по килима се търкалят, ние си събуваме обувките. И тогава той отива, взима ги и носи на баба си и дядо си обувките и им вика: Чю-у-у-ус! Това е Фабиян! Той е на две години и девет месеца. А Луиза, сестричката му, е на година и три месеца, но е много сладка. И понеже Фабиян пее много хубаво, тя пее, ръкопляска, голяма радост пада!

 

Това са най-важните, егоистични неща, разбира се. А какво е важно за света, не мога да ти кажа.

 

Но мисля, че всеки от каквото се вълнува, е важно за самия него. Няма нищо неважно. Всяко нещо е важно за мястото си, има значение за определения момент и човек.

Първа част от интервюто с Веста Атанасова можете да прочетете на адрес:  http://glasove.com/vutreshni-glasove/38694-vesta-atanasova-kakvi-vremena-tatko-se-krie-baba-v-zatvora-dqdo-i-vujcho-arestuvani-mama-sama-s-decata

 

 

 

Още от категорията

32 коментар/a

Христо Стоянов на 28.12.2012 в 01:21
Комплексарка,като всички репресирани.И е написала доста откровени лъжи.Като например,че за постъпване на работа е трябвала препоръка от двама партийци - пълни глупости.А и докато тя си е гледала егоистичния кеф,наричан от нея "омраза към комунистите",хората правеха деца и си живееха нормален живот,който днес е абсолютно невъзможен.И на също така комплексарите-хейтъри да кажа предварително,че никога не съм бил и няма да бъда никакъв партиец от никоя скапана партия.
Д-р Джанго на 28.12.2012 в 02:14
Чета и искам да повярвам истински на написаното, а не мога.Това е така когато има някакъв фалш, може би повече от нормалното количество егоизъм, еснафщина и снобизъм.Вярно е че при социализма уравновиловката сковаваше и принизяваше знаещите и можещите до политически удобните, но вярно е също че се създадоха много блага за народа.Не за баровците, а за народа, който е 90 на сто от населението на страната...
БС2003 на 28.12.2012 в 02:44
Напоследък "Гласове" се специализира в публикуването на антикомунистически материали на някакви уж симпатяги дето разправят каква черна робия е било.Майната им.Аз не ги чета.
Явор Дачков на 28.12.2012 в 03:15
Гласове се е специализирало в тази тема още откакто беше предаване по БНТ. Еволюцията, която преживях е да допускам в собствения си сайт да чета и допускав примати като вас. Не мога да повярвам на очите си. Ще стоите още два дни за назидание, а после ще ви изтрия. Спечелете пари сами, отворете сайт и пропагандирайте примитивната си идеология. Търпях ви, защото бъркам българите с нормални хора от наивност. Вие ще трябва да извървите дълъг път към нормалността, за да станете хора, после нормални, после българи, а чак тогава духовни. Дълъг и не гарантиран път...
хамалин на 28.12.2012 в 04:11
Г-н Дачков, от дежурства не мога да сваря да Ви пожелая много здраве на Вас и цялото Ви семейство.Да сте щастливи и да са Ви повече добрите дни през следващата година!сега мой съвет, без да сте ми го искали; не ги триете, иначе как щe знаем, че има такива нагли лъжци,които приказват, че не се искало препоръки. ако ги отстраните, ще им направите незслужаваща услуга. както се твърди от един тук, хората са живели нормално и са мислили и говорили нормално,че е необходимо да се учи, за да не се работи. всяко обяснение с другарите рефлектира върху нас:една бяла стена е с повече пипе. аз съм си забранил и да ги мразя от самоуважение. както е тръгноло тия индивиди ще прогонят до девето коляно собственото си семе по чужбината
? на 28.12.2012 в 04:38
Думата анти не е аргумент. Аргументи са всестранното отразяване на живота във всичките му аспекти така, че да убедят всички в тяхната безпристрастност и истинност, а не да разделят на „за” и „против”. Много ми е любопитно как се печелят пари от журналистика, ако тя не е в угода на политическия режим, който определя на даден етап правилата на живота. Не предполагах, че този сайт е частна собственост, което до голяма степен означава, че е лична гледна точка или иначе казано субективна. Радвах му се, че отразява широк и разнороден кръг от мнения. След като има заличавания на мнения загубвам интерес да участвам. Не се заблуждавам, че съм някакъв важен определящ фактор. Просто съм това, което съм – индивид със своя гледна точка.
Д-р Джанго на 28.12.2012 в 04:49
Ох, ох, ох...Ще бъда изтрит!Каква беда ни сполетя.Цензура за това, че искат хората на нафталин да им мирише, а аз взех, че отворих прозореца...може би трябва да се извиня, но на кого и за какво.И да ме изтриеш и да не ме изтриеш от сайта си, все ми е тая, ще знаеш.По-важното за мене е от други по-важни места да не бъдем изтрити, иначе сайта ти е симпатичен и затова го посещавам и оставям по някой коментар. Не претендирам за нищо повече от това което съм, но мога да твърдя, че пиша това, което считам за уместно.Иначе и ти си същият като всички останали, защото времето е в нас и ние сме във времето.Може би понякога да ти се струва, че си го изпреварил, но не си...
Д-р Джанго на 28.12.2012 в 05:09
Чакам да бъда изтрит!!!Имал бил сайт, че без хората дето ти посещават сайта, колко ще струва сайта ти бе?Нищо...Сега ми стана ясен твоят проблем.Ти обичаш човечеството и мразиш хората...
Д-р Джанго на 28.12.2012 в 05:20
Преди да бъда изтрит, спирам коментарите си в този сайт...
Точно така беше до 1970 г. на 28.12.2012 в 06:50
за \".... постъпване на работа (на пристижна служба)е трябвала препоръка от двама партийци ....\",
2205 на 28.12.2012 в 07:22
Познавах Васил Евстатиев.Той живя и си отиде напълно убеден,че \"комунизмът\" разбиран не като държавна система за репресии,а като човешки идеал е единственото,за което си струва.Покрай това обаче смея да твърдя,е никакви препоръки от двама \"партийци\" никъде не са били нужни освен за самата Партия.За всичко друго или нямаше значение или ДС си проверяваше без препоръки.Странно е,че Веста,а преди това сестра й са успели да избягат.Аман от правоверни с грешни вери и постъпки.
КОЛЕВ на 28.12.2012 в 11:17
История на Веста си е нейната история.Дали я приемаме или не е съвсем друга работа.Но в едно е права - след 23 години май се върнахме в началото. Използвам повода отново да честитя личния празник на г-н Дачков.И да го помоля да не трие различните коментари, както прави един друг собственик на сайт.За умните хора всеки коментар е важен.
Явор-истински на 28.12.2012 в 16:12
Много благодаря за пожеланията! Онзи Явор Дачков е фалшив, въпреки, че разбирам раздразнението му! Бъдете здрави и шастлива нова година!
Точно така беше! на 28.12.2012 в 17:14
Къса памет "2205" или просто си си малък. За постъпване на работа в БАН, през 1970 г. бяха нужни препоръките от двама партийци, или самия ти да си партиец. Също и за постъпване в БНБ (българска народна банка), да не говорим за армията, министерствата и милицията. есно се забравя!
Белев на 28.12.2012 в 20:02
През 1983 г. се явих на конкурс за лит.сътрудник в БНР / по чл.64,до завръщане на титуляра/.След като го спечелих,при набавянето на документите,наистина ми поискаха писмени препоръки от двама партийни членове.Не ме питайте как ги осигурих и как обикалях махалата да ги търся. А иначе Дачков си е нечистоплътен журналист.

Напиши коментар